Първи ден отпуск

Предишните два дни установих, че много трудно смогвам с писането – и поради липса на време, и поради преумора… Вече бях решил че нещо не се получава, и почти се паникьосах – олеле край, въображението ми, идеите ми, явно тази машина не работи така…, докато днес, в пет сутринта не се събудих и в продължение на един час не гледах като пълнометражен филм от първи ред, как подсъзнанието ми бълва хиляди варианти, идеи и случки от Хадар-а.

Но си казах – не, няма да пиша сега, защото днес ще почивам.

Малко по-късно обаче, когато бях станал и пиех черен чай в кухнята, докато се наслаждавах на чудесния ден отпуск от децата (именно любовта към тях изисква такива дни, повярвайте), записах почти всичко което ми беше минало през главата в онзи „злъд“ – онова мъгливо, полусънно време преди изгрев. Уви, всичките неща са за различни части дълбоко навътре в книгата, и няма да може да ги видите сега.

Именно тогава разбрах, че с мен се случва онзи „ефект на вътрешната тапа“ – когато съдържанието иска толкова много да излезе навън, че самото то затъква отвора на бутилката. Спонтанно реших, че ще си взема ден почивка. Е, съклетът или инерцията от тези трийсет дни не ми позволи да оставя всичко така, затова още малко подрасках, и съпроводих някои герои до събора… но това няма да го видите сега.

За да не е празен този ден, ще може да прочетете един къс от по-нататъшните събития, който е от по-ранните ми опити да пиша Хадар-а – преди около година, и нишката на събитията все още не се е развила до него. Но той е важен и загадъчен и не ще развали никаква изненада.

Така че приемете този подарък за почивния ми ден.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

Яперино:

През прозореца няма светлини. Всеки в това село пали лампи само във вътрешната соба, още на здрачаване. Грам свещица да не грее, грам издайнически огън да не хвърля вън, да не вика зорлем поразии…

Вече е доста след здрач, но младият момък седи зад тежкото перде затаил дъх. Бели сенки. Първо далечни силуети лъщят и приближават, трептят сякаш някой с фенер в мъгла си играе. После една по една като бели облаци те преминават през улицата – бавна, ефирна редица от девойки. Дълги ръкави, дълги рокли и коси просвятват на сребристите потоци луна, дето ги залива.

Пълна е днес пустата месечина. Сърцето му се свива и все пак, въпреки страха, въпреки заплахата, очите му се отварят широко, дъхът му бърза и ситни, устата му се разтяга… Хубави са пущините, както казва дядо Горчил. Докато се усетиш и някоя се е намъкнала в сърцето, в къщата и в постелята ти.

Последната отминава леко покрай ъгъла. Ятото започва леко да се губи в мрака. Той въздъхва облекчено и се отдръпва, но рамото му закача леко пердето. Последната сянка от сребро се завърта рязко – очите й вперени право в неговите, ръцете и се разперват настрани сякаш в учудване.

Той застива. Прибърза с облекчението май. Стои зад пердето известно време после поглежда отново.

Пусто. Улицата е празна и само звездите потрепват.

Този път е внимателен като котарак на покрива лете. Отдръпва се, излиза от стаята и леко щраква вратата зад себе си.

После се обръща и я вижда.

Викът се изтръгва от гърдите му.

– Дено! Къде бе пиле? Къде тръгна, мила?

Жена му стои на най-горното стълбище. Нощницата й е леко раздърпана, косите й – разбъркани от съня. Но най-страшни са очите й – онези очи на млада невеста дето само се смееха, щом го погледнеше, и закачливо го подядеше за нещо.

Сега бяха черни до клепки и втренчени в портата зад гърба му.

Той се втурна, сърцето му кървеше /Само Дена не, само тя не/ после протегна ръце в молба да я прегърне, да я спре…

– Долу, синковецо! Не смей с пръст да я пипнеш! – просъскване, вик сподавен от приземието, старата му майка с кандило в ръка стои и гледа; очите й – лумнал огън, веждите й – рошави гарги.

Той безсилно отпуска ръце, знае че е обречено, после изрича с горестен, разкъсан от гърдите плач:

– Дено, мило, спри се остани с мен…

Още неоизрекъл и силен полъх на вятър трясва вратата зад него, младото и нагледкрехко момиче се засилва и скача като по команда и полите й бръсват лицето на момъка дето се моли в нозете й.

– Жена! Стой, не тръгвай! – крещи той в пристъп на безумна мъка и се втурва след нея, но полита в празното пространство и ръцете му ловят въздуха. Очите му виждат само как белите краища на роклята се губят в здрача, а сърцето му блъска по устните, които повтарят само Дено, Дено, Дено…

Майка му се опитва да го привдигне, но той стои безутешно и откъсва поглед от нощта едва когато тя затръшва и залоства вратата.

– Хайде чедо, стани, ела, легни си… Остави ги пущините, пусти поразници да опустеят като селото ни, дето удавихте…

Тя го дърпа нагоре по-стълбата, но той се противи измъква ръцете си и похлупва очи.

– Да не бях гледал – хълца гласът му – Да не бях надничал.

– Каквото е писано да стане сине не мож’ промени! Не си виновен ти… и нашият ред е дошъл, сине… -после тя го пуска и като поглежда нагоре проплаква към небето – Божичко, господи, защо ни наказваш, какво сме съгрешили пред теб!

-И нашият ред, казваш – глухо простенва младежът и после надига лице омазано в сълзи, но криво от ярост – И тяхният иде значи! И аз ще им го довадя.

Той скача за ужас  на старата и хуква нагоре по стълбите.

– Спри! – вика тя пресипнало – Лягай! Крий се, да не си посмял да излезеш, поразнико.

Стъпките утихват горе.

После вратата на двора изскърцва. С придобити нови сили от ужаса и притеснението сарата майка притичва до малкото прозорче на кухничката.

Там навън тича една загърната в дълга габина сянка. След няколко метра потъва в мъглата и се губи от погледа на жената.

Тя знае добре чия е сянката. Затова се свлича на колене, сбира длани и устните й зоват Богородица.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: