Четири седмици без прекъсване

Двадесет и осем дни. Без Сандра Бълок, но с яко писане.

Сутринта леко плашех хората вкъщи, които ме завариха пред компютъра със запален челник и вдигната качулка. Определено трябва да се снимам, за да схванете каква картинка съм. И определено чувам вече репортерския въпрос -„Тази екипировка помага ли ви на писането?“

Помага, разбира се. Най-малкото да не събудя никой, който да нахълта в кухнята в шест и да мучи, че иска филмче. 🙂

Много съм щастлив, че успявам!

Весела и спорна!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12. (Продължение)

Поех дъх рязко и се изправих.

– Какво правиш тук?

– Да вървим, Недя. Трябва да бягаш оттук. – изрече тя и се приближи бързо до мен. – Сега е най-слаба, можем да се прикрием. – тя се опита да ме хване за ръката и да ме дръпне.

Не, че не ми се искаше.

– Не че не съм опитвала – поклатих аз глава – Няма смисъл. По-добре ти се изнасяй по-бързо. Видя че не си поплюва.

– Чуй ме, сестро… – каза тя тревожно – попаднала си на грешна настойница. На омраза ще те научи, на тъмни билета, и на намеса… да бъркаш в живота, да мъчиш хората.

– Ами ако искам да се науча точно на това? Може би не съм при нея случайно. –

Тя за миг замлъкна.

– Ти си слънчева девойка, видях те. Не ми се вярва сама да си отишла при нея.

Тук вече ме хвана.

– Япериците са прокудени… отнети са им вилските сили… Затова владеят други, чужди и на хората, и на самодивите магии… Болни са, разбираш ли… – обясняваше ми тя грижливо, като дете на възрастен за ползата от лягането навреме.

Започнах да се притеснявам. Моята болна можеше да се върне всеки момент и да ни хване. Изобщо не бях сигурна в резултата от такава тройка на разсъмване.

Не се съмнявах в силите й, а още по-малко в характера.

Съмнявах се в себе си.

– Къде ще отидем? Няма да избягаме далеч – поклатих глава.

Велина въздъхна.

– По следи ще те водя. Как мислиш стигнах дотук? Ще се прикрием, докато стигнем по-долу. В гъсталака тя не може да ни вижда, трябва да знае къде сме, за да ни спре отдалеч. Хайде, сега трябва, Недя!

– Не съм… – понечих да изрека, но тя ме дръпна силно за ръката, и сбърканото ми име остана да виси след нас на поляната.

Храсталакът е безмилостен. Дебелите клони сграбчват ръцете ти, за да направят място на по-тънките да плющят през лицето ти, вървиш приведен, защото тръните заплитат косите ти, или бъркат в шията и гърдите, а чепати, щръкнали корени спъват краката ти и се мъчат да пробият подметките на и без това изстрадалите ми обувки.

Велина припка като изпусната коза, (коза такава, защо ли те послушах), и отвреме навреме измърморва нещо, сърцето ми бумти и заглушава думите й, а скоро и стъпките ми.

След около час, започвам да различавам зеленикавата й рокля и бялата й качулка. Съмва се. Идва утрото.

Излизаме на поляна, но Велина бърза да се шмугне в храстите. Косата й е вързана на кок, устните и очите й са присвити, тя спира в гъстака и вдига ръка да мълча.

– Има една тясна пътека тук – шепне тихо – Трябва да я уловиме и ще се спуснеме бързо.

– Нали е добре да сме на по-скрито? – мълвя аз и се оглеждам като заек, който души въздуха.

– Тя е много тясна, има гъсталак и отгоре – тя ме стисва за ръката – Няма страшно, нахвърлила съм ни в още двайсе посоки. Давай!

Колебая се, но тръгвам след нея. Най-ме е страх от „няма страшно“, както казваше Стан. Даже стихче беше съчинил по темата… на мен беше посветено. Стисвам зъби, най-подходящото време за немили спомени избрах.

Има нещо, което не ми харесва. Не могада си обясня какво, но то е някъде наоколо. Дали Яна не ни е проследила по-добре, оъколкото си мислим? Щеше вече да ни е уловила, си мисля.

Пътеката зейва между храстите като процеп и младата кандидат-вила хуква по нея. Тичам и аз, леко привела глава, за да не ме цапардоса някой клон, дето се протяга отгоре.

Чува се сподавен вик и Велина се търкулва пред мен. В мига в който се премества , ня мястото където се е спънала виждам един корен, който… пулсира, сякаш е жив.

Студена тръпка ме прерязва ниско в стомаха.

– Пусто да опустее, скапани коренища и храсти! – кълне по вещерски чирак-самовилата. – Няма да ме дъниш баш сега!

Тя бърка и вади нещо от раницата си, отпива и ми подава и на мен.

Пия и тръгвам след нея. Водата е вкусна и студена.

Не тича толкова бързо, може би внимава повече.

Още няколко крачки надолу тя забавя ход съвсем. Тук пътеката е по-широка, може да се тича по-спокойно. Защо спира?

Обръща се към мен, гласът й е странно удебелен:

– Недя, не мога да вървя! Изпрати ни нещо, тя… конджул ли, тенец ли…

Опира се на мен, зениците й са като череши.

Толкова по въпроса за вилските сили. Сега я втасахме.

– Давай – казвам й и я прегръщам – Ще ти помагам.

Заедно правим още няколко крачки. После тя се обажда, със съвсем променен нисък глас:

– Остави ме тук… Тя ще гони теб, бягай напред… – опитва седа бръкне в раницата си но ръцете не я слушат.- Вземи чистата вода… Ако нещо ти се стори налазено… Странно… Полей го и давай напред.

– Няма да те оставя. –клатя глава – Ако те намери…

– Ако съм с теб, ще ме намери със сигурност – натъртва тя високо, после ме пуска и сяда. – Остави ме… Оставете ме…

Седя вцепенена над нея. Как да я оставя на пътя? Паднала на земята… в същото време знам че е права.

Хващам я и се мъча докато бавно я местя. Тя се надига да ми помогне, но краката й не я слушат. Не бях забелязала, че са толкова дебели, като на футболист. Май трябвада спре с фитнеса.

После се взирам и виждам равна, прясна рана, която пресича и двата й глезена, Панталоните са скъсани и оцапани с нещо кафяво.

Ушите ми писват. Спомням си думите на баба Райна… сякаш ги е казала отдавна, някога преди сто години. “Туй що разболява, туй що лекува.“

Отровена е. Ако я оставя, ще умре.

Слагам я да се сгуши в храста и ровя в раницата й. Изскачам на пътеката и се оглеждам.

Трябва да е някъде тук.

Правя крачка, сякаш ще тръгна надолу.

Едно клонче досами пътеката помръдва, на около метър напред.

Още една крачка.

Сега повече прилича на коренче, което леко се надига от земята.

Стъпвам пред него и докато то се изправя рязко, аз яростно изливам с две ръце водата от манерката.

Нещо пищи и квичи, като ядосано малко бебе, катохванато прасе. После стъбълцето се сгърчва и пада на земята, а под него пробягва нещо, което много прилича на плъх. Изстрелва се напред по пътеката и изчезва в храста.

Вземам внимателно клончето и като в транс чупя и стискам дребни парченца от него. Сухо е и не е трудно.

Повдигам главата на Велина. Чувам тежкото й дишане.

– Отвори уста, сестро! – отсичам заповеднически, и тя леко измрънква. Устните й само потрепват и аз набутвам колкото мога от праха между тях. После й давам да пие… или по-скоро поливам устата й с манерката.

Тя простенва. После се закашля и леко отваря очи.

Давам й да пие още, и търкам устните отново с парченца от сухия клон.

– По-добре ли си? – прегракнало изричам –

– Да, сестро… – гласът й е слаб и тънък, трябва да се напрегна за да различа думите. –

– Отдъхни още малко и ще те нося. Ако може да се държиш на краката си, поне да те крепя –

Тя кима и затваря очи.

След няколко опита успяваме да се изправим. С олюляване и подпиране стъпваме на пътеката.

Вече е доста светло. Поглеждам към нанадолнището и после мятам поглед назад, към осветената от първите коси лъчи на слънцето поляна.

Където с презрителна усмивка стои и ни гледа Яна.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: