27-и

Днес чух думите – едно колело се изхабява повече не докато се върти, а докато стои неподвижно…

Умувам още над тях. Спорно е – ако погледнем например Формула 1 – твърдението не е вярно, там по-скоро би трябвало да вземем двигателите за този пример…

Събирам мнения.

Ето и днешните плодове. Малко сайко. 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12. (Продължение)

***

Разсъмването не ни настига, колкото и бавно да вървим. Докато пресичахме една поляна, яперицата спря и се заоглежда.

– Ти стой тук, сегинка ще дойда – пошепна тя леко прегракнало.

– Къде ще ходиш? – възразих й смело – Давай да се приберем, студено ми е, искам да спя!

– Я не ми се репчи! – сурово отсече дивата, в гласа й се издрънчаха отново онези металически нотки. – Не спирам ‘щото ми е щукнало ей тъй. Трябва да намеря нещо…

– Ще дойда с теб. – изричам и се замислям за истинската причина да не я пускам.

– Ей, моме! Кога някой, що знае говори, ти ще му мълчиш, от уважение, чуиш ли ме?

– Същата си като майка ми! – повиших и аз тон – Ако се придържах към твоите инструкции сега щях да вървя сама, не мислиш ли?

Тя ме гледа известно време после процеди:

– Сега си мислиш, че съм неблагодарна? Не бой се сестро, ще ти върна услугата, ще имаме възможност! Хубаво, че са мекушави белите…

После изведнъж ме дръпна близо до себе си и впери безумни очи в моите.

– Аз ако бях на старата нямаше да ни оставя така да тръгнем… Острието щях да забия до дъното на гръдта!

Гледах я потресена как се изправя.

– След всичко това… ти все пак се осъждаш…

– Нямах предвид мойта гръд, сестро. Ти беше тази, която я надви, па макар и с хитрост и жал.

Миг преди да шмугне сянка в храстите, тя се обърна.

– Туй за майка ти ми хареса… Трябва да ми разкажеш после.

…Парфюмът й ухае на свобода, на чудни, непознати места, и на сълзи. Бузите й са студени, докато се притискам в тях и я прегръщам. Моята майка. Феята на татко. Моята скъпа, никога недостатъчна майка. Вещицата, според дядо.

Татко ваеше, тя пееше. Така се бяха харесали, на един фестивал на изкуствата в Краков, където и двамата си говорили дълго време на английски, преди да разберат, че са от едно място. Бяха заедно още от преди семейния съвет на таткови да реши, че двойното счетоводство е с по-висок рейтинг откъм финансова стабилност, и скулптор, и певица в една къща са обречени на сух хляб, чубрица и бонус сирене, и дълги зими без парно.

Не познали. Човек може и МИО да завърши и да работи за мизерна заплатка. В книжарница например, въпреки че не всички са такива щастливци. Всичко си зависи от човека. Татко, а и цялото му семейство смятаха парите за нещо много трудно постижимо. Бяха като джуджета в мината, които се стопяват от труд върху почти невидими златни жилки-косъмчета. Майка пък ги ловеше във въздуха. Жонглираше с тях и никога не се научи да ги цени. Имаше баснословни хонорари, които харчеше понякога за безумни подаръци, за приятели, за семейството си, за мен…

Още помня куклата-робот. Имаше пералня, и цяла кухня към нея, и когато я разставихме зае половината ми стая. Дядо ми винаги цъкаше неодобрително, като видеше такава „разсипия“, и се затваряше в себе си. Беше устат само докато баба беше жива. На оня свят тя отнесе освен себе си, и усмивката и думите му.

Много обичах да виждам майка си като малка. Рядко ми се случваше. Понякога се прибираше внезапно ден преди Коледа, двете правехме гигантски експедиции по магазините, купувахме си плочи и сладкиши, и танцувахме и пеехме в моята стая с пълни усти и пълни сърца. Друг път обаче прекъсваше планираната от баща ми с месеци семейна ваканция, за да изчезне на „неотожен гажмен“, както обяснявах после на двамата мъже, които нищо не разбираха от такива неотложности.

За разлика от татко, който си остана винаги щастлив с положението „понякога те се завръщат“, аз се променях. Не знам кога точно се бе случило. Сякаш някой натисна копче в определен момент и историята вече бе друга. Когато майка ми се прибираше, аз излизах, а ако не можех, се затварях в стаята си. Колкото повече пораствах, толкова повече дни ми трябваха да свикна с нея при всяко завръщане.

Убедена съм, че тя се разведе с мен, а не с баща ми. Охлюва му виках по това време. Дразнеше ме разтопената му, бавна физиономия всеки път, когато тя се появеше на вратата. Ядно хвърлях всякакви подаръци и казвах някаква глупост от рода на „прелетните птици летят заедно в ято“ или друга напомпана тийн-мъдрост, от онези, с които си убеден, че знаеш всичко за света и тъпото му устройство.

Нямаше шанс да живеем в една къща. Когато тя се прибра задълго и почти окончателно – уви, знаете, в шоу-света гласът е най-последното по важност качество на една певица – аз се приготвих да се изнеса.

Тя ме изпревари. Взе си багажа и отиде да живее в старата къща, която едва давахме под наем, в едно забутано предградие.

Живях у Ния шест месеца. Върнах се при баща си, защото дядо почина, но и след това продължих да губя часове наред на гости. Нали майка ми идваше почти всеки ден сутрин, а всяка вечер отвън я чакаше някоя тежкарска кола. Спря да го прави толкова често, когато баща ми започна да вае отново. Преоткрил сякаш себе си, той се затвори за външния свят, почти окончателно.

Преди да се изнеса у приятелката си, мразех да пея. Случваше се понякога на някой купон да изпеем нещо, в някоя по-тежка фаза, когато бях достатъчно пила, за да се оставя да съм щастлива, и все някой младеж вземаше да се прехласва по невероятния ми глас. Тогава винаги се намираше някоя вежлива мацка с внимание към детайла, която да поясни на кой съм се метнала, за да го получа. Там обикновено партито свършваше, поне за мен.

Но следобедите с Ния промениха всичко. Обожавахме да кръшкаме, когато учим заедно и любимите ни начини бяха фантастиката, фантазьорите и фолклора. Ния знаеше чудни народни песни (а и приказки) от баба си, и аз стръвно се хвърлих да ги уча, тези допотопни чалгии, които само увреждат гласа, според майка ми. Не понасяше старите песни, беше готова да стане и да си тръгне, ако някъде чуе дори Валя Балканска, и това отвори за сърцето ми проход към музиката. Така имах място, където да съм аз, където да се свра, когато световете на майка ми и баща ми станаха толкова лични и тесни.

До момента, до който фантазьорите не напуснаха сферата на фантастиката и не почнаха да излизат с нас редовно. По-редовният покани Ния да се изнесе при него.

И недостатъчното отново надигна глава.

***

…Скърцане на съчки, шум в храстите. Това не е тя. Безшумна и неуловима, обикновено вече е до мен, преди да се усетя.

Някой върви насам в мъгливото време преди съмване. Как го нарече старата дива? Злъч? Не – злъд. Смразяващо звучи тая дума. Има наистина нещо във времето точно преди изгрев, сякаш и въздухът ти тежи,. Винаги съм мразила да се събудя точно тогава… Нито е да заспиш, нито да стоиш буден. Една мъка наляга сърцето, мрачни спомени се връщат неканени.

Изпукване. И още едно, вече съвсем близо.

Стисвам пръчката дето съм си намерила и клякам още по-ниско.

Бяла фигура изпълзява от храстите.

Преследват ни? Спомних си думите на Яна преди да хукне из гората и потръпнах.

После неуверен тих глас изрече:

– Сестро?

Беше Велина.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: