Двайс’шес

Леко завалям вече, ама туй пусто пиянство всяка сутрин – пълни шепи с думи, като кранче за вино. Да е живо и здраво онова от глухарчетата, дето ме черпи дядо Рей, та да прогледна… ;))))))

Още един ефект от постоянството/предизвикателството искам да споделя. Имам цел, но и път към нея, и когато извървя поне една крачка, чувствам деня си пълноценен, дори само с продължаването. Винаги съм чувствал, че има „нещо повече“ от това, и сега го изживявам наистина. Като детско очакване на дядо Коледа, или на обещаната неделя в лунапарка или зоологическата…

Да не говорим, че екшъна почва… 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12. (Продължение)

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?

– Кои сте да ме съдите? Прокудихте майка ми, за мен не се сети никоя! Оставихте ни на човеците… и на зверовете!

– Като не ни щеш, що дириш тук, яперице? Таз що е червено проляла, нивга не ще е пак бяла!

Всички наоколо смръзнали гледаха страшната сцена. Внушителната фигура направи още крачка напред, хватката около врата ми се стегна.

– Тъмни помисли не щем! За тази, която се промъкне, има едно наказание!

– Хайде, удряй! – изграчи Яна – Удряй, мигар няма и ти моята да пролееш!

– На война всеки е червен, тегобо. Невинна кръв ако точиш, завинаги такъв оставаш… Виж се, Яно!

В този миг зад мен се чу рязък шум, яперицата изпищя, хватката й се охлаби и аз се стоварих на земята. Скочих на крака и видях Велина, която държеше ръката на Яна извита.

– Несретнице, що стори! – извика яперицата и заби нокътя на показалеца си във врата й.

Извиках.

Момичето се олюля и като се люшна напред падна в прегръдките на белокосата. Тя я прегърна  и като прошепна нещо опря пръст върху раната и я остави да седне на земята.

Яперицата се втурна към гората, но беше късно.

Домна направи само една крачка. Сякаш земята се местеше под нея, докато върви, сякаш не стъпваше, а направо протягаше крака си към крайната цел.

Тя стъпи пред яперицата и с едно движение на ръката я блъсна назад. Бърза като котка Яна се изправи и застана срещу нея, протегнала напред ръце.

– Виж се, Яно! – прогърмя отново гласът на белокосата вила – Светиш!

Луната се беше показала, и въпреки огромният синкав пламък на огъня и сребърната й светлина, силуетът на яперицата сияеше в червено.

– Селенската светлина те познава, тегобо! – изрече Домна и пристъпи пред нея. Вдигна ръка със сребърното острие, като нажежен до бяло ръжен. – Престъпилите прага са врагове не само на хората или вилите. Целият живот ги отхвърля!

В този миг яперицата бръкна в пазвата си, и като прошепна нещо, замахна напред. Изви се вятър и тъмни парченца обляха вилата. Острието й за миг замръзна, чу се пропукване и около снагата й лумнаха хиляди малки пламъчета, докато всяко изпратено парче сякаш изгаряше от допира си с воала. Тя го отметна и под бялото було се показаха острите й, гневни черти.

– Изгора си довела, и мислеше, че ще те изтърпим? Пленница си взела и мислеше, че ще ти го простим? Сега тъмно биле ми хвърляш, и искаш да те пуснем! Всичко се къса тук Яно, сега и вовек!

Тя пристъпи крачка напред и с удар свали яперицата на земята. Вдигна високо блестящото острие.

Тогава чух гласа си, сякаш някъде отстрани, да крещи с всичка сила:

– Спри, спри!

Учудени погледи отвсякъде, докато подтичвах към падналата дива. Моят най-учуден, ако ме питате. Виждам Велина, която се надига да тръгне към мен, и няколко други момичета, които се приближават.

Самовилата ме гледа.

– Какво ще речеш, изгоро? Защо ме спря? –

– Тя… ми е приятелка – чувам аз думите да излизат от устата ми и сама не вярвам.

После тръсвам глава да прогоня целия кошмар.

– И защото знам, че така тези неща не се решават! Никой не може да отнема живот, особено тези, дето искат да го пазят. А нали сте… – млъквам, лицето й блести на сантиметри от моето.

– Всеки може да отнеме живот, сестро… – продумва тя – Ако Бог бе написал да не можем, тогава друго щеше да е изпитанието ни…

– Аз имах предвид, че не трябва… – заекнах, докато тя лъчеше топлина в очите ми. Един тъмен плач се надига някъде долу в корема…

– Какво искаш? – отдръпна се тя. – Казвай бързо!

– Пуснете ни да си ходим – глухо казах аз.

– Не мой, момиче – чу се тънък момичешки глас и Велина хвана ръката ми. – Не знаеш де отиваш!

Издърпах я от хватката й.

– Където и да отивам, няма да я оставя тука да я колите! – гласът ми трепереше, като цялото ми тяло в нощният студ.

Белокосата се разсмя с глас. Яна се бе изправила и главата й беше обърната към мен.

– Пускам те. Взимай я и я махай оттука! – властно махна с ръка бялата вила – Може пък туй друго да роди…

Като се препъвах и олюлявах, сграбчих яперицата за ръка и я поведох към гората. Стори ми се по-малка и някак свита.

Погледнах назад.

Огромното хоро се разпадаше и изчезваше някъде в ослепителната синя светлина в средата, песента гаснеше и звездите надвисваха като играчки на гигантска елха, огромни, близки и топли, над върха и мен, над вълшебното хоро от бели девойки с дълги сплетени яперичини коси, които ги обливаха и загръщаха като плащове.

Колкото и да ми бе студено, ръката, която стисках бе ледена.

Яна трепереше.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: