Четвърт

Четвърт век сякаш е изминал от началото, или поне така ми струва, когато хвърля поглед на текста…

Но четвърт е изминала и от предизвикателството, което значи че напредваме! 🙂

Весело!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12.

 

Тишината свършва в мига, в който последната песъчинка слънце пропада към долната земя.

Отнякъде се чува вой, хиляди гъсталаци шумолят, гората светлее от бели и сребърни воали. Придърпвам се леко напред и виждам голяма неравна поляна, над която оредели дървета закриват скалния поток от върха. По средата лумти малък огън. Тук сме съвсем близо до билото, студът започва да пробива през врата и обувките ми.

Песен се разлива отнякъде далеч, без думи, само весела мелодия, тук таме с по-някоя извивка точно както си представяш да го правят народните певици. „Пискат като ущипани“ казваше баща ми. Изведнъж по поляната руква буен поток от момичета. Сребристи наметки светят, лицата се крият, но тук-там по някой отблясък показва светещи очи и усмивки изпод булата. Въртят кръгове край огъня и се стрелкат хаотично ту насам, ту натам. Мелодията щурти и пълни ушите, дърветата и склоновете, прелива от гърдите ми. Сърцето ми е учестено, отново смътни спомени минават на бърз кадър през главата ми (мама танцува и ме върти пред себе си в ръце, мама тича, докато ме е гушнала, мама ми маха усмихната, докато се отдалечава), а после виденията от надрусването с русалийчето отново тръгват да въртят край главата ми, както стаята ми при много тежък махмурлук. Не осъзнавам кога съм се изправила и отброявам ритъма с крак. Новата ми познайница вече се е втурнала някъде из поляната. Поляната, която… не е всъщност поляна… тревата се разлива, вълнува и блъска, устремена към центъра, към светлата точка. Хорото се стича като побелял водопад откъм върха, смесва се с нея, тече, плиска и звънти в ушите. От искрящата пяна се отделя един воал и се приближава към

мен, една ръка ме грабва и ме въвлича вътре, и аз неволно отварям уста и пея,мелодията която се върти и повтаря и влиза под кожата, в костите, вибрира и гъделичка… Всички танцуваме дълго, безкрай, без дъх, въртим се като милиони звезди около една мощна синкава светлина. После постепенно скоростта се забавя и образуваме голям равен кръг. Яна ме е хванала за ръка и стиска здраво, от другата ми страна са тънките пръсти на Велина. От всяко лице различавам по нещо, искрица усмивка, парченце зеница. Това на  яперицата е тъмно скрито, нищо не излиза изпод воала.

Из редиците минава шепот като бърз повей на есенния вятър. Девойките мълвят едно име, учудени и радостни.

Велина се извръща към мен, развълнувано стиска ръката ми.

– Домна ще дойде, с нас ще играе… Силна магия ще сдобием с това хоро сестро!-

Стискането от дясно не може да се сравни със смачканите ми пръсти отляво.

– Пуста вила урочасана! – мълви гневно Яна и като се привежда към мен продумва – Пусни се и да тръгваме, сестро!

Аз неразбиращо я гледам, и докато реагирам, буен пламък на синия огън в средата изригва мощно към върха, а до него висока красавица, увита сякаш в косите си, замахва с ръка и хвърля нещо в синкавите езици, които ближат небето. Пристъпва напред. Сега виждам, че косите й наистина са чисто бели, обливат раменете й и обгръщат роклята, без да разбереш къде започва едното и свършва другото… Яна ме дърпа панически, като за последно, аз се опитвам да пусна като в сън ръката на Велина, но тя е сплела пръсти в моите…

– Изгỏри! – кънти гласът на дивата и лети надалеч. Във всяка нейна дума е заключен звук, сякаш е къс от някоя песен, сякаш не говори, а пее. Отворена съм като рана, словата й се забиват дълбоко в мен и запомням всичко, запечатвам с болка и неразбираемото.

– Тучно хоро сте сбрали. Да приставате сте дошли. Да изстръгнем сърцето от прегръдката на забравата. Зянки сред вас няма. Неми сред вас няма. Слепи сред вас няма!

Тя пристъпва още по-близо. Усещам ръката на Яна да потреперва в моята.

– Проходът към Реката е зейнал кат‘ небе и е тесен като гроб… Да сториш себе си на проход трябва, за да преминеш… Вилата е врата към Реката. Затвори ли се, тук остава… в този свят на забрава… тук де стъпала срастват корени, тъмни билета само напомнят Оттатък, носят тъга и мирис на вкаменен вятър, гърбави лисици криволичат из усойни дебри, а в дълбините на почвата съхне чучурът… Мъничета напъпват по стъблата, по неизгрялото въздъхват и откъсват тела от канелките. Между нощта и утрото е злъд – другото, неописаното време, което тварите най-проспиват.

Отворѝ се за твоя ден, и остави на Реката да премине…

Изведнъж високата дива спря насред думата.

Ръката на Яна затрепери в моята.

– Коя мръсна тегоба се е вмъкнала тук тайно? – метален режещ глас от устата й, гняв събуден в погледа.

Тя за миг беше пред нас двете, ръката й протегната право към яперицата стискаше тънко сребристо острие. Видях очите й отблизо, бесен огън гореше под смръщени вежди. Сила и воля струяха от него, само да поиска – върха сама би преместила.

С един замах Яна разкъса хорото, прегърна ме през врата и рече:

– Смееш ли да ме прободеш, червена и нея ще направиш!

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: