Двадесет и четвърти

Двадесет и четвъртите „скриймин’ кийс“.

Огромната луна се облещи през прозореца и се залепи на челото ми.

Не, това не е част от книгата. Това бе моето събуждане в 6.30 днес. Събота. Почивен ден. Ден за спане. Или поне така казват.

Какво е неделята, вече знаем, от онази хубава песен на НЛО. Сега е време и за съботни дефиниции.

Добро утро и спокоен сън на всички щастливци.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

11. (продължение)

– Спокойно, мила бабичко – тихо изрече Неда – Има кой да ни е крив… Няма да стигаме до самовили и змеици.

– Има по-страшни неща от вилите, мила. Много дълбоко беше стигнал тоя бод…

Ния гледаше баба Райна внимателно.

– Вие вярвате в тях? – попита тя с научно любопитство, или поне толкова неадекватен тон.

– Ами и тя като нас – опита се да се пошегува Неда.

Бабата се усмихна.

– Ами че що да чакаш от една стара суеверна бабушкера. – и тя махна, сякаш ръсеше жито на кокошките. – Белите сестрици са си тука от време оно.

После гласът й стана сериозен.

– Вашите ора идат. Но вий си помислете. – тя кимна нагоре към баира зад къщата.

– Няма страшно, бабе – сложи ръка на гърба на жената Неда – ние от какви дупки сме излизали, та с едни мъже ли няма да се оправим. – тя стана и се приближи към олука, точно под дългия котарак. – Мац-пис-пис.

Бабката се разсмя.

– Мъжете така кат’ гледам не са ви проблем. Идат всичките под строй. Не са мигнали цяла нощ да ви търсят.

Неда продължаваше да котка котака. Той мижеше и се правеше, че не я забелязва.

Ния тихо каза.

– Бабо… – после се спря, сякаш не биваше да се обажда.

– Думай, чадо – замислено я подкани възрастната жена.

– Горе… преди да стане всичко… Там имаше нещо. И двата пъти усетих, че с нас сякаш присъства още някой.

Бабката впи очи в тъмните зеници на Ния.

– Можеш ли се сети – мъжко ли беше, ил‘ женско? – попита тя ни в клин, ни в ръкав.

Ния се смути.

– Аз не съм сигурна какво беше изобщо… Може и животно да беше.

– Мила – меко каза жената и поклати забрадка – Гората нагоре е пълна с вълци и лисугери и секакви. Ако им бяхте по мярка, щяха още у гъстака да ви хванат, пази боже… Вас ви не гонят животни. Затуй думам тука да си седите.

– Няма да ни убедиш, бабе – обади се Неда, която продължаваше с безплодните си опити да мами котката.

Старата жена ги изгледа, после леко премигна. Котакът се извърна, прозя розова паст срещу момичетата и сякаш едва сега забеляза високата мацка под него.

Някъде далеч се чу автомобилно гъргорене.

Бабката се наведе към Ния.

– Убави песни знаеш, дъще – очите й блестяха бистрозелени като езерни дъна – Песните са цяр за душата, пък и други неща церят. Ей, моя вагабонтин, навремето на мечка беше пял и цял се беше измъкнал.

Котакът вече се бе разположил удобно в обятията на джаста-прастата. Промъркваше тихо, и отвреме на време галеше мустаците си в рамото й.

Баба Райна приближи още повече лице до момичето. Думите й станаха леко размътени, или Ния не можеше да се съсредоточи върху им. Колкото й да се опитваше да погледне на свой ред старата в очите, погледът й се извръщаше все към Неда, гушнала котка в ръце.

– Тъмното и светлото не са страшни, чедо. Те са като вътре и вън, като гласа и тишинето. Праговете са тези, дето водят. Стъпките. На здрача и заревото да внимавате. Силно се не ядосвайте, дръжте се заедно. Сънят е опора, безсънието е врата.

Боботенето на двигател се приближаваше. Неда тръгна към оградата, гушнала косматото и опашато бебе в ръце.

Бабката мушна нещо в ръката на момичето.

– Ти добре чуваш. Слушай се. Ако не ти дава – не тръгвай. И на реката не ходете. Това що съм ви сварила, да го пиете докле си тръгнете. И най-важното – миглите й вече почти гъделичкаха ухото на леко препарираната Ния – Събора не напускайте, докле не свърши.

Тя се отдръпна. Ния премигна и я изгледа. Усмихната, малката бабичка се радваше като дете на Неда с котето в ръце.

– Аз й на моя ще кажа – ама и ти да знаеш – каза тя със съвсем различен тон – Ако ти потрябва нещо, баба Калуна да търсиш, на Калено. Много здраве от баба Райна да й предадеш. – старата жена се изправи бавно и се приближи.

Рев на тежък камион огласи полите на планината и по отбивката нагоре към къщичката се зададе познат зелен „Зил“. Синьото возило на Неда го следваше като упорито бръмбарче по склона.

Бабата и двете девойки стояха до оградата. На предната седалка на големия камион се бяха сгъстили пет човека. От прозореца се подаде рошава глава и изрева:

– Хванала си ги начи тия пущини шавливи, а маме Райне?

Старата жена се усмихна благо.

Малкото автомобилче спря сгушено до големия си роднина. Алеко зад волана, до него дребничкият Виден.

Още някой на задната седалка.

Вратите се отвориха и тримата изскочиха от колата. Едрият, чернокос викинг, нисичкият русоляв Виден и още едно, високо момче с кестеняви коси до раменете и очи по-тъмни от турско кафе.

Неда сви устни, котакът се извъртя в ръцете й и скочи на земята.

С финално изреваване камионът угасна.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: