22, моето число

Не успях и дума да напиша в повече в заглавката на предишния ми пост, затова първо ще се доизкажа за играта на 21.

Ами това е ключът.

Не трябва да спираш. Вдигаш топката във въздуха и започваш да я посрещаш непрекъснато, за да я върнеш обратно там. Изглежда трудно но не е толкова. Когато видим малко детенце да се опитва да ходи, откриваме, че всъщност докато сме прави, ние постоянно балансираме. Възприемете земята като подвид на ходенето по въже и ще видите всъщност колко сложен баланс поддържаме, без да ни мигне окото. Ха сега се опитайте да обясните как го правите и веднага ще се появи ефектът на самоизследващата се стоножка.

Да правим нещо постоянно не значи да спрем с всичко друго и едва ли не да не дишаме. Напротив – щом започнах да пиша редовно ми се отвори доста повече свободно време, просто някои неща отпаднаха – „щом разбрах че това е което искам да правя“, както каза една приятелка, „и всичко се подреди около него“. Чакам този момент от четвърти клас.

Когато свикнеш да пращаш топката нагоре, и не отделяш толкова съзнателно внимание на посрещането, изведнъж откриваш, че имаш време между отделните шутове. То става все повече, понякога поемаш рискове да се разтичаш наоколо, да събуеш обувка и може би дори да легнеш между две подритвания…

Как пишеш всеки ден? – питах непрекъснато и кой ли не, преди да се предизвикам. Ами като пишеш всеки ден. Как дишаш? Ами като вдишваш и издишваш непрекъснато. Как заспиваш? Като легнеш в леглото си.

Как намираш време за това?

Като си го даваш. Само на предизвикателството, без нищо друго да може да го измести, освен нещо спешно. Като разбереш що е спешно, си измисляш гъвкавост, ако то се случи да можеш да си намериш друг час през деня/нощта да го свършиш.

Като не го раздаваш сериозно все едно си отделил време за завещанието си. И като се взимаш надълбоко, все едно заминаваш на последната експедиция до Марс, и е хубаво да оставиш съобщение.

Защото си тук, на пътя. Независимо, че си лягаш в леглото си вечер, независимо, че се прибираш вкъщи и гушкаш бирата, гаджето или децата… Знаеш и в абсолютния покой, че си на пътя, и си някъде далеч напред.

И това адски те кефи. Та нали най-много обичаш да пътуваш. И да няма как да спреш.

Защото „The Road goes ever on and on“…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

11.

Събужда се бавно от друсането. Конски тропот, някой подвиква нещо, небето е посивяло като мътно огледало. Нищо не се вижда в него. Няма облаци, ни синева. Някой говори. Ния се привдига на лакти.

Двете с Неда лежат на дъното на каруца, застлана с шарено одеало. Една жена е навела забрадка над нея. От мястото си Ния вижда широк мъжки гръб в кожен елек, който пляска кончето с повода.

Тя хвърля поглед на Неда и нещо я бодва в сърцето. Дългата мацка се е изпънала и се полюлява със затворени очи с всяка неравност на пътя. Ния скача, остра болка в лакътя я заслепява за миг, после стисва зъби, за да сподави пищенето, и се приближава на колене до приятелката си.  Възрастната жена вдига глава и я поглежда с познати, почти прозрачни, зеленикави очи. После вдига ръка и я гали по главата.

Баба Райна.

– Спокойно чедо, жива е. – кимва тя и леко потупва Ния по ръката. Тя стои на колене пред полегналата си приятелка и сякаш я е страх да я пипне. После прокарва ръце през косите й, и открива челото. Гори.

– Топла е много – кима пак бабката – Вече сме близо до дома. След минути ще стигнем. – Тя вперва изпитателен поглед в Ния и зеленото се сгъстява в зениците й. – Тъкмо навреме ви намерихме, чедо. Много студ сте брали, да тръгнете пеша така голи. И то посред нощ.

– Не тръгнахме… – мълви Ния и думите излизат трудно от сгърченото й гърло, стържат и жужат. – Изгубихме се… На път към селото бяхме и… – тя кашля дълго. Бабата я подхваща през кръста и я стиска здраво. Едната й ръка се плъзга по гърба на момичето и натиска някакво място между плешките.

– Кашляй колкот сила имаш – казва твърдо старицата.

Ния усеща как пареща болка се отскубва там някъде между грърба игърдите й и подпалва всичко чак до гърлото й.

–  Легни сега – командва бабката и леко я натиска да се отпусне на земята до Неда. Ния извърта глава и гледа как гърдите на пострадалата й приятелка повдигат и спускат одеалото. Диша. Поне диша.

Облаците са се появили в сутрешното небе, и започват регулирането на движението по небето. От изток някой е инжектирал малко цвят в него и плаха синева се разтича по сивото платно.

Баба Райна държи с дланите си челата на девойките. „Тамън навреме“ мърмори тя и въздиша. После поглежда дяволито Ния и момичето отвръща на погледа й.

– Ама знаеш я ти тая песен за слънцето…

После тихо запява, и като се усмихва, притваря очи и отпуска глава назад.

Ния слуша в почуда. Нещо гъделичка в слънчевия й сплит, а после леко започва да ври и споменът нахлува като мощна вълна превалила вълнолома…

…Неда се буди, хрип в гърдите й, тя пее дрезгаво, Неда приглася, продран глас, друга песен връхлита отгоре, грабливо се върти и унася главите им, тъмни тонове вплитат пръсти в песента за слънце, тя надига глас колкото гърло държи, а сякаш шепне на ухото на падналото момиче, вижда очите й отстрани, немигащи и втренчени някъде над и зад главата й, изправя се и вдига глава като славей, запява към небето, някой я блъсва с все сила, опитва се да раздели ръцете им, после пуска и пищи, чува се цвилене и конски тропот, тъмните тонове секнат изтичат измежду нейните, сякаш някой от инструментите спира да свири, прегракнала е но пее, ярка светлина, мижи, гласове, отново онова съскане, после някой я хваща за ръката, тя се мъчи да го удари, да го отблъсне, мъжки глас, „дай аз, дай“, спокоен шепот, няокй я прегръща, някой я вдига, „кой е“, „хора“, „неда“, „помощ“, огън, крясък, шепот, стон и…

Бял шум някъде далеч.

…Подсвиркване, много нахално и безочливо. Настойчив е свирецът, държи да забележиш колко е важен.

Миг преди да отвори очи бабката вече е разбрала, че е будна.

Уютна малкакухничка, печка бумти, чайник къкри и подсвирва самонадеяно.

– Сега и ти си отспа май. – продумва бабата, която седи заедно с Неда на малката трикрака масичка и гледа усмихнато към малката пътешественичка.

Всички стени са увити в карирани одеала, оранжево-зелено-керемидено и охра. Ния се надига, гледа изпитателно към високата си приятелка, която явно примира от глад, защото държи бутчето с ръка, а с другата си чупи хляб от голям самун на масата.

Кашля, поема дъх и пита:

– Как си?

Неда я стрелва с поглед над глинената чаша, от която пие, после я отпуска и задъханo казва:

– Никога не съм била толкова гладна! Ела да ядеш, нашата бабка е просто вълшебница в кухнята!

Ния гледа ръката й, макар й с превръзка изглежда нормално голяма. Тя се обляга отново на възглавницата и в този миг един познат и изкусителен аромат достига и гъделичка ноздрите й.

– Това сладко ли е? – пита тя и изведнъж стомахът й се прегъва, сякаш ще се раздели на две. – Дюлево сладко? Пелте?

Баба Райна я гледа и кима. После вдига една купа и й махва да се приближи.

За известно време настава мълчание.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: