Като на двайсет-и-едно

Добрутро и хубавден! 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

…В малката й ръчица изглеждат невинно, сякаш само е оскубала куклата си. Момчето стои невярващо, овчарката се е свряла с подвита опашка между краката му, с ръце то държи главата си, и сякаш се страхува да извика.

Момиченцето седи до кладенеца, менци се търкалят в краката им, очите й строго гледат лапетиите далеч на пътеката и нахалника пред нея, и като изрича, не – изпява, тихи думи над кичура го хвърля в кофата на кладенеца… Момчето с кучето чак тогава се осмелява да извика, после се обръща и хуква да бяга. Някои от останалите също хукват да бягат, поне по-малките, другите го дават по-мъжкии се отдалечават бавно, някои дори подмятат обидни думи, докато момиченцето не тропва с крак пред себе си сякаш ще ги подгони всички, тогава всички вкупом се изнизват към селото…

… „Момчиле, да я връщаш твойта поразница на оная… майка й, макър на туй майка не се вика… Чуеш ли, изеднико? Момчето ми стори да плаче като пеленаче по цели нощи… Ни той мигва ни ние ни съседи… Да я взимаш и откъде е дошла да я връщаш, черни стии ний не щем тука…“ Портатасеотваря с гръм и трясък и разпасан мъж с кръвясали очи се олюлява в рамката над прага. После изревава и нарича скупчените хора начело с разплаканата майка с грозни имена. Устните му завалят повече от краката му, снагата му се гъне като изпусната кукла от конеца, но той стъпва напред сякаш сега ще се нахвърли на всички… Дребна женица с черна забрадка го дърпа навътре, а после просъсква на сбраните отпред: „Вино пихте и хоро играхте тогаз, нъл? Езици си не спряхте тогаз, нъл? Айде къш дома, да гасите туй дето гореше у комшиите.“…

… скупчени големи мъже и жени край кладенеца, Първан реве та се къса, небето смръщено се кани да го последва, малък дядка разбутва всички и като прикляка хваща момчето за ръка. Малкият млъква, хлипа само майка му, баща му спира да го побутва. Дядото щепне нещо на ухото и после взема детето на ръце. Далеч зад ъгъла на една къща се подава момичешко око и злорадо пламъче трепка в него. Здравият набит дядка се надвесва над кладенеца и пуска завързното с въже момче вътре. То започва отново да плаче, майка му пищи и тръгва напред, но скупчените я удържат „Стой ма, то само тряб‘а“. Бавно и сигурно дядото спуска въжето, докато синджирът на който виси кофата несе разтриса… „Стигна ли я?“ Глух глас от дълбините тъмни, синджирът се клати, после сечува нов рев. „Студеноооо“ достига този път членоразделната реч догоре, дядото леко дръпва въжето към себе си, аха да го изпусне, писък от дълбините, писък от тълпата. Окото зад къщата премигва, но се поколебава, старецът удържа връвта и вика пак „Стигна ли я?“. Отговорът вече май е утвърдителен, защото набитият възрастен мъж започва да тегли, па двама-трима момци се втурват, сякаш събудени от сън и теглят с него. Овързаното момче се появява зъзнещо над ръба на кладенеца, ръката му вдигната високо стиска мокра бяла перушина. Досущ същи цвят като косите му…

Вървим и бързаме, аз се препъвам едва, тя припка като вятър, лъчисти колони от розов заник се местят тромаво над върхарите. Трябва да изпреварим тъмното. Тя се отдалечава все повече, и миг преди да се стопи сред стволовете спира. Настигам я бездъх, безда си усещам краката, превита и стенеща.

– Тихо, сестро – вдига тя ръка –Сега трябва да те вкараме.

Тя бръква в торбата на рамото си и вади бял, полупрозрачен воал, нещо средно между булчинско було и мрежа за пчели. Намята го на главата ми и го спуска пред лицето.

Гъсталакът хапе и драска като телена мрежа и не пуска лесно. Да се провираш опасана като ханъма из храстите е трудна задача и за ислямски фундаменталист.

Тя спира рязко и прикляка зад един храст.

– Тук стой. Ще дойда след малко. –

Вися като паяк известно време без да мръдна. После шепот и скърцане ме известяват че тя се връща. Защо от другата страна. Отварям уста да се оплача и изведнъж застивам.

През храстите до мен се провира друго момиче. Облечена е в зеленикава рокля, на главата с шапка от която се спуска същия воал като моя. Само дето има вид на по подготвена от мен – ботуши, раница, фенер на кръста.

Зяпва, когато ме вижда. Представям си каква романтична картинка съм. На лицето й пълзи усмивка и тя прикляка до мен.

– И ти ли ще влизаш? – шепне тихо – За първа нощ ли си тук?

Кимам неуверено.

– Радвам се да се запознаем.

Протяга ръка и стисва силно моята:

– Велина.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: