20 дни по-късно

Юбилей  – ударих двайсетачката! Трябва да се черпим. Сериозно си мисля на завършването да правя купон.

Има проблясъци в гората…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

10.

 

Притъмняваше.

Денят преваля като миг, сякаш бяхме тръгнали преди минути.

Гората бе по-рядка, имаше все повече борове. Студът пращаше първите си стрели, но докато вървим не ми пречат.

От кръста надолу съм като разглобена. Всчко ме боли грижливо начукано като пържола, сантиметър по сантиметър. С чук, само да поясня. В това състояние не ми е много до сексуални намеци, но планинците така ме дресираха последните дни, че започнах да мисля с двоен аршин. Да не говорим за Станимир, който пък беше като вълк около бърлогата…

Странно.

Нищо не чувствам.

Само преди – часове? дни? – миг дори споменаването на името му щеше да ме ядоса, да ме хвърли в блатото на съмнения, гняв и угризения.

Станимир. Стан. Последният път го правихме точно преди да се разделим. Секунди след това му казах. Знаех, че ще е за последно.

О, това вече има ефект. Леко убождане отляво, такова прединфарктно. Предумишлено. Преди бурята. После изтръпване под слънчевия сплит.

Аз дали не съм мазохист, а? Дали има прегледи, някой да ме диагностицира? Може би садо-мазо-консултант? „Вие, госпожице, страдате от фатална нужда някой да ви ритне в главата“… Ама веднъж завинаги.

Отивам до поточето и плискам лицето си с бълбукаща вода. Неканените мисли изчезват, и както винаги оставят чувствата, които се разполагат като непознати гости на купона, достатъчно пияни, за да не им дреме за апартамента. Дай да трошим.

– Сестро – чувам гласа на Яна между дърветата. – Време е.

Преминавам към следващата по-широка полянка, и се оглеждам. Малко ме е яд, че не опитах в гъсталака… Вече разбрах че силата й е на широкото, в дълбоката гора се обърква… Що за вила е тогава? Е, може и за там да има средство…

На поляната са струпани няколко камъка. Уж нарочно, но не си мислете че са подредени в някакъв самовилски стоунхендж. Изръсени са на куп, сякаш самосвал ги е изсипал.

Дивата седи на най-високия, остър зъбер с гладки стени, дълъг около метър и нещо.

Сядам на малък ръбест камък.

– Още малко да взема въздух? – казвам аз и я поглеждам

– Можем малко по-нататък. При залеза трябва да сме там.

– Къде точно отиваме?

– Ако ти кажа, ще се ориентираш ли? – присмехулно ме гледа тя. – Познаваш планината на пръсти? И си сигурна, че всичко що видиш седи на едно място?

Щракна с пръсти и аз станах. Как съм започнала да й играя по свирката.

– Тръгни напред. Има още една поляна. Там ме изчакай, може да полежиш. Повече не пий от потоци, и не яж нищо нагоре. Тука планината вече не е ваша. Всяко нещо е будно и опасно. Аз идвам след дъх.

Минавам между короните на дърветата, склонили ръце, сякаш посрещат скъпите гости на краля. Дали да не опитам сега? Любопитството обаче ме щипе за носа и аз се прилепвам  до дънера на едно от дърветата, ухае на медена смола, и гледам.

Отначало не мога да я видя, само чувам странен звук, като подземно бучене. След това я различавам.

Стъпила е на същия камък, на който се бях отпуснала, чертае с ръцете си хоро, очите й са склопени, а устата й полуотворена… Тя ли издава този тътнещ звук, като песнопение в църква, което излиза изпод земята, като мечка заровена?

Блъска с ръце рязко напред и нещо се случва пред нея. Камъните го закриват, не мога да  видя нищо, тя запява, протягам врата си, косата ми се заплита в един клон, силно мирише на смола.

Вие ми се свят.

Песента е убийствено тъжна, като погребален помен, като оплакване на загиналите, като изстръгване на сърцето ти от падането на тези, за които ти би легнал в земята…

Губя съзнание, очите ми се затварят. Продължавам да стоя права, косите ме болят някъде далеч, някой ме щипе и скубе, а дланите ми горят.

Примигвам и виждам, че лежа в скута й.

– Казах ли ти да не пипваш нищо? Точно на сънния смърч да се опреш… Добре те е оскубал.

В ръката си държи малка кожена торбичка и ми дава пак да пия.

– Няма време, и няма да те нося. – остро казва тя. – Не мисли че случайно вървим пеш.

После се изправя рязко, замята коси и ги връзва набързо зад врата си.

– До самовилско хоро се стига на собствени пети. –

На метри от мен виждам на дървото странно сгънат клон – като стисната подмишница. Под нея стърчат фъндъци черни косми.

Кичури от косата ми.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: