Деветнадесет полунощ…

Порастваме. Бавно. Но в никакъв случай не неусетно.

Вече окончателно приличам на носител на жълта книжка – понякога през деня, както си върша работата спирам и седя вгледан втренчено някъде. После гледам да нахвърлям нещо, я на лист, а на мейл, или пък сумтя недоволно.

Половината от мен е в друг свят.

И то е защото, както споменах днес – ако хвана героите си някъде за малко, какво им се пише… Аз ги водя на парти, а те ми се въргалят из храсталака, и то не с нецензурни идеи. Без думи. Думите се леят на друго място.

Много сън, спане, сънуване, хъркане, дълбоко дремане, къртене и нанкане ви пожелавам. Аз бих си чопнал поне седмица. Ама друг път…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Промъкваха се трудно из заплетените храсталаци. Неда вече бе съжалила на три пъти, че няма поне мачете. Ния вървеше след нея и не спираше да предлага тя да мине отпред.

Постепенно изкачиха склона, за да открият, че от другата страна ги чака стръмно нанадолнище. Вървяха известно време по ръба, като ту светваха със запалката, ту се спъваха и заплитаха в някоя туфа.

Дърветата отпуснаха хватката, и вече не се гушеха едно до друго, сякаш опасността в тази част на гората бе по-малка.

Колко се влачеха така – половин, един час – когато някъде долу, вдясно между стволовете пробляснаха светлини на кола, която премина с остро ръмжене и се стопи отново сред листака.

Неда автоматично смени курса и се заспуска диагонално по склона.

Ния спря.

– Оттук ли? Искаш пак да спускаме бобслей?

– Бих казала бъдслей – измуча мрачно високата – Давай, трябва да се доберем до пътя, да спрем някоя кола.

Ния светна за пореден път със злополучната запалка и неуверено пристъпи надолу.

– Знаеш ли, я спри да святкаш с тая глупост. Всеки път след това не виждам нищо поне пет минути, а тъкмо взех да посвиквам със сумрака.

– Това не е сумрак, ау! – изписка малката, след като се улови за едно дърво с погрешната ръка. Скалъпената от ръкава й превръзка се бе разхлабила и се местеше нагоре-надолу при всяко мърдане на ръката.

След половин час прегръщане, дращене и блъскане на дърветата с различни крайници и части на тялото, гората внезапно свърши. Хладен вятър подухна и Ния инстинктивно се улови здраво за последното дърво. Опипа с крак земята след него. Нямаше я.

– Внимавай, има дупка! –

Чу се звук от търкаляне на дънер. След малко гласът на Неда изморено каза:

– Не е дупка, а канавка –

Ния светна със запалката. Висеше точно над шосето, а на няколко метра под нея Неда се бе опънала в канавката. „Като в гроб“ мина й през главата. Тя я завъртя сякаш да махне глупостите, които мислеше. Този вятър миришеше познато… на билкова градина. „На омана“ мина отново същия глас през главата й и тя се ядоса.

Пусна се и се плъзна смело надолу. Надвеси се над Неда и я освети с последното умиращо пламъче.

– Нещо ново? –

Чу се тихо хихикане.

– Да, взех си една блузка от мола. –

– Мислех, че маншонче, такова дебеличко на пипане. –

– Има и безплатно изрусяване, що не пробваш… как ще ти тича… –

– Ей, ще умреш, ама няма да се дадеш – наведе се Ния и я задърпа за рамото.

– Да не съм кифла като теб… мога сама, споко – изпъшка Неда

– Не, ти си пълна шматка.

Двете застанаха на ръба на шосето. Дишаха тежко и се държаха една за друга.

– Тук ли ще чакаме?

– Кой?

– Лимузината… –

– О, да, искам в хотела и да си взема петчасова вана…

– Неда, вземи се в ръце. Мисля да вървим.

– Разбира се. Накъде? – разхили се пак приятелката й.

– Към гробищата! – не се сдържа Ния.

– А, ще спестиш на Алеко разноските… Няма пък да го улесним така.

– Тъпо е да стоим на едно място.

– Ами давай надолу тогава.

– Защо надолу?

– Щото е по-лесно, а и има по-голям шанс някой да идва от пътя, отколкото от селото.

– Глупости, по ква логика?

– Патешката –

– Недялке, ще те перна. –

– А, ще се гавриш с трупа на бедното момиче… –

Двете поеха надолу, докато си говореха глупости. С всяка крачка Ния усещаше как приятелката й неволно се отпускаше все повече на рамото й. Вятърът духаше в лицето й, разхлаждаше я, но носеше и някаква тревога.

– Спри да ми се излягаш – изпъшка тя и отбутна по-едрата девойка. Неда залитна и се изкикоти.

– К’во, да не ти пускам ръце… Не ме отхвърляяяяяяй, ти! – тя се заля в смях и се отпусна отново на врата на Ния. Малката се олюля.

– Недялке, спри… – тя изведнъж си даде сметка че джаста-прастата се държеше доста странно. Щракна със запалката. Тя изкиха немощно синкав пламък, пръсна искри и угасна.

– Неда – в гласът й загрижеността вече граничеше с паниката – Неда, стегни се! Какво ти става? Спри да се лигавиш толкова.

– Ами да спра, ама пуста уста ненаситна! – издръсти момичето и избухна в смях. Закашля се, като продължаваше да се хили и една огромна ръка, сграбчи Ния за рамото. Дребничката девойка не можеше да издържи повече такава тежест. Тя тръгна към банкета на пътя. Неда се преви. Малката я хвана през стомаха.

– Недка! Недка! – извика тя. – Добре ли си?

Двете седнаха, високото момиче въздъхна и се отпусна настрани. Ния пипна земята – бяха върху трева. Поне нямаше да ги прегазят.

Тя се опита да запали безуспешно запалката. После я мушна в джоба си.

– Неда? – неуверено поде – Как си?

Нямаше нищо, дори вода. Опипа лицето на приятелката си – беше затворила очи и дишаше тежко през устата.

– Недка – гласът й трепереше, очите й лютяха – Миличка, моля те кажи нещо… Какво ти стана? Какво направихме?

Отвърна й само шепот на вятъра. Студът сковаваше страните й, но тя не му обръщаше внимание.

Можеше да се е ударила зловещо някъде. Можеше да има кръвотечение, макар че, щеше да каже. Можеше да е натровена, с тая подута ръка. Да я е ухапало нещо? Няма и да усети, при това търкаляне и удряне из тъмните склонове.

Или да се е ударила, или набола…

Изведнъж споменът преряза главата й – горе, преди да паднат….

Гласът на вятъра се усили.

Каза, че се е набола.

„Тихо, тихо, не се буни, лежи“

– Неда! – изпищя Ния – Ставай!

Момичето изведнъж се размърда.

– Нийски – измуча тя, гласът й бе дебел и бавен, както в онзи момент, преди да паднат. – Ни… къде си? Спри да пееш…

Тя оброни отново глава на тревата.

„Шшшшт, ни гък хубавице, тихо, тихо.“

Ния разтърси глава. Когато я завъртя към гората, видя висок черен силует, застанал доста по-близо от дърветата.

Ледени тръпки се изсипаха във врата й, и гърбът й изстина.

Едва намери сили да се изправи.

– Кой е там? Ако сте човек, помогнете! – каза тя високо, с треперещ глас.

Нов повей на вятъра. Гъст като пара, мътен като отвара за сън…

„Шшшт, тихо, не й говори, хубавице, спи спокойно, тя ще се оправи“

Ния осъзна че, гласът не говори на нея. Трепереше от страх и безпомощност. Някъде далеч се чуваше тропот от копита, дърветата клатеха неодобрително корони… Небето сякаш бе по-синьо отколкото преди малко. Тишината се разгъваше като плащ и поглъщаше всичко.

Не знаеше какво да направи.

Тя се наведе над притихналата Неда и като сложи уста до ухото й запя колкото й глас държи. Блесна ярка светлина, вятърът задуха люто в очите й, изцвили кон и някой пищеше…

После светът се преобърна.

***

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: