Осемнадесети ден предизвикване

Ужасно е чувството, когато в главата си си много по-напред отколкото на хартията.

И още по-ужасното е, когато ти толкова си избързал напред, а всички в историята правят рязък завой.

Честно ви казвам аз вече бях горе на събора,  и пиех и пеех…

А тя каква стана…

Спорна и весела седмица!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

***

Отвори очи.

Някъде високо горе между черните кули имаше тъмносин отвор. Парче от небе, кръпка от плат, или илюзия на мътните й зеници? Премига няколко пъти и нещо заискри върху синьото, нещо мъничко и остро, като дупчица от карфица върху плата.

„Не ми било карфица, най-ми било звездица“ изпя си тя на ум и разтърка очи. Остра болка в левия лакът я скова, ръката й писна и тя изохка. Небесното светило бляскаше и трептеше и хич не изглеждаше много далеч. „Звездицеее, звезди-и-ице“ завъртя се онази хубавата песен из главата й. Леко върна ръката си в изходно положение, и бавно се опита да се надигне.

Гъстата крепостна стена от дървета и храсти се издигаше от всички страни и оставяше само един път към бягство. Върхът на кладенеца. Тя се намести по-добре и изохка отново.

Един голям тъмен храст до нея се размърда и дрезгаво изрече:

– Теб кое те боли? –

Ния подскочи, този път болката беше толкова остра, че тя извика.

– Полека – изръмжа храста и се разклати неодобрително – аз докато си почувствам ръката мина цяла година. Сега е по-добре, но пък усещам и останалите натъртени места по себе си.

– Недски… – отрони малкото момиче – Къде сме?

– Засега водиш шампионата по тъп въпрос. Моят беше – „Кой ми е отмъкнал спалния чувал, мамка му?“, но ти определено ми взе преднината със замах.

– Ти… добре ли си? –

Храстовидното се затресе от кикот.

– Втори приз. Ако продължаваш така ще вземеш голямата награда на публиката.

Ния се заопипва. Всичко изглеждаше нормално… освен на десния лакът където – ох, не пипай – суитчера й беше скъсан и намазан с нещо лепкаво.

– Добре се подредихме – сигурно кръв, какво друго.

– Бих казала добре ни подреди но нейсе –

– Че да не бях хукнала аз да се самоубивам щото бившето ми гадже е дошло на купона?

– Охо, Николетка се освести и хапе! Браво, мила, аз щях да се нуждая от още малко въздух.

– Въздух май не липсва.

Тя стана бавно.

– Някакви идеи? –

– Извън това да пишим паникьосано „помощ“? Май нямам,

Ния се втренчи в силуета на [- приклекналата? седнаталата? – своя приятелка.

– Можеш ли да станеш? –

Високата се изправи.

– А да вървиш? – гласът й леко трепереше.

– Трябва да пробвам. Засега ме боли само ръката.

– И мен.

– Така, така – сестра в нужда се познава…

– Телефонът ми остана в чантата в колата.

– Моят на таблото над пепелника. Приключенията на двете кифли в гората, казвам ти.

Ния бръкна в джоба си и извади цигарите си. Измъкна една и щракна със запалката.

Крехкото пламъче освети дъното на малко дере. Нагъсто обраслите дървета ограждаха нещо като малка полянка. Двете момичета се изгледаха за миг, после пламъкът угасна.

– О, боже колко добре изглеждаш! – измърмори Неда

Ния щракна отново и запали фаса. После огледа приятелката си от глава до пети. Омърляна до ушите с кал, с разрошени коси и наплескани дрехи, тя се усмихваше криво.

– Тук обаче може да поспорим за титлата, мис Блатна вещице.

– Ти гледай да не станеш Феята без зъбките. Запали и на мен като си толкова учтива –

– Нали ги беше спряла?

Ния извади с треперещата си дясна ръка цигара и я подаде на Неда в тъмното. Светна със запалката и хлъцна.

– Неда, боже, какво ти е? –

Огромна китка с тлъсти пръсти, като на тираджия прекалил с добавките, държеше фаса едва.

– Свръхедра шарка? – сви рамене Неда, но и тя изглеждаше притеснена.

– Хвани я с другата ръка, страх ме е да не те изгоря.

– Другата ме боли. Нея я ударих. – поясни тя.

– А тази какво й стана? Гъби ли бра?

– Не, пощих те. – напрежението караше гласовете им да треперят и думите им излизаха като през странно радиопредаване.

– Ти си карък междузвезден.

– Ти си Николетка-кюфтетка. Гаси запалката, че може да ни потрябва после.

Двете запушиха в тъмното.

– Какво направи Стан този път?

Високата помълча. Дръпна от фаса няколко пъти. После въздъхна.

– Ами нищо. Нищо не е направил. Той толкова си може.

– А ти?

– Аз… съм за убиване.

– Това е ясно и на тъмно. – пламъчетата симетрично огряваха ту едното, ту другото момиче и обагряха в червеникаво лицата им.

– Не мога да ти кажа. Всичко ме дразни. Не можах да издържа повече. Когато се прибрах от командировката не исках да се връщам при него. Колкото и абсурдно да е щях за малко да отида при баща ми. Само че така е тъпо… нечестно.

Тя заразказва бавно. В мрака думите й просветваха с огънчетата от цигарите.

Катран в дробовете, катран в спомените.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: