Седем-най-сетне!

Започва да става напечено. Много напечено.

Но не ме питайте кое, защото не знам.

Буквално всичко се случва под пръстите ми.

Дано Бредбъри живее още милион животи!

До…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

9. (продължение)

Малкото возило побръмча още известно време по стръмното. На светлината на фаровете се виждаше тесен път, който криволичеше между дърветата и опасваше склона все по-високо.

– Това чудо няма ли край – процеди през зъби Алеко – Трябва да отбием някъде.

– Още малко е тъй, после срещу Възбог става по-широчко. Ама малко остава, още най-паче километър докат‘ видим светлините на селото.

– Километър? Не искам да ги оставям толкова време сами в тая тъмница!

– Ми ако искаш аз да се върна?

– Няма ли място тукаааа –изрева викинга и натисна по-силно газта.

– Стига се ядосва, тряя да останем цели, за да ги намерим –

– Бахти тъпия път! – нервираният Ал се взираше напред, сякаш не виждаше нищо. – Искам отбивкаааааа!

В този миг шосето изви гърбица и колата изскочи на възвишението. Ярки светлини грейнаха като лампички от елха пред младежите. Към тях надолу се спускаше хубав, широк път, пресечен по средата от голяма светеща табела, увиснала като арка над него.

– Светлините на Възбог, казах ли ти! – тържествено извика Виден и тупна викинга по челото.

Алеко облекчено зави към широката тревна лента, която опасваше пътя.

В този миг сякаш някой извика. Нещо изжужа, колата се задави и угасна. Ярките коледни светлини бяха изчезнали.

Вятър нахлу през прозореца, и охлади горещото чело на Алеко.

– Видка, кво стана? – изрече той стреснато.

Виден бе не по-малко слисан от него.

– Нещо двигателя спря… върти да подкараме.

Викингът врътна ключа. Стартерът мълчеше.

– Няма ток – промълви Алеко.

– Да, бе, цялото село угасна, сигур нещо е станало долу у станцията. – момъкът се затюхка притеснено.

– Човек…. – Ал се обърна назад. Не виждаше нищо в горската тъма, която бе изпълнила колата. – Ние нямаме ток… К‘во стана…

– Ами дай да видим, някой кабел сигур… – Виден светна с мъничко фенерче – Племенницата виж к‘во ми подари – уж играчка, такава за ключовете, па…

Едрият момък отвори рязко вратата.

– Не, дай по-добре да се върнем. Да намерим момичетата.

– Давай – съгласи се охотно отракания  момък – Вземи некоя лампа и ти, обаче.

Ал кимна и като отвори багажника зарови в купа раници.

След няколко мига на приглушено псуване и блъскане той се изхлузи в ръка с голям челник.

– 32 кристала – изфука се големия и хлопна багажнка – Да вървим да съберем кифлите!

Той завъртя ключа във вратата, но нищо не се случи. Като проклетисваше захвана да обикаля колата и да заключва ръчно всяка врата.

-Остави я, кой ша я вземе тука… – подканяше го малкият.

След миг, като мяткаха светли кръгове ту по шосето, ту по храстите, двамата препускаха обратно надолу по пътя.

Любопитен и чевръст, сякаш да не изпусне най-интересното, след тях хукна и хладният планински вятър.

***

Фаровете ги обляха от глава до пети, заслепиха ги и ги оставиха в тъмното.

Светлина се процеждаше само отгоре, но бе твърде оскъдна. Ния хвана Неда за ръката, или по-скоро се улови за нея.

– Недка – каза тя неуверено – недей така…

Чу се измучаване, последвано от хълцане.

Мракът се стелеше като мъгла – на валма пред очите. Ния виждаше приятелката си само като силует.

– Хайде стига! – повтори тя като се взираше безуспешно наоколо. – Ставай и да вървим!

Отвърна й мълчание. От приклекналата Неда се чуваше само леко пъшкане.

Леки тръпки побиха Ния. В планината си беше студено, те бяха само по суитчери в тъмното. Сами.

– Виж какво – решително каза тя и от звука на собствения й глас тръпките се увеличиха – Няма заради някакъв си мъж да ми се разкисваш като варен праз, и да ми ревеш по земята. Ставай, стягай се и да вървим да настигнем онези двамата…

Тя се ослуша. Звукът от колата бе изчезнал. Може би Алеко и момчето бяха паркирали и идваха насам.

– Хайде, че те ще дойдат ей сега, стига рева – напрегнато я задърпа Ния.

Отново се ослуша. Стъпки не се чуваха.

Затова пък гората бе пълна със всякакви други звуци, които до този момент се бяха крили, сякаш чакаха малките момиченца да останат сами, за да започнат потайната си ария.

Тръпките полазиха по целия й гръб.

– Неда, не искам да стоя повече тук! Престани да се държиш като тулуп, отговори ми, искам да вървим!

Отвърна й хлипане. После тих глас, който никак не подхождаше на джаста-прастата каза:

– Никъде не ми се ходи – чу изохкване и силуетът се изправи. – И се убодох на нещо. Искам вкъщи… – чу се хълцане и съскане с устни, както когато някой се опитва да държи сълзите си. –  Но няма вече вкъщи.

– Хайде де… Може да отидеш при баща ти…

– Да бе – грубо възразяване, дивачката си връщаше формата.

– В нас може да дойдеш за известно време…

– Добре – подсмихване, в което нямаше грам веселост. – Ще имам предвид, благодаря.

– Какво толкова? Колко пъти сте се карали? –

– Сега е последният. Аз го изритах. Не го издържам повече.

– Хайде да вървим –

– Не няма да ходя… изобщо не искам да го виждам… никой не искам да виждам – дръпна се приятелката й и Ния изпусна ръката й.

– Заради тази глупост ще изпуснеш събора? Дето го чакаме от толкова години? – Ния се приближи към разстроената си приятелка. Не искаше да остава далеч, имаше непрестанното чувство, че някой друг стои до тях. Там някъде в храстите извън пътя. Или по-наблизо.

– Не знам… не мога да мисля сега, остави ме. –

– Хайде поне да отидем до колата, Неда – удари го вече на молба дребното момиче. – Не искам да стоя тук, чуваш ли?

Дивачката се обърна и тръгна надолу по пътя. Или поне по това, което мислеше за път.

– Неда! Добре, хайде да си вземем колата поне, и ако искаш ще си ходим!

– Оставете ме – гласът на Неда, странно удебелен и протяжен, изплаши още повече мъничката й приятелка – Оставете ме всички!

– Недка – в гласа на момичето се долавяше чиста паника – Недка, спри се!

Тя се затича; в тъмното беше като скок в пропаст със завързани очи.

Различаваше едва-едва силуета на Неда напред. Забърза още повече.

– Добре ли си? Неда… –

– Не знам… – високата говореше сякаш насън, произнасяше думите бавно и тежко, накрая започна да кашля.

Ния я настигна и я сграбчи за ръката. Приятелката й се опита да се отскубне, олюля се и залитна встрани. Малката се опита да я задържи, но тежестта на едрото момиче я издърпа; тя направи няколко крачки встрани, за да запази равновесие и усети как кракът й хлътва в нищото.

– Неда! – изпищя момичето, като стискаше ръкава на приятелката си, но тя сякаш не я чуваше; някъде отпред долови друг глас, той говореше тихо и нежно непознати думи. Говореше на Неда. Неда, която се мъчеше да се освободи от приятелката си, като от ненужен товар. Неда, която се държеше по-странно, отколкото е нормално при скъсване, пък макар и с дългогодишното си гадже.

Неда, която вървеше наобратно по пътя.

Всичко се завъртя в главата на малкото изплашено момиче. Тя се вкопчи с все сила в ръката на приятелката си и като се отблъсна с крака увисна над стръмното.

Високата изгуби равновесие и двете полетяха надолу по склона.

Някъде отгоре долетя ядосан вик.

После ярки светлини заляха пустото шосе.

***

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: