Pics in the Word

Отново  – по машините!

Компът ми се завърна от скитане, изглежда добре и носи на писане засега.

Публикувам вчерашното и днешното заедно – с едно голямо благодаря на Пешо, защото набра не-много-посилния за разчитане мой текст от вчера, /нищо че не съм доктор…:) не съм и художник!/.

Весело!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

8 (Продължение)

 

Тя шепне, аз гледам.

Гората се буди, хиляди листа се отварят като клепки, слепнати от тонове тишина. Лъчите на деня са далеч, но мракът протича на много места, където светлината сълзи като теч и пробива все по-големи цепнатини.

Няма пътеки, има само по-широки места сред стволовете, откъдето бързоногата ми спътница се шмугва и ме придърпва след себе си. Шепотът ѝ е=чи отразен в хиляди камбанки, които помахват в сънен поздрав.

Сърцето ми притупва.

Мисълта ми се лута ту из оскъдните възможности за бягство (нощем?, денем?, в гората?, в църквата?), ту из предчувстването на това, което ще видя.

Винаги съм била убедена, че съществуват. Самовили, самодиви или просто диви, за мен те никога не са били само измислени легенди. Просто из цялата човешка история данните за женските общества винаги са били оскъдни, черпени само от легенди. Нормално е. все пак мъже са ги писали. Нашите земи не са правели изключение. Потресаващо е да признаеш, че и за жените свободата може по-скъпа понякога и от дома им. Скитането се приема за мъжка черта, нали? Все някой обаче е трябвало да стои на пост в къщата.

Това са легенди за неподчинението. За търсенето на друг ред или на друга свобода. Е, вероятно са и пътят към матриархата, който, особено в някои общества, се е сбъднал зловещо.

Но този копнеж към свобода винаги ми е бил много на сърце, все си спомням думите от онази народна песен: „… …”

Което пък ми напомня за майка ми. Сърцето ми се свива.

Спънах се и вилата ме задържа. Не мога да дишам. Поемам въздух като риба. Мразя да се сещам за нея така неочаквано. Иначе мога да се подготвя, да наточа злъчна усмивка, и да си дам вид на пълен безчувствен непукист. Яна не спира да разказва, думите ѝ вече не звучат между дърветата, а между очите ми, кънтят между ушите ми, преливат в гънките на мозъка ми. Мисля едновременно докато я слушам, но сега умът ми изключва при внезапната болка.

Стоя и дишам. Поемаме бавно през пречупени стволове и клони, между храсти и дебели дънери, докато светлината пълни аквариума на гората…

 

… три дена и три нощи вървели и стигнали до тясна поляна сред гъсталака. Застанали в средата, майка и дъщеря и зачакали. Нощта излиняла и се просмукала в земята и с първите лъчи на малката ѝ се доспало.

– Мамо, искам да дремна – замолила се тя и се сгушила до силното тяло на жената. – Не мога повече, много ми се спи…

– Трай, мари! Сега ще ги видим, не щеш ли? Идат, идат да играят!

Момичето клекнало и облегнало глава до краката ѝ. После леко се отпуснало на земята.

Жената трепнала и сеусмихнала жално. После го взела в прегръдките си, притичала до един храст и го оставила под него, като го завила с наметката си.

В просъница малката гледала как поляната се изпълва с бляскави бели воали, с жени в носии с чудни шевици, които наоградили майка ѝ и заиграли дивно хоро…

А после се събудила на ръцете на майка си, която плачела и я носела през гората, а листата горски шепнели – натирена, натирена, прокудена… И вече страшно било в гората, защото горските животни път не им правели. Оживели звуците, които на отиване замлъквали, все по-наблизо святкали хищни очи.

Преследвани, изранени и изплашени, накрая те се прибрали дома си. За да открият, че за някой този дом не бил свой.

„Скитнице, където си ходила, там да се връщаш!”

„Да те хранят тия, дето са те придумали, при които си спала, там да вървиш!”

„Стара майко, прости, никъде не сме ходили, окъсняхме…“

„Да се махаш и да оставяш детето!”

„Стара майко, ще ти обясня…”

„Ти се разсипвай и се пилей де щеш, детето да оставиш тука живо и здраво!”

„Стара майко…”

„Ама му казвах аз – от гората жена кой зема? … Будала, змейска семка у рода ни пося… Едничкото внуче на баба, ще го гледа като писано яйце…“

 

Мир в къщата настанал чак когато Момчил се прибрал. Щастливи погледи пърхали край него, само Радините клепки не трепвали ни от мъкани от радост.

„Чужда на дома, чужда на гората. Самовили ме натириха, кръвта ми не ме ще.“

Такива мисли току рукват горчиви в гърлото на дивата, и тя силно стиска милото си чадо. То се дърпа от нея и тича при баща си, после при баба си…

И една тъмна мисъл се заражда в гърдите ѝ, кърви като спиране на сърцето.

„Имаш само още малко годинки, дъще, докато литнеш и ти от гнездото…”

И нещо прегаря в нея.

 

…Трябва да се отърва от спомените, заливат ме като с кофи при всяка дума на Яна.

Не искам нищо да си спомням…

 

…Било утрин, дни след като стопанинът се прибрал от дългия овчарлък. Седнали всички на софрата и с учудване изгледали младата булка, която сръчно шетала с усмивка на уста.

– Добре сме се събрали мили и родни – плеснала с ръце Рада – Я да сберем тогава юнаци и дружки от селото, че ти си се прибрал за година да домуваш, пара голяма си донесъл, щастливи къщните си си направил! Още утре вечер сбирка да правим, що ще речеш, стопане?

И без да обръща внимание на виновния поглед на Момчил и на подозрителните хъмкания на старата, опитомената дива литнала из село пък поканила рой гости. Завъртяла гозби сладки невидени, извадила руйно вино пазено от години, окичила дома с цветя и шарени гердани. Разсъскала се старата баба, но като видяла радостта по лицето на сина си, стиснала зъби и зачакала сгоден момент.

На голям празник се обърнало сбирането.На двора момци имоми песни пеели, огън голям запалили и най-ербапите го прескачали, хора въртели и се смеели, гайдар и тъпанджия буйни ритми удряли. Момчил бил пръв на софрата, пръв на хорото и все срещу Рада играел, все нея гледал.

Наченали надиграванията, пък и присмехулниците пийнали вече, та стопанинът се подсмихнал и рекъл:

– Раде, булка – я им удари едно самодивско хоро, да видят що е!

Пламнали бузите на Рада, един път от желание и спомен, пък и сигурна била,  че туй ще стане щом заиграе, и още един път от яд че милият й мъж дори каква е не знаел. Замълчала тя и продължила човешкия танц да играе. Всички зашепнали и нея загледали, че легендите скитали из селото с краката на клюката. Втори път я подканил Момчил, тя вдигнала рамене, па не сторила нищо. Трети път той при нея направо отишъл па яхванал леко под брадичката и като повдигнал лицето й към своето й рекъл:

– Жена, не ме ли чуваш? Не искаш ли твоя танц да изиграеш? Я се развърти и покажи що за булка имам!

Отворила тя клепки и продумала:

– Без було и с отрязана душа танц немога да танцувам. Вила веч не съм така да лудувам. Но твоя съм сега, такава или инаква, вземи ме и не буди стари мъки и чудни копнежи. Играй туй хоро и да се веселим!

После лекодръпнала ръката му сложила я на пазвата си и още по-тихо промълвила:

– И още един дар имам за тебе, стопане… –

Затреперила ръката на Момчил върху скута й,  замътил се погледа му, дали вярно я е разбрал не знаел, но чинело му се, че целия свят край него се върти. Скокнал той от радост и извикал:

– Нов повод за радост и веселба голяма! –

Навел се към нея и рекъл:

– Ще ти дам булото Радо, но клетва ми сторяй, че няма номера да ми играеш, а хоро ще въртиш!

– Само с було няма да стане, стопане… – поклатила глава тя като криела блясъка в очите си. – Ще трябва и плитката яперичина поне в ръка да държа. Душата ми е в нея, краката ми са с нея свързани, танцът див там е заключен.

Дръпнал се леко Момчил, заглождило го нещо дълбоко под сърцето. Но виното маело главата му, а кръшна девойка буен огън и дръзки песни на едно място не са нещо дето юнак да издържи да гледа само. Подкачанията вече и от момите идели.

Махнал той с ръка.

– Не лажи ме само, Радо – въздъхнал той и се вгледал в очите й.

Мрак и покой го срещнал в зениците й здрачни.

– Отрязана плитка не зараства, стопане. И коя майка дете си зарязва, че и мъжка рожба на пазва бе, Момчиле?

Изтичал юнакът в къщата и като сграбил торбата дето всесъс себе си носел, дръпнал връвта. От малка кесийка извадил парче позалинял стар плат и вехта плитка от коса.

После пристъпил навън и на Рада ги поднесъл.

Поела тя леко плитката от ръката му. После взела булото и го метнала над главата си.

Извикали бурно младежите и момите с ръце запляскали. Ярко блестял вилският воал ноне можел да затъмни среброто дето в очите на Рада светело. Вирнала глава тя и с лека, невиждана стъпка завъртяла снага около огъня. Всички запляскали с ръце, тъпанът и гайдата като че сами засвирили мелодия тилилейска и парещ вятър се взел отнейде да раздухва пламъците.

Все по-диво танцувала вилата и все по-тихи ставали хората, високо над огъня скачала, далече сякаш отвъд двора летяла. Воалът й след нея мъгла оставял, като тежка диря благоуханна и накрая бил навсякъде, огъня опасал, хората привързал, свирачите без дъх оставил.

Момчил гледал безмълвен и сърцето му се късало.

Далеч над хоризонта се извило сияние среброзлатно, и бяла снага се извърнала за миг пред ръба на гората.

Примигал и скочил тогава юнакът и викнал отчаяно:

– Радо, булко моя, сърце мое, върни се не ме оставяй!

Един глас само имало дето можел да я върне, но той мълчал.

Гласът на вилата долетял отдалеч.

– Дива птица клетка не трае, Момчиле юнако. Ти и птица не знаеш да гледаш, а волна жена си си взел. Куче не е тя да го вържеш, овца не е да я затвориш. Въздух иска, шир и любов безкрайни. Ала ти и за любовта нищо не знаеш, и слава богу че инак нещастен по земя ще бродиш. Сполай ти…

Ярката й бяла снага се извърнала и сестопила сред дърветата. Момчил извил като вълк от болка, после събрал лице в шепи. Моми и момци леко се изнизали през вратата, и никой дума не издумал на стопанина. Огънят бликнал безсилен сноп искри към небето и угаснал.

 

Бяхме спрели на една полянка, слънцето прижуряше пладне между листата, но на мен все още ми се струваше, че е непрогледна нощ в двора на юнака.

Не можех да дишам. Отново и отново виждах Рада и дъщеря й да се измъкват, и забрадките им просветваха в мрака… итова бяхме аз и мама. Аз и мама, които се измъквахме нощем от дома на полуделия ми от гняв баща. Аз и мама, които бягахме за да отидем на гости на нейна приятелка. Аз и мама, които се прибираме в студената гарсониера на вуйчо ми посред нощ (щракване на лампа, кое време е, а детето що го влачиш, жив призрак еостави го да се наспи). Аз и мама… до момента, в който беше само мама, и не смеех да викам, докато гледах през прозореца как силуетът й се стопява. Лицето на Рада вече бе с чертите на майка ми, думите й бяха от устата на майка ми.

– Ако питаш къде бях аз – стресна ме гласът на яперицата, която клечеше пред мен – Бях вътре. Исках да викам, но не можех. Баба ми я кълнеше и наричаше със страшни имена и част от мен започваше да й вярва. Особено онази част която виждаше как майка ми си отива.

Кимнах, гърлото ми бе сухо като лист и залепнало. Преглътнах сякаш пепел и дрезгаво казах:

– Разбирам. Аз друга част май вече нямам.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: