Фаталка писалка

Тринадесетицата определено ми е щастливо число, пък.

Все пак е първия цял ден от живота ми… 🙂

Много късмети и баници на всички!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

8.

Отварям очи и всичко потъва в мрак. Затварям ги пак и танцът на светлите петна започва. Фойерверки под клепачите.

Отново гледам. Облещвам се колкото сили имам.

От никъде нито грам светлик.

Завита съм като в пашкул вспалния си чувал. Лежа на нещо меко, не на земята. Определено някой ме е сложил да спя, защото спомени…

Гърч разтърсва тялото ми и се изправям рязко.

Вълни, пгромни като къщи, струи които заливат континенти, вода, която тече през мен, през земята, през всеки град, планина и остров по света.

Спомен за река, заливат ме цялата, дишам дълбоко и тежко.

Открехна се врата, лек проблвсък на светлина нахлу в стаичката.

В избата съм. Добре ме е скрила, да не би някой даме намери. Сякаш се надпреварват да препускат към тази порутена църква, в това зарязано и от бога село на край света.

Няма да забелязвам красотата й, да си хубавее пред разни мъжаги, на мен какво ми ги разиграва. Въпреки че, мъжете за нея май не са точно това, което са за обикновените жени… Защо ли си представам три синджира роби, когато мисля за дивата в комбинация с мъжаги… плискани от бясно течение, като душ под водопада.

– Мъжка жажда ли ти мъти главата, сестро? Наострила си се като в мартенска скомина… – тя се усмихва в светлината и чертите й греят на издълженото й, правилно лице, с трапчинки – пропасти за влюбения, и искрици – пожари за изгубения.

– Какво ми направи? Сънувам твойте потоци и наяве.

-Не са мои. Те си текат тук винаги.

– Тук?

– Тук, в деня и нощта, в този свят, в този пробуда… – тя се усмихва отново – Нося ти да хапнеш, да се подкрепиш, че дълъг път ни чака.

Наострям се.

– Къде ще ме водиш?

– На заколение, овцо… – тя се изсмива и ме хваща за гърлото, докато присяда на леглото. Ухае на мед, на окосена трева, и на ранно утро… на жена в ранно утро. Каквото и да ми разправяте уважаеми самовили…

– На самовилската поляна – мълви тя и поднася залък към устата ми. Храни ме пак като момиченце, и това ме кара да се чувствам малка, неуверена и изгубена. Това не са съвпадения, казвам ви, това са си чисти прозрения. Не го прави всеки път, и понякога не ме разбира, но когато си мисля нещо с бумтящо сърце ме улучва в десятката.

– Хайде, храни се скоро, трябва да тръгнем преди слънце да призне… – „мамо“, трябваше да добави и картинката щеше да е завършена.

Ям, ставам и се протягам. Гола съм, сутрешният мраз хапе кожата ми, тя ме гледа, и аз я гледам смръщено. В крайна сметка самовилите не винаги са намирали мъже…

– Забавни сте… Като оставите телата си да мислят, все за сливане е… Но сте и жалки… Така да ги осакатите…

Тя се навежда към мен и ръката й гали пъпа ми. Дърпам се ядосано.

– Сластната любов, как й казвахте… сексуална ли… е една стотна от сливането. Телата ви познават само пролетния призив на мачките, защото всичко друго сте потъпкалии усърдно сте утрепали, че ви пречи. Особено на тези дето са искали да водят и да властват… Лесно се водят хора, на чието желание държиш кранчето… Послушни ли са  – пускаш, бунят ли се  – спираш… Защо мислиш някои жени полудяват и започват да правят неусветни неща с телата си? Ами мъжете? Насита има ли някой? Какво са ти казали – така сте устроени… искаме любов… всички да ви обичат… Искате, вярно е. Замисли се обаче за другата страна на гроша… Защо като я искате, толкова ви боли, когато тя грее другите? Това не е любов. Това е нужда, сестро. И тя като всяка друга може да се гои и гледа, та да расте. Като при онези въртоглавите, кои не могат да живеят у сегашното, и само отровата ги спасява да не са тук…

Тя рязко погледна встрани.

– Увлякох се, хайде да вървим.

Пристегнах колана на дънките си. Тях можех да не пера, но двата ми чифта гащи трябваше, и то съвсем скоро. Иначе ще замириша на самодива повече от цялото им сборище.

– Любовта не е ли нужда? – заядох я, докато се качвахме по мухлясалите каменни стълби.

– Знаеш ти да различиш любов от нужда, като яребица змия от тръстика… – тя изсумтя и ми подаде ръка от най-горното стъпало.  – Слънцето като грее долната земя ревнуваш ли го? Да обичаш и да можеш да пуснеш, така ще да различиш любовта. Но пак ти казвам – усмивката й заблестя на току излюпилото се утро – това е само частица от онова, което можеш.

Бленуваната врата на двора се открехна. Пристъпих след нея. Сиви валма стелеха тревата нагоре по хълма. Някъде след тях започваха  дърветата, които се губеха към върха денем, докато ги гледах от кулата. Заключена високо горе… Досмеша ме.

Принцесата излезе от кулата. Само че не юнак я води, а ламята е решила да я поразходи.

– Тръгваме сестро. Слънцето ближе небето, време е. –

– Значи днес няма да има приказки – измърморих аз и си нахлупих качулката.

Тя се изсмя.

– Че що? –

Поехме нагоре по стръмното.

Когато приближихме първите дървета,  ме хвана за ръка, придърпа ме към себе си и зашепна.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: