Дванадесетият стон

Предизвикателството е в ход. Машината се върти. Тук-там по някой стон… 🙂

Без оплаквания повече. Писмом – марш!

Весела и спорна седмица!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

7. (Продължение)

Рев на камион заглуши последните им задружни думи. Гигантски военнозелен “Зил” измести пространството на малката полянка и като трещеше като новогодишна заря, изцвили със спирачки точно пред малкото автомобилче.

От прозореца подаде глава червендалест юначага, нахлупил докерка до миглите си. Той се ухили, отвори уста и с глас, който би разделил Червено море, ако Господ се падне в отпуска точно в този библейски момент, подвикна:

– Видка, кви ги сториеме, браат? Тоя бик оти се цъкли така на момата?

Младежът, застанал с Ния на втори балкон, за да гледа драмата, махна с ръка и извика в отговор:

– Мани, Кальо, ш’се опраат! Ти къде си фукнал?

– Земах брат’чеда отдолу и го карам на събора! – той посочи навътре. В кабината до него седяха още трима души, които гледаха строго. – Ше играят, ше скротват… Ти ше се домъкнеш ли?

– Оня, Делко ватафа? – провикна се зачудено Виден – Ей, големи рал’ти ше има! Ами мислех в неделя…

– А, да, кой ш’та чака, те утре играят и ш’си одат!

Виден се почеса.

– Бе, старата ше бучи… –

– Е, че тя за ко е… – изхили се гръмко висящата през прозореца глава – Инак пак ш’ти бучи, ма на главата.

– Ше гледам да дойда!

– Ма не моа та фърла, карам и за Явката стоката! Тез твойте гавази ш’те метнат ли?

Виден видимо се притесни. На помощ му се притече бързата реакция на викинга, който вдигна ръка с навирен палец и за да не го помислят за някой нежен градски гъзар,  наду гайдата на свой ред:

– Дадено, Кальо! Ще го наметкаме с нас, нихт проблем! – и той се ухили на свой ред.

Шофьорът се ухили на свой ред.

– Ама и ти Видка, откъде ги намираш такива лумпени! – и той даде газ, при което машината изрева като изгубил търпение лъв.

– Ай ш’са видим горе! – демонстрира, че има и ръка Кальо.

– Ай! – махна и Виден.

Грохотът ги тресна в ушите, Зил-ът изрева и се хвърли гладно по нанагорнището. Още известно време гласът му ехтеше в ушите и баирите.

Отнякъде се чу жужене на пчела. След малко се усили, и се превърна в засрамено ръмжене. Двигателят на синьото автомобилче пърпореше нетърпеливо.

През цялото време на разговора, пътешествениците следяха репликите на планинците подобно на тенис мач. Алеко се обърна. Неда понечи да вдигне стъклото. Двамата отвориха уста, готови за второто полувреме.

Нисичкият момък пристъпи решително напред.

– Не мойте се кара зарад мен, приятели сте си… Аз мога и пеша да се кача, нема да ми е за пръв път.

Двамата състезатели хлопнаха усти.

Неда се втренчи в момъка.

– Сега аз ще изляза лошата… Защо не каза, че искаш да те откарам? Ами майка ти, нали не даваше да ходиш?

Виден кимна.

– Ще й се обадя отгоре… Няма страшно, ще погълчи пък ще се успокои.

Неясен помен от притеснение премина през Неда.

– Хайде, качвайте се! – тросна се тя – Все пак, ако искаш да те откараме първо до вас, а? Въпреки че… абе ще спим явно на спални чували…

– Е, може и в къщата – заяви момъкът докато сядаше и се сгушваше, или по-скоро сгърчваше на задната седалка до викинга.

– Да, ама в коя къща ще ни пуснат по-това време – обърна се тя към безмълвната Ния, която стоеше права до колата. – Хайде качвай се, какво се мотаеш?

– Ами в наш’та – простичко каза момъка – Имаме къща и горе. Каня ви да спите. Тамън ше се обадя на майка ми оттам.

Пътешествениците останаха за миг безмълвни.

– А, не, това не е вярно! – Неда оброни глава на волана. Алеко се изсмя, после каза:

– Видка, благодаря, ама малко нахални ще излезем…

– Няма страшно, Алчо, ни се притеснявате, ние за гости умираме… – той му смигна – ‘Наиш ли каква домашарка имам…

Алеко прехапа устни.

– Едвам ме убеди… – продума той. После изгледа Неда в огледалото и отсече: – Виж какво, стъмни се почти… Я карай, пък горе ще видим.

– Аз бих подкарала, но твойта любов продължава да стърчи като талпа до колата! – обясни като просъскваше кротко шофьорката.

Всички впериха очи в Ния, която не бе продумала от началото на драматичния сблъсък между приятелите й.

– Хайде, Нийски! – подкани я Алеко – Какво чакаш, камионът с момчетата замина вече?

– Какво си се намусила? – нетърпеливо запита  и Неда

Момичето свали поглед от върхарите на дърветата и изгледа спътниците си.

– Нещо не е в ред – промълви тя унесено – Бабата… Райна, каза да не ходим горе. Мисля, че най-добре да се връщаме.

Алеко хлъцна, Виден се опули. Неда въздъхна, но силен порив на вятъра напълни купето и отнесе въздишката й.

– Ния, какви са тия глупости? Добре ли си?

Малката поклати глава.

– Не знам, Неда. Просто мисля, че трябва да се връщаме.

Високата й приятелка загаси двигателя.

– И къде предлагаш да ходим? В къщи?

Ния сви рамене. Тишината от гората нахлу в колата.

Нощта изгаси последните лъчи на деня, и мракът настъпи.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: