11

Отдавна не съм се чувствал толкова пребит като куче, както вчера и днес. Определено днес вече си мислех да прибегна до спасителния Джойс-тик вариант (да ме прости големият писател, че така си оправдавам лиготията с него), но все ми се струва че трябва да го запазя за по-големите височини.

Трудното явно тепърва започва – компютърът вчера даде проблем, преинсталирахме го и днес нямам нищо, за първи път пиша директно в блога. Което е бавна и мудна дейност, който е пробвал се сеща…

Но пък явно вдигам нивото, щом и чудовищата стават по-страшни…

Напред!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

7. (продължение)

– Готови ли сте? – попита кратко и делово Неда.

– От 80-та. Само да пием по една ракия и идваме. – смигна Алеко.

Високата мрачна девойка вече вървеше към колата.

– Аз тръгвам нагоре. Който ще идва, да се качва.

– Недски… Чакай, поне да се измием, човек!

Ния сви рамене.

– Имам мокри кърпи в колата.

Момчетата се спогледаха.

– Май-май няма смисъл. – рече притеснено русолявия момък.

Алеко изпухтя.

– Глупости! Идваш с нас, няма проблем. Неда!

Те се заспускаха по баирчето. Колата запали и двигателят се закашля прегракнало.

– Неда! – извика викингът и почука на стъклото. Джаста-прастата му посочи задната седалка. Той и помаха с ръка да свали стъклото. Тази напрегната пантомима продължи известно време докато вбеси и двамата.

Неда дръпна прозореца и всеки закрещя в лицето на другия:

– Писна ми!

– Омръзна ми от твойте глупости!

– За две минути ли не можеш да ме изчакаш?

– Цял ден ме мотаете…

– Като искаш да си сама, що не си ходи сама, а предлагаш…

– Влачите се като шопинг кифли в мола, от ония най-гадните…

– И после ни разказваш играта с тъпите си настроения и сръдни…

– … дето си зарязват децата по цял ден в количките, докато те си показват тъпите маникюри…

– …от които ми…

– …и се чудите какво още да измислите…

– …дойде до гуша и ми…

– …казвам ти, че ми…

– Омръзна!

Рев на камион заглуши последните им задружни думи. Гигантски военнозелен „Зил“ измести пространството на малката полянка и като трещеше като новогодишна заря, изцвили със спирачки точно пред малкото автомобилче.

От прозореца подаде глава червендалест юначага, нахлупил докерка до миглите си. Той се ухили, отвори уста и с глас, който би разделил Червено море, ако Господ се падне в отпуска точно в този библейски момент, подвикна:

– Видка, кви ги сториеме, браат? Тоя бик оти се цъкли така на момата?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: