…Стъпва по ушите и клепачите ми и аз, няма как – викам… Все пак съм се предизвикал. Днес е малко, но нямах много време… Най-добре го четете заедно с утрешното… 😉
Ако си за пръв път тук:
Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”.
Забавлявай се!
________________
6.
Времето, в което съм сама в тая руина ми тежи най-много. Първият ден се опитвах да избягам по всякакъв начин, и тя винаги беше наоколо. Вторият чаках нощта, и сетивата ми бяха там, устремени към свободата. „Аз те водя към истинската свобода, сестро”. Мамка му , главата ми е изпълнена с нейни думи.
Днес, на третият ден от пленничеството ми, просто седя без цел. Сякаш навсякъде има нейни очи, а ни стон от живинка няма наоколо ми. Някой винаги сякаш стои зад мен. Мания за преследване или някой от нейните трикове? Трябва да й противостоя някак, да я спра някак, някак си да се измъкна от този капан… а и долу ме чака кашата, която насътворих.
Животът ми е каша. Мога да видя как за всяка стъпка от него, съм била подтиквана от бягства или намерения. Бягства от извършеното и намерения да „оправя нещата”. Като им покажа какво съм. Като им докажа. Самодоказването измества съществуването.
Ох, млъквай, философке. Няма да мисля. Ще обходя църквата, ще легна под необруления орех в двора и ще се опитвам да спя. Ще спя сега, за да действам през нощта…
– Колко още ще се опитваш, сестро? Интересно ми е.
– Знам, че искаш да спра и да се предам – отговарям незабавно, определено съм изненадана. Няма да се издам, да не си мисли, че владее всичко. Но за първи път идва денем. – Да се предам и да легна да те слушам,докато остарея и ушите ми се сбръчкат.
Тя се смее, седнала отгоре върху каменния зид; дълги коси, воали и поли се разстилат по нея и се втурват надолу като бялочерен водопад, тъмни води и ярка пяна.
– Люта змия си и ти, ей! Не искам да се предаваш. Искам само да ме изслушаш, да ме разбереш. – дяволито ме гледа с очи като тъмни череши – Ти си като мен, мога да прозра сърцето ти – най-тежките рани са ти от най-свидните.
Тя скача от горе и за миг е тук, докато умът ми превърта грациозното падане, като газела в бяг на забавен кадър.
– Нося ти билето –
Преглъщам твърдо. Колкото и упорито да си учил нещо, когато се озовеш на полето всички неща ти изглеждат различни. Планина по карта не се учи, трябва и да я изкатериш.
Кой ме би през устата да спомена, че познавам билките…
– Сега кажи що е, и после може да сварим чай от него –
Лилави листенца, които се катерят като вита стълба по стъблото. Росенът поне се познава от километри.
– Твойте билета и мойте билки май са различни, сестро – казах аз.
Тя се усмихна.
– Тоя чай, дето ще го варим, може на други хора да се хареса… Аз дрога на старини не ставам. – кимнах към стръкчетата.
– А, на въртоглавите ли? Дето тровят душите си, понеже мразят и себе си, и живота? – тя се изсмя – И ти знаеш за билетата, колкото овца да различи вълк от куче, ама нейсе…
– Не знам за овцете, но русалийчето не е за хора, сестро.
Тя се обърна и просъска:
– Я да си затваряш устата! Роска ще му казваш, скверни врачове да викаш не ща! –
Показа си рогата дивата.
– Вилите от русалии ли се плашат? – запитах леко, без грам усмивка. Подигравките я влудяваха.
– Плашат се от девойки, кухи като хралупи… от бунаци и зянки се плашат.
Тя закрачи към порутения вход.
– Идвай. Ще видиш как се прави и що се пие от росено цвете.
Съвсем при входа спря.
– И вила не съм – издума тихо – Нали уж учена беше?
– Нямаме наука за вас. – разперих ръце – Имаме само легенди. Тях съм учила. И… Извинявай, ако съм те обидила, но как да ти викам?
– Има наука, сестро, само трябва да я търсиш.
Тя влезе вътре и притихна. Пристъпих в полумрака и изведнъж усетих лицето й пред моето.
– Яперица съм – промълви тя – На мен кръстиха селото. И я и ти ми кажи, сестро, ако си толкова учена…
Тя приближи лицето си дотолкова, че то се размаза пред очите ми.
– Не те ли е страх?
Имах чувството, че огромните паници на очите й са вперени цяла вечност в моите. После изведнъж я нямаше, а смехът й, онзи карфичен смях, дето набожда целия ти гръб до врата, се разнесе някъде откъм стълбата за камбанарията.
Не ме е страх.
А дори и да ме е страх малко, това е заради знанията.
Трябва да се измъкна.
Трета луда нощ не ще издържа.
***
Голямата глинена чаша грее дланите ми и разлива топли вълни по страните ми. Залез. Седим в някогашната камбанария и мълчим, вперили очи в озареното оранжево небе.
Кълна се, че парата от чашата е лилава. Не смея да пия. Не вярвам да ме отрови, но е достатъчно да ме упои… а и то не ми се вярва. Не мога да избягам, не мога да я надвия. Безпомощна пленница, мамка му. Само при мисълта за това ми се иска да хвърля чашата в изваяното й лице. Знам, че е безполезно. Целия първи ден лежах вързана, с разбита вежда и навехнат крак от тези опити.
Не й трябват билета, за да прави с мен каквото си поиска. И все пак не смея да пия.
Гледа ме, а усмивката й пари гърлото ми.
– Какво ми мислиш сега? – питам прегракнало.
– Както винаги. Само най-доброто. Силна сестра е това, от което всеки има нужда. Пий. Налине мислиш че ще те тровя? – подхилва се и пие от своята чаша.
– Какво… е въздействието му? –
– Като облизана от змей ще си – тя се разкиска като три годишна, и леко се наклони над парапета. – На по-специално място обаче.
– Да, явно е халюциногенно – кимнах намръщено.
– Докторските ти думи не ме трогват, хубавице. Пий и ще разбереш –
– Поне ще се освестя ли?
– Няма да падаш в несвяст, момиче! – дръпна се тя – Росенът просто дърпа булото… дърпа мъглата. Ще видиш потока. – последната дума натърти – Нищо повече.
Вдишах лилава мъгла. Ухаеше на сутрешна трева, на лимони и презрели ябълки.
– Знам че е токсично.
– Корените не. Стига говори. Като ти казвам – пий!
Прехапах устни. Когато аз говоря така, не изглежда толкова гадно.
Притворих очи и сръбнах леко от ръба. Беше горчиво и леко люто, като джинджифил… а накрая оставяше сладникава жилка.
– Кой поток? – запитах със затворени очи.
– Онзи зад света.
Сладум 