Седмият вик…

Ечи от сутринта в главата ми…
Днес за първи път се затрудних да стана.
Появи се онова малко гласче саботьорче което каза -Абе що не си поспиш… и довечера може…
Но аз го затъкнах и скочих. Знам защо така е.
Еуфорията, тази приятелка на новаците, вече си отива. Явно вижда че се справям 😉 Сега идват най-сериозните дни. Хадар да ми е на помощ.
За да може и вие да разберете кой е и какъв е…
Както казах на един приятел днес – на Джойс ще стана, но няма да се откажа. 🙂 (пояснение от фукнята – понякога Джеймс Джойс е писал само по няколко думи на ден:) )

Весела вечер!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

– Ало, водача! – подметна викингът – гледай си пътя, графиня дьо Ревньό…

Ния се изкикоти. Двамата с Ал си смигнаха, което не бе пропуснато от острото око на сърдитката зад волана.

Напрежението се увеличи.

– Аз пък да взема да сляза, ако ви преча – изръмжа Неда и метна отново бърз поглед в предното огледало.

– Гледай пътя – каза Ал и гласът му беше вече сериозен –

– Аз гледам, ама и ви чувам –

– Внимавай, Неда! – повиши тон викингът.

Ния се обърна напред и рязко пое въздух.

При следващия завой пътят бе избутан и почти счупен под прав ъгъл от вертикалния остър ръб една голяма скала. Неда намали леко – кривото огледало, което бе поставено отдясно на завоя бе счупено.

Въпреки това скалата се дръпна рязко, и разкри мила картинка на пътя. Стреснатата водачка заби рязко спирачки, докато се бореше с волана. Малкото синьо возило се поклатушка между ръба на пътя и скалата, и накрая спря.

Голям овехтял пикап се беше настанил почти в средата на шосето, леко извит наляво. Отзад превита на две бабка бе опряла ръце в задницата му и натискаше усърдно, провесила глава надолу между ръцете си. Отпред, застанал точно зад отворената дясна врата го побутваше момък  с камуфлажно яке и зелена войнишка шапка.

Бабката спря и му подвикна нещо. Двамата се обърнаха и впериха очи в пътешествениците, които току се бяха тропосали зад тях.

Неда смъкна прозореца.

– Точно зад завоя ли… – пое дъх за атака тя, но бабата я прекъсна:

– Ох, чедо, закъсахме! – и като изприпка учудващо бързо до колата, хвана шофорката за ръката:

– Помагайте, кажете му да не тръгва! –

– Стига, майче! – подвикна нервно момъкът – Не мотай хората! – после замаха с ръка надясно – Ето оттук, леко-леко може да минете!

Алеко и Ния вече се бяха смъкнали от колата.

– Да помогнем нещо? –

– А няма страшно – каза леко притеснено момчето, и ги огледа от глава до пети с живите си очи. Зелени като котешки, отбеляза Ния. Той свали шапка и избърса челото и русолявия си бретон с ръкав.

– Ш’се оправя – допълни той.

– Да бе, впрегнал си майка си да бута – Неда застана до Ал. Фигурата й, висока почти колкото на викинга, и решителния й глас, явно впечатлиха младежа. Той пое въздух.

– Бе, да бутнем, пък тогава, ако щете –

– Ще бутнем, как – окуражително се ухили Ал и отметна дългите си кичури назад.

– Момент – изкомандва Неда и посочи към колата, която се бе опитала да завре в скалата, за да освободи шосето – Ния, в багажника има триъгълник, изтичай и го сложи преди завоя. Внимавай като изскачаш. Ал, ти застани от другата страна.

– Чакайте, аз… – опита се да каже нещо горкия момък, който явно се чудеше откъде му е дошло.

– Ти се качи и върти ключа. Освободил си предавките, нали? –

Тя леко се стресна когато бабата хвана ръката й.

– Чедо! – промълви жената и впери същите котешки очи в острите черти – Кръшна си, ма си и джаста-праста! – тя се усмихна – Не му давайте да тръгва, чедо. Не трябва да ходи никъде с това… – млъкна и задържа погледа си в очите на момичето, сякаш видя още нещо там – Ох, чедо, а вие къде отивате, знайш ли…

– Майко – волт по-меко изрече Неда – спокойно, сега ще видим дали ще проработи.

Дребничкият момък изгледа предупредително майка си и после се метна в кабината.

Неда и Ал опряха ръце и забутаха пикапа.

След десетина опита, пъшкане, псуване и нерви, те оставиха победилата машина на тясна отбивка отстрани на шосето.

Седнаха до нея, като дишаха тежко. Момъкът клекна пред тях и впери поглед в Неда.

– Не иска пущината. Слуша старата, да й се не види…

– Много меко се… изказа… – ухили се Ал, докато покашляше. – Аз бих теглил… на пикапа, де.

Русото момче се усмихна. После отново метна бърз поглед към високото момиче.

– Бе, и аз, ма она старата ше ме чуе… –

– Накъде си тръгнал? – попита викинга.

– Горе на ел. станцията ме викат. Най-вероятно пак авария е станало, и кой друг да викнат… Ради е на града, пък ония двамата…

Той се изправи.

– Елате горе, да починете, майка ше ви направи кафе… Хайде – подкани ги той.

– А, не, не – отсече Неда.

– Няма не – втвърди изведнъж и момъкът тона докато я гледаше – Като бутахте каруцата, аз казах ли не?

– Е, трябваше да помогнем, човеци ли сме… – изправи се и Ал. Неда го последва, без да обръща внимание на подадената й от момчето ръка.

Тримата поеха наобратно.

– Може да те метнем, ако искаш? – предложи свойски дългокосата върлина – Къде е тая станция?

Неда изгледа услужливия си приятел.

– Е, хайде сега – усети я веднага момчето – Ще се оправя. Вие накъде сте поели?

– Към събора, горе на Възбог – каза Ал.

– Самодивския ли? И аз се каня да мина, ама може другиден… – оживи се момчето – Ама да не сте някой състав нещо? Щото гледам акордеонче носиш в колата… Пък горе що музика ще се изсипе, таз година…

– Ей, набито око имаш! –

Те стигнаха до завоя, където бабата седеше и говореше нещо тихо на Ния. Когато приближиха колата на Неда, двечките млъкнаха като по команда.После старата жена се пресегна и хвана ръката на високото намръщено момиче. Тя едва сдържа импулса си да не я измъкне.

– Дъще, благодаря ви за все… дето ми отървахте момчето… че не знам щях ли да го видя ако беше се емнал по тия чукари – и без да обръща внимание на неговите протести, стисна по-здраво Неда за китката и приближи лицето си изотдолу на нейното.

– Да внимаваш, дъще, чу ли… Аз и на твойта дружка казах, да се пазите. Тежка е тая година, будни са много сили… висока коса я сече. Ти си напета и лична, и много мъка имаш у гърдите, нищо, че очите ти я крият… Най-добре, ако питаш мене, да не ходите никъде… Ако се върнеш сега, и той ще се върне, и всичко по масло ще ти върви… Но не искам да ти разбутвам пътеката аз. Само казвам – внимавай и се пази. Сама не оставай, с други се събирай. Не дръж мъката, дъще. Под сърцето на камък става.

Неда я гледаше като в транс. Тихият, но твърд глас на бабката сякаш предеше. Студен вятър повя, прегъна жълтите треви, дръпна забрадката на старата и хукна нагоре по баира.

– Ей ги пущините… Диви сили има у всеки камък и дърво, дъще. Ама ти го знаеш.

Тя пусна ръката й и я тупна по рамото.

– И ‘земи да се усмихваш повече. Я ги как ти рипат по тоягата ‘сичките – каза тя вече на по-висок глас.

И в този миг, за всеобща изненада на всички се случи невероятното.

Неда се усмихна на бабата.

Компанията притихна.

– Видко, я ги качи горе – махна с ръка жената – Я да им сварим по кафе и да починат. Виж ви к’ви сте се опулили кат нап’нати крави…

Младежът се закашля.

– Не, бабче – поклати глава Неда. Обръщението й накара Ал и Ния да вперят погледи в нея. – Ще вървим, път ни чака.

– Но можем да метнем момчето – възвърна си дар словото викинга – Ако разрешите.

Старата помръкна.

– Се пак ще ойдеш горе… Нищо, поне няма да е с оная пущина. – въздъхна тя и после се смръщи и изръмжа – Видко – да не си помислил да тръгнеш после нагоре към събора! Чуеш ли?

Момъкът се смути.

– Абе… не ща да ви притеснявам сега – заусуква го той.

– Няма не ща – отсече Неда, която постепенно се връщаше във форма – Ще те закараме.

Дребничката й приятелка протегна ръка.

– Аз съм Ния, приятно ми е.

– Виден – притеснено отвърна момъкът и стисна дланта й.

– Ей, хубаво е, че има и възпитани сред нас! – възкликна високо едрият тип и подаде на свой ред ръка – Алеко съм!

– Неда –

Виден повтори още два пъти името си, докато ръкостисканията го разтърсиха.

– Това е майка ми, Райна.

Пътешествениците един след друг се изредиха да стискат ръката на симпатичната и здрава бабка.

– Хайде, качвайте се! – изкомандва Неда – Ал ти ще седнеш до мен.

Викингът и Ния се спогледаха многозначително.

Върлината тупна момъка по рамото.

– Готви се за военна операция, момче! По машините!

Момъкът се усмихна.

След минута претъпканото автомобилче се плъзна бавно покрай бабката и пое по пътя. Старата жена гледаше след него, докато се скри зад завоя. После тихо издума нещо неясно и се изкатери нагоре по пътеката, която се виеше покрай скалата. Най-горе на билото седна, пое си въздух и запя.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: