Шеееест!

Направо ги извиквам тези заглавия вече.

Днес установих, че пак се започна. Има моменти, когато направо ми се иска да скъсам ушите на героите си, че и на автора им – тъкмо написах колко сериозно въздейства планината – и хоп всички в колата започнаха да се държат като идиоти. Аз къде ги водя, те на къде се дърпат! За пореден път установявам, че това нещо се пише само, аз само имам честа да съм първия, който му се кефи. 🙂

Весело!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

__________________

(продължение на 5. )

– Третото го няма отдавна – отсече дръпнатата й приятелка.

– Няма ги само хората. Опустяло е отдавна, но къщите още си стоят вероятно. – възрази Ал.

– Да, купчини тухли сигурно има из цялата планина – кимна разбиращо Неда. – Алеко, любопитния, отдавна бленува да се качи да ги види.

– Този път съм решил. – отсече той. – Качвам се сам. Няма го Стан, да ме мотляви.

Неда не каза нищо. Само стисна устни и натисна газта.

Ния я изгледа, после се завъртя, така че да вижда момъка отзад.

– Разкажи ми още.

Ал се наведе леко напред.

– Кажи й да пусне швейцарците.

– О, да как ли пък няма да треса колата с ревове на психари, дето се мислят за келти… – протестира бурно Неда.

Ния кимна.

– Искам да слушам, разказвай –

Едрото момче въздъхна. После се намести по-удобно на възтясната му седалчица и подхвана.

– Значи… в тези три планински локации, които са всъщност един общ популационен център, имаме нагледен пример за специализиран поминък, и размяна на вътрешни функции с външни източници и ярко изразен сепаратизъм на самозадоволяващото се стопанство…

– Неее… –

– Алеко, ти си идиот! – измуча Неда, но на устните й заигра усмивка – Сега разкажи за сегрегираните участъци и сегментираното задоволяване и ще вържеш тройката при Трът Кольо.

Ал се изкикоти шумно.

– Ох… – Ния се обърна напред разочаровано – Забравих, че и двамата с Неда сте лигльовци…

– Моля, моля, само сме колеги от един факултет

Ния замълча разочаровано.

– Ни, шегичка… – тупна я по рамото викинга – Сега ще ти разкажа.

Той се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. Тя се усмихна, и очите й заблестяха.

– Дебел, внимавай с Николетка… Ако й направиш нещо ще страдаш! –

– Хей, я стига! – засегнато я изгледа Ния – Недодялкини приказки… с едно изречение да засегнеш двама, това си е изкуство…

– Добре, стига – изрече викинга помирително –

Трите села – Възбог, Калено и Хвърчил били известни най-вече със съборите си. Всяко си имало свой поминък, и свои първенци, и държало да има отделно празнуване… На всеки от трите събора се изсипвал народът и от трите селища, затова някъде през годините те просто ги събрали и празникът станал един, но тридневен. Възбог бил най-богатото село – най-близко до пътя, с много търговци, дето пребродили Египет, Иран и дори до Индия стигали, с широките си ниви, и бели къщи като палати, на по няколко етажа. Калено пък било известно със своите занаятчии и художници, грънчари, дето ваели пеещи гърнета, терзиите с рошавите елеци, и яките си ковачи, чийто ножове, коси и рала се търсели надалеч. Поминъкът на третото село обаче бил най-чуден.

– И тук – библиотека Фантастика представя – подметна Неда.

– Най-известните знахари, врачове и баячи, голяма школа на билкари и сладкогласни певци, обитавали някогашния Хвърчил, сега Яперино. Лекували много болести, и много търсени били. Особено уникално и несрещано никъде другаде било умението им да лекуват болести на душата. Много оригинално, лечението се правело с музика и песни. Лечителите били нещо като кукери, но не прогонвали злите сили само от селището, а лично. Повече приличали на русалиите, които лекували обладаните от духове, но тук изкуството им било развито до там да владеят лекуването на различни болести, не само гонене на духовете.

– И ти нарече всички тези красоти „специализиран поминък”? – с почуда промълви Ния която слушаше, вперила очи в момъка.

– Ти пък по-леко, да не си скършиш вратлето от извиване – злъчно я бодна Неда. Тонът й някак вече не беше шеговит.

– Ами… – смути се Ал – той си е специализиран – разбираш ли, трите села са развили отделни части от един общ поминък, който…

– Ясно, разбрах те още при сухата етно-лекция, не съм чак толкова захлупена – прекъсна го Ния. После опъна зад ушите си черните кичури, които все падаха пред лицето й намести се удобно и го подкани:

– Хайде, продължавай. Разказваш интересно.

Колкото невероятно да беше, Викингът се изчерви.

– Благодаря, много си пряма. –

– Пряма? – изгледа го Неда в предното огледало – Ако беше пряма, щеше направо да ти каже да си свалиш гащите.

– Ало, водача! – подметна викингът.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: