Четири

Ден четири.

Този път бях почти готов още сутринта, но реших да си пооставя време ако ми хрумне да добавя нещо. Так сега „4.“ е напълно завършено, и няма да повторя онзи пъзел – днес пускам първата част от „3.“ утре – втората от „2.“. 🙂

Хубава и спорна седмица, приятели! От утре влизаме в боен режим. Пътешествието започна.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

_______________

4.

 

Ръката й се протегна и докосна устните ми. Ледена. Тръпка на желание, неприязън и още смесени чувства ме разтърсиха. Отново бодеше като оголен кабел.

– Хапни сестро –

– Мога и сама да се храня – казах и се пресегнах да взема залъка.

– Много ме топли това че си непокорна. Всички други дето намерих все с преклонени глави бяха. Ама личи си, че мъж не те е пипал.

Пламнах цялата.

– Лъжеш се, сестро –

– За язденето им не думам – тя подразнено продължи да държи кръглото парче хляб. Ароматът му постепенно започна да събужда в мен стомаха ми. Не бях яла повече от ден. – Но туй „сестро” от твоите уста ми хареса –

Преглътнах тежко.

– Думам ти сърцето ти да е докосвал. Дали си се забавлявала с някой, си е твоя работа. Въпреки че, Домна да ни чуеше, живи щеше да ни дере… Отваряй уста, знам че гладуваш!-

С не особена охота захапах залъка.

Медена сладост се разля по небцето ми и се спусна по гърлото. Хрупкавото парче хляб някак имаше по-силен вкус от меда върху му – пресен, пресен, топъл хляб, с мека срединка и твърда кора. Разбрах смисъла на думата благоуханно. Вкусно беше, да му се не види.

Награбих другото от ръката й. Тя ме стрелна с очите си, но смръщването й беше шеговито, те си останаха спокойно черни, без буря да ги промени.

После, докато слънцето постепенно стопляше кожата ми, и докато тя ме хранеше като двегодишно дете, запя. Песен, стара като нощта, която си отиваше, и весела и млада като настъпващия ден.

Пееше за любовта на млада самовила и наивен юнак. Пееше красиво, с много чувство, но някак неистинско. Не мелодията й бе погрешна, а усещането че думите на песента и мислите й са различни. Пееше и сякаш се надсмиваше над песента. Сякаш не вярваше в нея…

…Заболял Момчил юнак. Болна лежала душата му в якото му младо тяло. Всичко си му било наред, само сърцето му го нямало. За дивата самовила жадувал. Често ходел на Неначнатото езеро, но бялата мома все не идвала. Само когато дълго свирел на кавала си, светла риза се показвала сред дърветата като парче жива мъгла. Усмивка, като  стрела в сърцето му, махване с ръка, като последно сбогом.

Съвет поискал той от един знахар в селото. Горчил му викали, триста белемнита да покрият гроба му. И го подучил старият хитрец що да стори…

 

„Що желаеш, болнико? Съгрешил си, бягай на църква, Господ да ти прости, аз не мога.”.

„Тежко ми е дядо. Искам я. Жена да ми стане, искам.”.

„Пущина деца не гледа, Момчиле.”

„Друга не ща.”.

„Грешник, болник си ти… Има един начин. Но да ми се закълнеш в Господа, че на друг няма да го издумаш! И като ти кажа какво да правиш, ще го направиш точно така, както съм ти наредил?”.

„Слушам те, дядо. Твой съм, роб съм каквото кажеш закон ще бъде. Ти си ми спасението.”

„Не мой роб си ти…”

 

– Мръсни мъжки страсти, черни въжета изплели, здрави криле отнели – тя замлъкна сподавено като да заплаче.

– Какво й е направил? – запитах нетърпеливо.

– Аха, подхванала те е значи, историята – тя се ухили зловещо.

Яд ме обзе.

– Виж, невесто, хайде казвай какво искаш от мен и да се свършва! За какво ме държиш тук? Все едно, каквото и да правиш, няма да спра да искам да си тръгна! Няма да съчувствам на нито една твоя дума, докато ме държиш вързана в тая съборетина на край света!

– Дива ярост виждам в теб, сестро! – очите й заискриха като на ламя пред злато. – Ще се въздигнеш и ти сестрице, само веднъж да ме разбереш!

Станах и хвърлих последния залък на земята. Костваше ми усилия трябва да призная.

– Няма да правя нищо от това, което искаш! Няма и да слушам измислените ти истории!

– Силна си. А сега седни. Ако бяха измислени, нямаше да питаш нататък що е станало…

Нещо сгъна краката ми и аз се отпуснах отново на тревата.

– Няма да те слушам – повторих и сложих ръце на ушите си.

Усмивката й бе по-тъмна от очите. Трептеше и играеше леко в ъгълчетата, като че танцуваше на широката поляна пред изгрева. Говореше думи направо в главата ми. Вещаеше нещо опасно и мамеше да се протегнеш да я пипнеш…

 

…А после бягаше навътре в мрака, далеч от изгряващото слънце.

Утром играели самовилското хоро сестрите, но всеки път внимателно избирали под коя скала ще го подхванат.

Три седмици ходил Момчил на поляната до онова синьо като лятно небе езеро. Свирел всеки ден усърдно като млад чирак кавалджия. Нови мелодии се леели чудни и примамливи от кавала му, и все по-хубави били. Тръгвал си посърнал и изтощен всеки следобед, и на другия ден с нови сили захващал слънцето да изгрява.

На първия ден от четвъртата седмица тя дошла.

– Упорит си, юначе – рекла му, но той не спирал да свири. Помнел какво му е заръчано. Цял ден се омайвали – тя танцувала и го карала да хвърли кавала и да дойде при нея, той свирел и я карал все повече да играе и да не тръгва. Разпуснати коси блестели и гъвкаво загръщали тялото й, тежки ръкави и ресни разпервали ризата й, тъмен огън блестял в очите й, а бялото й като ярка луна лице греело от щастие. Хвърлила накрая ризата си далеч по брега, и само по коси останала. Стиснал Момчил тогава по-здраво кавала, че от тази гледка ръцете му омекнали, коленете му се стопили. Леко тръгнал по брега на езерото.

– Знам що искаш – засмяла се бяла Рада. – Тежка ще ти е тая риза, не мож’ я носи.

Застанал Момчил между вилата и дрехата й. Отлепил за миг устни от кавала и бързо издумал:

– Да се изкъпя с тебе, моме, искам. –

После пак засвирил.

– Влизай тогава – рекла дивата, сякаш това и чакала. – но ризата ми да вдигаш не се опитвай. От мен по-бърз не ще си.

И се хвърлила във водата.

След нея тръгнал и юнакът.

Завлизал бавно Момчил, лудо играела пред гърдите му момата. Бясно биели водите, изхвърчал кавалът от ръцете му. А после всичко се укротило и притъмняло.

Тръгнала да излиза дивата.

– Сбогом, Момчиле. –

– Дай да те прегърна, бяла Радо – промълвил момъкът и обгърнал ръце около нея, както му обърнала гръб. Тя за миг се отпуснала… и това било достатъчно. Попипал под дългите й коси и напипал плитката яперичина. После с острието, дето пазел на гърди срязал каквото могъл.

Вик на горест разтресъл гората.

– Що ми стори лъжецо? – блъснала го разлютената Рада, очите й – бездънни кладенци с дива ярост.

Понечила да вдигне ризата си, но ръцете й немощно се привдигнали. Опитала да стори вятър – косите й безмълвно разстилали раменете й. Дружките си на третия път извикала – гласът й угаснал още в гърлото.

Пристъпила едва на брега и се отпуснала на земята от безсилие. Човешко чедо била, изгубила за миг силите и съдбата си.

Събрал ризата и опашката в торбата си Момчил, награбил крехкото тяло, и леко като пух го метнал на рамо.

– Жена те искам, бела Радо. Дома ще те водя. – и като рекъл тъй, залепил целувка на косите й, и поел надолу.

Само едно забравил.

Кавалът, дето се изсулил от пръстите му, изхвърлен от разлютените вълни самотно лежал под безмълвните храсти.

Вятърът дошъл и леко засвирил своята песен.

Песента за изгубената свобода.

Все пак вятър бил.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: