Трети ден – пред навикване

Когато искаш да изградиш нещо, трябва да си създадеш навик да го вършиш, както казва Стив Павлина. Това според него означава да го правиш непрекъснато в продължение на минимум трийсет дни. После една пауза няма да се отрази фатално, и би било лесно да се върнеш към действие.

Поставих си предизвикателство, което надхвърля три пъти този срок. Така ще се засиля май, че няма да мога да се спра после.

Но и не искам. Искам да стигна там, закъдето съм си мечтал – до края на книгата. За да има начало на следващата.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си „Песента на Хадар“. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел „Песента на Хадар“, точно до раздела „Начало“. 

Забавлявай се!

________________

3.

 

…В тъмния дълбок лес те не се криеха. Не се страхуваха. Нито дива мечка, нито мрак и студ сковани ги спираха.

Не спяха.

Те танцуваха.

Високо над села и поляни, над тиквени равнини и бели мъгли, те живееха на воля, спокойни и всемогъщи.

Те пееха. Песните им бяха техния дар, тяхната сила и тяхната орис. Песните бяха това, за което хората ги потърсиха.

Песните бяха това, заради което ги погубиха.

Песните бяха свобода, бяха отмора, бяха радост. Но най-вече бяха цяр. Лек за душите.

Не е вярно, че сестрите ми мразели хората. Глупавите мъже и скършените жени са тези, които ги ненавиждаха. Просто се страхуваха от тях.

Открай време те дружаха с онези, които не тръгваха със страха напред. Онези, които можеха да говорят спокойно с всяка жива твар. С вълк или заек. С цвете ухайно или дори с малките стръкчета трева.

Страхът помътва сестро. Взема ти акъла и мисли вместо теб. После като се събудиш, се чудиш кой си бил, та да свършиш всички тия поразии.

Бил си страхът си…

 

Тя замлъкна и се загледа в хоризонта.

Проговарям дори за собствена изненада.

– Чувала съм, че и други замътвали главите… Поне на юнаците.

Главата се извъртя рязко и очите й хищно се впиха в моите. Променени. Зелен огън ги гори.

– Не казвам, че и сред сестрите ми няма овци! Мъжовете са си слабата ни жилка, жени сме, нали… И тъкмо тях трябваше да пазим.

– Ами селото? Нали в него имаше и жени? Какво му сторихте? Жива душа не видях!

– Мълчи, диво! – гласът й преряза въздуха, като че скъса брезент. – Нищо не знаеш, човешко дете! Каквото е получено, е поискано! Колко сме платили, знаеш ли? Колко сестри зайдоха…

Изтръпнала седя и я гледам внимателно. Сърцето ми бумти като тъпан под одеало.

– Прости гнева – поглежда ме отново и очите й отново заблестяват в теменужено. – Много мъка събрах. Страха преборих, но болката още ме надвива. А трябва ние да  надвием! И тях, и селото им вдън земи гяволски!

Протяга се и хваща ръката ми. Отново онова боцкане там, където ме докосва – сякаш опираш батерия с език.

– Искам само да ме изслушаш. После ще думаме. – натъртва множественото число, за да разбера намека. – После, като разбереш.

– А ако не разбера? – пуст инат, винаги ме кара да споря.

– Тогава значи съм сбъркала за тебе, сестро. – очите й се приближават. Огромни, със синкави ръбове, като езера, които преливат от бистри води, от зелени кристали, и само слънчевия отблясък ти пречи да видиш дъното…

 

…до което дори при скок от високо не можеш да стигнеш.

Неначнато езеро му викали сестрите и се къпели в него само при изгрев. Само Рада лудетина ходела и посред бял ден да се топи. Това, що най-било забранено, тя най-обичала. Меден кавал, мечи рев, и да се задява с момците. Пазела се повече от сестрите си, отколкото от хората.

В тоя кобен ден тя пробягала три пъти до сладките води. На третия път почти пред залез. Захвърлила ризи и плитки, гола се гмурнала и се веселила, докато слънцето не пипнало с ръба си земята. Щом тръгнала да излиза, намерила на камъка не дрехи, а як момък с хитра усмивка.

– Да ти посвиря, моме? – рекъл и извадил от торбата си дървен кавал изрисуван.

– Хвърли ми ризата да се покрия юначе –

– Не знам де ти е ризата, моме. Гола ли си тръгнала из тия пущинаци? –

– А ти кой си, дето си такъв ербап да крадеш на бяла мома дрехи? Ще изляза и акъла ти ще взема, момче – засмяла се и камбанки сякаш зазвънели в ушите на юнака.

– Момчил съм – отвърнал момъкът – Два пъти те гледам вече, бела Радо. Трети път си казах, че и да танцуваш ще те видя.

– Танцувам само сама със сестрици, Момчиле. Хвърли ми ризата да не изляза, че на грешник ще те обърна, момко. – и тя пристъпила към брега и кожата й заблестяла до гърдите мокра и светла.

Хитрият юнак само грабнал кавала и засвирил.

Излязла Рада, и ръцете на Момчил се разтреперили. Изпуснал и кавала, и торбата, и коленичил пред дивната хубост на девойката.

– Моя те искам, бела Радо. Залюбих те още като те зърнах за пръв път – прегракнало рекъл.

– Имането и любовта са люти врагове, Момчиле – погалила го по косите тя и обгърнала врата му с ръце. После захапала устните му и го повалила до камъка като перце. Неслучайно й викали Рада лудетина. На сур елен го превърнала, разкъсала дрехите му и долепила бялото си мокро тяло до широките му мъжки гърди. Взела му сърцето. Завинаги. Слънцето се показало от другата страна, сякаш миг бил минал от залез до изгрев. Юнакът се надигнал, като пиян затърсил торбата си и я напипал празна и захвърлена до него. Ни риза, ни плитка.

– Неверници са, истина е. – прошепнал – Прав беше дядо Горчил…

 

…Горчил, проклет да е трижди, змейския дядо! –

Викът й, толкова ядосан и различен от гласа, с който разказваше, ме стресна като от сън.

– Хали да го пръснат по цялата земя! –

Обърна се и като дишаше тежко се спусна надолу по стълбата. Сякаш летеше, а не стъпваше.

– Слез отзад, сестро – подхвърли в движение и изчезна. – Ела да те напоя, после ще ти доразкажа.

Нямах никакво желание да я последвам. Не ми се пиеше или ядеше. Исках да си отида. Исках да видя приятелите си.

Трябваше да избягам. С всяка нейна дума сякаш се отдалечавах все повече и повече от света, все повече и повече ставах чужда навън и своя вътре, при нея, в нейната болка, в нейната война.

Защото всяка дума от историята й звънтеше и болеше в резонанс с моята собствена.

Искаше ми се никога да не бях тръгвала.

Сълзи пареха гърлото ми. Ния, Ал, къде сте?

Адски много имах нужда от някой, с който да поговоря.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: