Втори ден пред-извикване

Разбрах защо му викат така – предизвикателство. Определено бях пред извикване, когато сутринта в шест алармата на телефона ми весело завибрира до мен. Но пък се ухилих веднага като се сетих какво предстои. Втори ден е все пак – има ентусиазъм! 🙂

Когато започнах втората нишка в произведението, дотолкова ми се прииска да пиша и по първата че не издържах и накрая нахвърлих няколко реда и там. Шизофренично се получи, но това сме НИЕ! 🙂 🙂 🙂

Публикувам го тук с едно пояснение.

Всеки нов ден последното написано ще бъде най-отгоре. Това е чудесно за нетърпеливите и любопитните да четат непрекъснато. Но ако сега стъпвате за първи път на моята планета, и искате да четете подред, съм ви приготвил едно специално кътче – най-горе до „Начало“ е страницата „Песента на Хадар“.  Там всичко ще си е подред като в истинските книги 😉

Понякога ще е малко късо, /като днес :)))))/ Но пък ще компенсирам в други дни…

_____________

Втори ден

 

***

Седим на кила на това, което някога е било камбанария, таванът лежи почти на плещите ни. Останали са само няколко греди от основната конструкция, другото е порутено и изгнило. Слънцето бавно се изкатерва над ръба на бившия прозорец и опипва с любопитни лъчи схлупеното таванче.

Виждам как тя се променя на светлината. В мрака е неуловим воал, бяла сянка, парче мъгла. Сега всичките й покривала и маски изчезват и се оголва истинското й лице – бяло, издължено, с остри черти, тук-там с неизличими следи от ярост. Изглежда почти като обикновено момиче.

Странно е да седиш с похитителя си. Колкото и хубаво да е слънцето, колкото и спокойно и приятелски да се държим, не трябва да забравям, че съм в плен.

– Свободата е илюзия, мила сестро –

А, да – и това. Не може да чете мисли, но затова пък прониква емоции като рентген – кокали.

– Може да я намериш на неочаквани места. Всичко е в представата ти. –

Внезапно зловещият й смях разтърсва кулата, за миг сякаш и слънцето се отдръпва от прозореца. Смееше се като Маша, ликвидирала мечока и напушена до забрадката.

– Но ако разбереш това, те чакат и други представи, мила.

Млъква рязко както и започва.

– Кога ще ме оставиш да си ида? – мълвя тихо.

– Когато разбереш – смехът отново криви чертите й, но тя го сподавя бързо. – Те идват, сестрице. Трябва да ми помогнеш.

Обръща се име поглежда в очите. Катранени ретини, карфичени ириси. Забиват се чак в тила ми.

– Ще ме разбереш като ти разкажа.

После отново се обръща към слънцето и започва да реди тихи думи. Думи, които прогарят мислите ми.

Думите от собствената ми история.

 

2.

 

Изгревът може да се забележи само по това, че небето е добило цвят. Мрак, но напоен с мастило. Далече в дъното на глухата улица свети самотна улична лампа. По-скоро мъждив фенер, отколкото модерно осветително тяло, тя прави ярко кръгче в мъгливия въздух, и от далеч е като светлинка в тунела.

Внезапно, високо над земята заблестява втора светлинка. Кухненска лампа? Двете потрепват сякаш обменят сигнали и постепенно избледняват.

– Хайде – просъсква сянката под фенера – колко да те чакам още, мотло?

– Тихо! Слизам! – отговаря й отгоре другата сянка –

След миг долната светлинка остава самотна. Затова пък сенките под нея се удвояват и започват да си съскат отблизо.

– Голяма си мотла! Нали казахме точно шест?

– Майка ми се събуди, какво! Хайде да не говорим тук, ще събудим целия блок!

– Ха, и без това трябва да стават – сурово отсече по-високата сянка – Работен ден е.

– Ти пак си яхнала метлата –

– А ти пък си я забравила, щото! –

Малката сянка вдигна рамене. После свали нещо от гърба си и го тръсна на земята пред нея.

– Нали няма да ми пушиш сега? –

– А кога? И без това няма да ми дадеш да пуша в колата –

– Ако ви оставя двамата с Ал, ще я обърнете и на тоалетна сигурно –

Пламъкът осветява за миг две момичешки лица, и блести в очите им.

По-дръпнатата сянка въздъхна.

По-ниската дръпна от цигарата.

– Ал? – пита тя между две дръпки.

– Какво Ал? –

Дърпането става всеобщо. Напрежението расте. Утрото изсветлява.

– Ще го вземем от бензиностанцията, нали се разбрахме вчера.

– Много си дръпната –

Нисичкото момиче дипломатично хвърли недопушеното и метна раницата си на гръб.

– Недялка! – нацупено натърти тя.

– Николетка – сви рамене високата й приятелка.

Суичери, дънки, тъмни коси на опашки и червени раници. Вече е достатъчно светло за да се различат лицата им. На високата – тревожно, напрегнато и много бяло.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: