Предизвикай се

И се предизвиках. И дори започнах предизвикателството. 🙂

По идея на Вяра ето от тук.

Но ето и историята.

Отдавна си мечтая да напиша книга. По-скоро си мечтая да завърша някоя. Но всеки път стигам донякъде и постепенно жарта изстива. И така докато нова идея не ме грабне и не стигна… пак под кривата круша.

Затова чудната идея да предизвикаш себе си и да вземеш света за свидетел в този еднобой ми хареса изключително много.

И така, без повече приказки:

От днес започвам книгата си „Песента на Хадар“. Ще пиша всеки ден в продължение на три месеца и малко – 96 слънца до края на годината.  Може количеството да е различно, но писането ще е до качество – поне такова, което да харесва на мен.

А ти ще ми бъдеш свидетел. А може пък и читател.

Публикувам тук първите трепетни редове от днес. Редакцията ще е накрая, така че може да променяме на воля каквото си искаме.

Напред и hold the line!

_____________________________________________________

ПЕСЕНТА НА ХАДАР

На ухо ти Хадар пее…

1.

Трябва да стана.

Сега е времето, в което тя спи. Или поне така предполагам. Идва миг преди изгрева, или миг преди залеза, но никога в дълбоката, влажна нощ, полепнала по лицето ми като парцал от умора. Студено е – щом отгърна спалния си чувал и ръката ми става на висулка. Но не, не ми е студено толкова отвън, колкото вътре, там до хладната топка под сърцето, около която е навит стомахът ми. Не мога да повдигна ръцете си. Нежеланието е най-голямото безсилие.

Нищо не е по-студено от осъзнаването на самотата. Нищо не те вледенява повече от онази горчилка, когато разбереш, че си предаден. Долно, мръсно предаден. Подлостта е това, което убива най-много от човешкото ми… Само като се сетя и ме е страх от себе си – коя съм? Озверях, започнах да мразя, дотам стигнах…

Стъпка ли беше това? Странно изскърцване, тук никъде няма паркет. Самия факт, че съм заключена в нещо като изоставена църква, вече лъха на зловещина. Идеални условия за някое вампирско сериалче, скалъпено и залепено набързо с нелепа любовна драма.

Трябва да стана. Сега, кифло, сега. Хайде, не се мотай, иначе лудата ще дойде.

Леко се надигам и измъквам от чувала. Наоколо е пълен мрак, светлини няма не само в тази руина, но и в цялото село. Всичко тук се върши на звездна светлина, и тук-там лунички.

Добре, хайде да спрем със спомените и да се хванем за работа, а моме? Луничавата сега сигурно се гушка с дебелия й… Не, няма да мисля. Не искам да мисля гадни неща за никого. Ния беше до мен до последно, тя е приятел. Аз я изгоних. Да бъдем честни, а? Колкото и да са наранени чувствата ни… каквото сме си надробили си е наше.

Духам на пръстите си и бавно и безшумно се захващам да сгъвам чувала. Не знам доколко съм тиха, защото зъбите ми тракат като кастанети на фламенко… „студен-ко, студен-ко”…

Движа се бързо като баба ми на два лексотана – нямам кръв, а олово на буци. Ръцете и клепките ми тежат, да не говорим за „Кечуа”-та, дето няма килограм принципно, но точно сега е ега ти гюлето тлъсто.

Стегни се, момиче. Не искаш да изгниеш тук, нали? Затворът на дивата не е най-хубавия хоспис, а пък и не си се сбръчкала още.

Бавно опипвам стената и се движа към ниското коридорче. Всеки път, дори на светло се чуквам в ръба му, разположен безумно на нивото на челото ми и… Оххх, ето пак! Болииии, мамка му! Мълчи, стискай зъби, не трябва да гъкваш!

Изчаквам известно време в мрака, докато лобната болка заглъхне. После се навеждам и започвам да ходя като в старовремски филм за зомбита – само дето не си опирам ръцете в земята. Бавно и тихо стъпвай. Бавно и леко опипвай.

Полъх на вятър ми подсказва, че съм излезнала в голямото помещение. Още малко момиче, кураж – дивата я няма, мога да усетя, когато идва.

Почти се разхълцвам от умиление, когато стари летви докосват ръката ми. Вратата е толкова отдавнашна, че се чудя как се държи… Плюя в шепа и мажа отчаяно ръждясалите панти. Бавно дърпам. За да не издава звук шибания метал, трябва да е движение недоловимо от окото. Движа се като обирджия, внезапно забелязал СОТ-лампичката в ъгъла. Това ако е останал след затварянето на музея. Ох, пак се отвях, стига творила…

Процепът е вече толкова широк, че мога да се промъкна. Напред, напред, мацка, имаш само сантиметри до прага. После бегом надолу по пътеката, а как ще се спускам през скалите не искам да го мисля. Там тя няма да ме стигне, веднъж да се навра в гората.

Стъпка и извъртане, и вече съм от другата страна на вратата. Йес! Си! Уи! Последното трябва да е на френски, та подчертавам у-то.

Мракът вън е на същите валма, прострени върху света като нощно пране. Само крачка и съм до стълбите, чийто ръбове светлеят в околната чернота.

Опа. Нещо… Нещо не е наред.

Гърбът ми изтръпва, хиляди паникьосани мравки се втурват по него, зъбите ми ще изпадат от стискане.

Мила моя, отговори ми.

Защо виждаш стълбите, когато е толкова тъмно?

Опитвам се да направя още една крачка. Последната, и съм вън.

„И ти ли сестрице?”

Бяло, почти безтегловно докосване – воал или длан на рамото ми. Хваната на местопрестъплението.

Напъвам, но кракът ми не помръдва. Не мога да тръгна. Магия или отчаяние не знам, но не мога да направя нито крачка повече.

Студът се е върнал в корема ми. Спирам да се противя.

– Искам да гледам изгрева – изричат хрипливо устните ми, и тези първи за деня думи, прочистват място за сълзите. Сподавям хълцането и докато роня солени капки по каменното си, нетрепващо лице, добавям:

– Ще гледаш ли с мен,

Яно?