Недостигнало

Ами опитах се и за конкурса Таласъмия тази година. Най-сетне след 10 години мотаене. Не преувеличавам – още навремето след като прочетох сборника от 2003 г. се наканих да спечеля наградата за роман. Започнах го… и го мъчих докъм 2010 г. И досега той си стои на  – примерно? – 66-та страница, изместен от други проекти.

В началото на тази година обаче се наканих да направя нещо спонтанно. Успях /почти/ – един ден преди крайния срок идеята дойде – просто се изсипа спонтанно от пръстите ми върху клавиатурата. Е, разбира се, нямах достатъчно време и заедно с редакцията леко излезнах от срока – изпратих го на 17-ти май, два дни по-късно. Но се оказа че конкурс тази година май няма. Поне аз не получих отговор нито на мейлите си, нито успях да се сдобия с някаква друга информация.

Поради тези и други причини публикувам разказа тук в блога. Кръстих го „Неизпратено“. Не заради неуспеха с Таласъмия-та, а заради историята вътре. Но – както казва Стивън Кинг – това си е историята, а не разказвачът й, така че ви оставям… на Ви.

_______________________

Неизпратено

Ви, мила Ви, хиляди пъти съжалявам, че те отпратих. Щом лицето ти изчезна и твърдостта ми се стопи като рехава слана под жарко слънце. Плаках като дете когато огънят угасна, когато сините светлини примигаха и ослепиха всички звезди. Знаех, че всички тези тъпотии за времето и разстоянието не са истина – не лекуват, както е казала мис Дикинсън. Времето и разстоянието са усилватели, мила Ви. Болката расте с отдалечаването.

Зная, че за теб това бе всичко. Толкова отдавна искаше да заминеш. Не можеше да издържиш тук, не ти харесваше, искаше нещо различно. Но винаги си обичала много приятелите си, Ви (и мен сред тях), местата, които пребродихме, и особено тази планина, мила, тази планина, която е единственото, което взимаш със себе си. Обичам ги, но някак не ми достигат, казваше ти, а щом не ми стигат и като съм близо – по-добре да съм далеч.

Ако можеш да прочетеш това, ще свиеш устни в недоумение – Нали ти ме подкрепи, насърчи ме, ще кажеш, нали търсихме заедно начин, нали дойдохме заедно в тази планина? Никога не спря да ме боли, но как бих могъл да те спра, мила, как бих могъл да застана на пътя между теб и щастието ти? Ако този свят не ти стига, ако се задушаваш в примката на тази страна, тази планина, дори тази планета – не е ли този, който те обича, първият, който да ти дари свобода? Но любовта е безсилно робство понякога, особено когато не можеш нищо да сториш. Имаше нощи, в които бях твърдо решен да изпепеля картините, ръкописите, да скъсам всичките плитки, за да не намериш никога изгόрите. Проклинах баба Раша и скапаните й врачки в онова село, при които ни прати. Да си призная никога не сторих нищо по въпроса – щях да се мразя и презирам завинаги. Сега ми липсваш, но се чувствам чист.

Но съжалявам, горчиво съжалявам, че те изпратих, мила. Искам да си до мен, Ви, липсва ми онова единение, когато заедно се вглъбявахме в търсенето, косите ни се сплитаха над картите и рисунките на кръстопътя, над маските и указанията за плитката… Пустата плитка, дето викаше баба Раша, яперичина коса. „Добре е, че не искаш да дойдеш и ти, Яне, пиле шарено!” шегуваше се ти и се кикотеше на физиономията ми, знаеше колко „обичам” да ме бъзичкаш с народни песни. Не исках да идвам, вярно е, но и не можех, както разбрахме после, щото на онова хоро на което се хвана ти, мъже не само не могат се хвана, но не биват и да гледат дори… (Аз все пак погледнах, мила, но както ти ме помоли – след като яркото през клепачите угасне, след като не остане нищо освен светлина. Имаше нещо след светлината – твоя ирис, по-светлото зелено на очите ти, което остана гравирано и прогорено в мозъчната ми кора за дълго… поне до деня в който и тя угасне.)

Сега се чувствам празен. Иска ми се да те настигна, да потегля след теб, да тръгна и аз да търся мястото, онзи Проход, дето само водите на реката могат да минат, там дето само изгόра може да стигне… но си мисля, че това ми желание е само заради липсата ти. Заради болката. Не знам, ако трябваше да избирам на трезва глава, сигурно пак нямаше да искам да тръгна. Не защото съм бъзльо, както ме дразнеше ти. Искам да остана Ви, защото има толкова неща, които имам да свърша тук, в тази страна, в тази земя. Да, смей се, знам че и сега ще се кикотиш и превиваш, ако чуеш този абсурд, особено след последните събития, след безсмислените случки, които хората сами случваме тук, само за да се въртим в кръга на собствените си съмнения.

Искам да съм с теб. Искам да те върна, искам да ти кажа това, което все премълчавах, прекрасна и безценна моя приятелко. Никога не съм си позволявал да споделя така чувствата си – ти беше мъжко момиче, не понасяше разни жалвания, или прекалени лиготии… но дори и да не беше, аз нямаше да посмея да ти кажа мила. Скъпа.

Любима.

Защото съм бъзльо, права си. Интересно – обратното на мъжко момиче – женско момче ли е? Е, тук вече сам прекалих и ми иде да се натупам, за да си докажа какъв съм „таф гай”.

Вместо това сега ще повтарям „мила” до безкрай. Ще го пиша по десет пъти наред в това писмо, което няма никога да получиш. То затова е и възможно – ако имаше лесен път към теб, нямаше да смея да го напиша сигурно никога.

Защо не ти казах, защо не те спрях? Какво щеше да ми стане толкова, дори да се бе отдръпнала, да ми се бе изсмяла, да не ми беше повярвала? Нали сме модерно приятелство, както казваш ти – можем да се събличаме един пред друг, да спим в един и същи спален чувал и дори да си вадим кърлежи от разни по-интимни части, без да ни мигне окото. Важното беше да си останем приятели. Дори сега когато си отвъд морето. Всъщност отвъд реката… Може би си разбрала къде отива, въпреки че бабите все казваха, че Реката край няма, и затова влезеш ли в нея, цял живот ще се въртиш, и само яперица съща може да те извади.

Забавна беше когато ме караше да се кълна, да ти обещавам, че няма да гледам. „Сама ще ида иначе, Яне. Разбери, видиш ли ги, за теб страшно ще стане”. Умирах от смях всеки път, когато заговореше така сериозно. Е, признавам, че тогава отначало хич не ти вярвах… и затова ми беше още по-смешно като приказваше за тях като за истински неща. Беше сладка като малко момиченце, което важно обяснява за Дядо Коледа.

За пръв път ти хванах вяра, когато ме извика онази нощ… Телефонът иззвъня в три и половина и тогава, честно, щях да те пратя по-надалеч от най-бързата самовила, вещица или квото там си харесаш. Но беше много сериозна, даже някак изплашена, та се изплаших и аз, и се метнах на колелото. Онази нощ, помниш, когато довърши плетенето.

Когато те видях с яперичината плитка, за пръв път изпитах онзи студ в стомаха, навътре, под пъпа. Беше ти, много красива и изящна, с очи, които пръскаха бенгалски искри и усмивка, готова да ме глътне. Беше ти, и все пак не беше. Никога не си могла много да танцуваш – леко си схваната, да ти призная честно, нищо че ще ме ухапеш до мораво. Но тогава танцуваше и се въртеше като диво животно, лека и ефирна като перо по вятъра. Усетих, че те губя, Ви. За пръв път, но не за последен. От тази нощ започнах да се будя всеки път около този час – в три, в четири – и да не мога да заспя без да взема нещо, да пия чай или… друго по-силно.

Може би не точно повярвах. Онази нощ по-скоро пося първото съмнение. След това разговорите с баба Раша, врачките и изкачването на онези върхове бяха не толкова убедителни. Бабините ги вземах за деветини, върховете ги вземах през девет в десети… до пълно изтощение и отчаяние.

Следващият леден пирон в корема беше когато открихме Терлика. Вилките, гегите и кавалите не ме притесняваха, но видът на онази роза на сутринта…

Главата ми се върти, Ви, мило мое момиче, и не знам дали пиша много свързано. Но трябва, трябва ако искам да кажа тези неща, да напиша докрай защо, да излея всичко поне пред теб макар и на листа.

Първото изпитание на яперицата? Цвят да вдиша и промени, сила от земята да взима. Разпъвах палатката под залязващото слънце досами върха, и не видях много от танца, но слушах песента. Да ти кажа, от всички песни тя най-много ми допадаше – най-весела, най-истинска, може би защото е на земята. Напевите, танца и дългите коси … „Би било страхотно да си има човек наколко малчугани” каза ми ти вечерта край огъня, и думите ти пронизаха трескавото ми сърце и заседнаха там.

А на сутринта станах преди теб и я видях. Гласът ми хриптеше, неуверен и слаб, когато те повиках. Розата приличаше на мен, Ви, сега след като ти замина. Нещо от нея също си бе заминало. Червеното бе станало кафяво, като изсъхнала кръв, листата й бяха гладки, но опънати като в хербарий.

И беше твърда. Цветът й бодеше повече от тръните по стъблото й.

Трудно ми беше да крия, Ви. Много бе тежко. Тежко ми е да ти го кажа и сега, но… започнах да се страхувам. Чувствах те сякаш нещо чуждо се бе настанило в теб. Нещо друго. Нали знаеш как всички искаме хората които обичаме да си останат същите, да не се променят, защото с промяната стават други и губим онези, които познаваме… Истината е, че ние сме се променили повече от тях. Нашето виждане, нашите мисли и отношение към другите, и към промяната им. Минава един незабележим миг, след което границата е пресечена. И сме други. Тялото ни, навиците ни първи пищят и сигнализират – непознат. Чужд в нашето тяло.

Знам, че драматизирам – такава рязка промяна не е възможна. Но кажи ми как да знам, че си ти, че беше ти, когато всяка следваща стъпка беше все по-странна и чужда. Погледът ти се промени. Поведението на тялото ти. Неговият език – как все се завиваше около мен преди, гальовно и нежно – стана друг. Чужд. Повтарям се, знам. Но ти започна да се отнасяш към мен и към всичко като… като към онази газела. Имаше нещо… докторско в отношението ти. Знаеш, колкото и да са любезни и внимателни лекарите, в тях винаги има едно разстояние, една студена дистанция. Тя се вижда най-добре при бруталните случаи – неприятните безчувствени типове в които някои се превръщат, но я има и при тези, които все пак запазват нещо топло. То не е междучовешкото топло обаче. То е отношението на градинаря към цветята му, на пастира към стадото. Знам, ще кажеш, че им е необходимо, за да оцелеят. Права си, и те са хора, и за да вършат работата си имат нужда от спокойствие именно в най-тежките моменти.

Като теб.

Най-смазващото в танца ти с газелата беше нейното овчо послушание. Тя те следваше като майка, очите й излъчваха – отново ще използвам тази дума – нечовешки силна топлина и безрезервно доверие. Допираше муцуна до дланите ти, търсеше ги, после тичаше след теб, подскачаше послушно на всеки твой жест, носеше се след теб като сянка, като вятър около торнадо. После легна и затвори очи. И когато сълзите ми щяха да избухнат – знаеш, че съм плачко – когато щях да се разхълцам като лоша актриса в изсмукан латино сериал, ти стана, метна яперичини коси и ме погледна отново с онези очи – котешки огнени, пеперудено пъстри. И аз преглътнах. Радостта ти беше като на току открил ядрената енергия японски физик. Брутална и самолюбива.

Признавам и аз се бях запалил. Беше ми безумно интересно – и досега ми е – тайнството на ритуала, хорото, силата, която все повече и повече се разкриваше, и най-вече възможността всички онези легенди да се окажат истина. Ето и в момента ме полазват тръпки – помниш как си говорихме, че не би могло това да е всичко в този свят, че без магиите и приказните истории той остава някак сив, а и безцелен… Отговорът, който намирахме ден след ден беше потресаващ, носеше 10 бала вълнение, земетръс и вулкан.

Но тази радост при мен беше кратка, колкото на учения, който вижда как с откритието му се убиват хора, и е усъвършенствал всъщност само унищожението. Загорча ми, макар че на теб не ти пукаше, знам.

Видях го, когато подчини вълка.

Покорството на чудовището, старо, но могъщо, беше впечатляващо. Див, хищен, с повече рани по тялото си отколкото косми, с посивели уши и червени очи като по филмите, той лежеше в краката ти и не смееше да мръдне.

Но схватката му с глутницата ми беше в повече. Не защото ме беше страх – все пак бяха шест вълка, не бяха стотици, но ми причерня от разкъсването, глухото блъскане на телата, от съвсем човешките стенания, които издаваха животните докато умираха, и от паническото бягство на останалите пред озъбената паст и кървавите бърни, очи и косми на стария. Твоят звяр. В един момент той погледна право към дървото, на което висях, зениците му бяха широки от клепач до клепач. В този момент на паника изведнъж осъзнах нещо – в погледа му, в очните му дъна, дълбоко в него, имаше нещо, нещо от теб. Ти беше в този вълк, ти беше този вълк. Тялото ти танцуваше на поляната, но не можех да уловя очите ти, за да видя  дали ти бе там или изцяло се бе пренесла, нахлула в чудовището, яхнала го като истинска вила…

Тогава започнах да сглобявам малко по малко частите от пъзела, мила. Тогава за първи път се усъмних, а после дойде и онзи момент на озарение – когато разбрах какво всъщност искаш да направиш.

Лека полека си припомних всички неща, Ви, даже си ги писах – гривната, роклята (или самовилския плащ, както рабрах по-късно), етнологическите изследвания на Костурков, които мъкнеше навсякъде… Ти казваше, че майка ти не оставила нищо освен една роза, един тефтер и кутийка с някакви бижута. Гривната беше оттам, от нея. Знам го. Досетих се по инициалите – помниш ли книгата за Феерия, любимата ти, останала от майка ти? Е, там ги видях за първи път.

Но най-ясното проникновение се появи когато стигнахме онази поляна на Терлика.

Абсолютна ирония на съдбата бе, че най-черният ден в живота ми, за теб е денят на озарение, мигът на най-големия успех, сбъднатата ти мечта.

Тогава ти сама ми разкри голяма част от истината, мило мое момиче. С това което знаех то стигаше за да сглобя почти цялата крива кула на мечтата ти, на съкровеното ти желание. Но нали съм си такъв – задръстен ако щеш ми кажи, го схванах късно. Озари ме със светлината на твоето лице, със огнено-синкавите линии на очите ти които се стопяваха през Прохода (Пролива), докато изчезваха от живота ми завинаги.

Когато спряхме на безопасното място, (само дотам ме допусна, никакви увещания не помогнаха, много ме обичаше, въпреки всичко) ти ме хвана за ръка и ме накара да седна заедно с теб на тревата между високите букове. Огромните им корони кимаха мъдро в такт с думите ти.

Вълшебно беше. Чувах как звукът в гората се надига, сякаш от дробовете на планината, която поемаше дъх за да запее. Знаех, че някъде там изгорите вече танцуват, вият снаги и те чакат. Върхът седеше като едва допуснат мъж, и мълчаливо пушеше бяло-сивите мъгли, доскоро розови овце под лъчите на изпратилото те вече Слънце. Листата звънтяха като кристални чаши, клоните вибрираха по вятъра, и песента се носеше още далеч, с уверени стъпки, настъпваше неумолимо.

Думите ти се вляха в нея, като текст на песен едва дочакал музиката, писан от пиян поет в полет над планините.

Ти говореше. Аз слушах и попивах, но не можех да запомня и ред. Знаех, и сега помня смътно, какво ми каза. Тогава обаче, пиян от планината, от магията и най-вече от теб не можех да включа и дума.

Каза ми колко си мечтала за това. Аз ли не си спомням, дето те защитавах от малък когато другите деца те гонеха и викаха че майка ти е била вещица. Не се сърди, че обикновените хора не знаят каква огромна разлика има между вила и вещица, да не говорим за изгорите и япериците. Не е добре всички да го знаят, нали, Ви? За мъжете е мъка, за жените – участ.

Вие ми се от безизходица. Трябва да намеря начин мила Ви. Искам…

Ти говореше. Искаше да разбера как не можеш да живееш в този свят, как има нещо повече някъде и то е само предчувствие за това, което те очаква.

Неочаквано и за самия мен ти ми сподели за болката. За самотата, и ужасната мъка да си човек. Отново заговори за онзи скапаняк, затова как с болка от разбито сърце никой бог не би могъл да се справи, затова само хората могат да я издържат по много пъти. Затова как не можеш повече да си отворена за другите, как си станала горчива, пълна с отвращение и нежелание да се довериш. Как този път е път на самотата и на кристалната чистота. Тук и моята болка се събуди и рязко ме отрезви, та после поспорихме. Никой не знае какво има в Реката, освен вилите, а дори ти не ги бе срещала до тази вечер. Знаехме само споделеното от врачките, от баба Раша, и това, което научихме от гората.

Самотата е гарантирана, каза ти. Дори и да не премина през Прохода, дори хорото да се връща в тази страна на планината, („тази сенчеста страна” я нарече), почти съм сигурен – пак няма връщане назад. Предпочитам самотата, Яни. Предпочитам магията пред болката.

Те едва ли са разделени, Ви. Казах ти го тогава, казвам ти и сега – има само студ и прах по този път, нищо друго. Красота, магия и сила може би, дори и безсмъртие. Но за какво ти е студена вечност?

Тогава ти поизбухна и дърветата наведоха смръщени клони над мен, ядосалият те. Яперицата в теб вече бе силна, дори тревите започнаха да ме жилят и парят.

Тук се чувствах най-самотна, ми каза ти. Искам да отида някъде където се чувствам щастлива, тук никога не намерих себе си, не намерих семейство. Кой ще ми бъде семейство тук, Яне, кажи?

Не издържах в този миг, по-голяма от силата ти бе само любовта ми, наведох очи и замлъкнах. На устата ми беше онази самолюбива дума от две букви, която при някои е с главно, но при мен с малко А.

Ти разбра сякаш, очите ти загатнаха с проблясване, но не каза нищо. Мракът вече нахлуваше и нощният вятър свиреше бясната си песен, а тъпаните биеха сякаш от върха.

Тогава с писъка на гайдата, гласът ти се появи пак, по-мек и по-тих.

Благодаря ти за всичко, Яне. Няма друг като тебе, най-верен спътнико. Време е и теб да освободя, стига си ми угаждал, време е да се погрижиш за себе си, че и твоето семейство те чака някъде зад следващия връх. Искам да си щастлив и ти голям и единствен мой приятелю.

Ви, мила Ви, ти стана и ме прегърна а тялото ми бумтеше от негодувание като барабан, гърдите ми свиреха като гайда тъжната песен на загубата. Не исках да си тръгваш, не исках да те пускам, исках да крещя – Ви. Ви, ВИ!

Не издадох и звук. Само те стисках, и стисках, но когато реши да тръгнеп се изплъзна като воал от ръцете ми.

После останах където ми каза. Не чувствах вече нищо, всичко ми бе притъпено и някак си исках всичко да свърши по-бързо.

Не бях чак толкова послушен, да ти призная. Щом чух песента и подвикванията на изгорите, сърцето ми заби, и някак инстинктивно хукнах да ви търся. Не ме интересуваше какво ще стане с мен, не ми пукаше вече от нищо, усещах как се надува балона на предстоящата болка, и знаех че утрешният ден няма да е лек за мен от която и страна на Планината да се събудя. Дори и да ме хвърлеха в онази твоя Река, дето минава през целия свят, дето свързва планинските дебри на този свят и онзи в който отиваш… отиде… който те отнесе.

Лутах се като полудял, без край, без дъх, без никакво чувство. Не успях да намеря поляната, разбира се. Ако мъжете така намираха самовилите, нямаше да ни има вече сигурно.

Тогава видях сиянието. Синкави езици лумтяха над гората, сякаш дърветата си бяха напалили огън. Не се колебах и се метнах на най-близкия бук, закатерих се диво, одрах ръце и колене, един клон ми се завря в ухото.

Но стигнах навреме за да видя как кръгът се отваря. Огромното хоро се разпадаше и изчезваше някъде в ослепителната синя светлина в средата, песента гаснеше и звездите надвисваха като играчки на гигантска елха, огромни, близки и топли, над върха и мен, над вълшебното хоро от бели девойки с дълги сплетени яперичини коси, които ги обливаха и загръщаха като плащове. Там, където и твоят образ се топеше и сливаше с опашките, косите и носиите на другите изгόри.

Последният удар на тътена изпрати куп искри към звездите, и синьото и златното на (не)земния и (не)бесния огън се сляха в огромна дъга върху нощното небе. Сърцето ми се сви сякаш предусетило какво ще види… и твоят образ изгря в играта на светлините, запечата санскарата на болката в душата ми и усмихнат и вечен, се стопи като последна заря.

В този миг просветлението ме удари като мълния върху старо сухо самотно дърво. Думите ти от тази вечер и от другите назад, Ви, от търсенията ни, от закачките и игрите, всички те се сляха и оформиха разбирането. Докато сме бягали от света, аз за да ти помагам, а ти за да откриеш път към майка си, към друг свят или към себе си, и двамата сме крили един от друг едно и също. Едни и същи скрупули, едни и същи причини, едни и същи глупости…

Ще ги кажа с едно изречение. То събира в себе си едни и същи болка и нужда, една и съща истина.

Ви, мила, Ви.

Ето думите, които никой от нас нямаше смелост да изрече:

Аз те обичах толкова много, че не исках да давам и знак за това, за да не помрача щастието ти, защото неговият блясък е, който ме топли във всичките тези нощи.

И още нещо.

Ви?

Аз никога няма да спра да търся.

Реклама