Себетърсач

Себетърсач*

perceto

Вече знам.
Винаги съм се питал как го правят хората. Как имат представа за това през цялото време, без да се замислят, без да си вадят записки от джобчето. Без да четат хиляди философски теории, без да лепят клепки по челата си над уникални хипотези до видело, за да останат само  с изпарения от еуфорията, вместо спомени. Без да търсят или отричат логика в действията си, или смътно да ги схващат след стотици часове психоанализа/медицинско висше/тежко военно положение/изцеждаща любовна връзка…
Как знаят кои са?
Вече знам.
Въпросът е малко тъп изначално. Малко смешен, доста наивен и детски, и има мъгляв философски заряд, който се изпарява с първото преджобване пред лавката в 3/4/5-ти клас досами безпомощните, безгласни учителки.
Но когато не се радваш на вкараните голове на някакъв затънтено-квартален сельо, когато не можеш да отговориш на въпроса от кой отбор си (щото не знаеш аджеба какво е отбор), когато се дразниш от еднообразното “майнене, набиване и духане” което радва всички околни, а в момент на тотален потрес дори установиш, че е основна част от съседските диалози на баща ти, и дори майка ти, на които тъкмо си се похвалил как само ти не си “говорил глупости на ученическия лагер”… …когато виждаш, че докато ти се взираш в корицата с лазерните мечове на витрината, всички други гледат мацката с огромните очи, и след като я огледаш видиш, че е мъртва и изстинала като лавата от угаснал завинаги вулкан, и пушекът от цигарата й е по-малко изкуствен от всичката добре намачкана глина на плътта й (добре че не споделяш мислите си, вероятно ще те вържат в усмирителна още на улицата, или ще те обявят за гей, независимо че си с жена и деца); и най вече – когато всичките тези неща продължават да ти се случват,а ти отдавна не си пубертет, започваш да мислиш къде (ти) е грешката.
Започваш да търсиш. Търсиш какво са хората, и най-вече какво си ти. (Не много) скоро стигаш до това че “не си това, което правиш”.  Гениален математик? Браво. Пиеш като воденица, връзките ти са като абонамент за в-к “Култура”, общуването – като звукозапис на дет-метъл банда през  телефонната слушалка. Страхотен търговец си? Мега пич си, кинти, мацки, работа, работа и после работа, и ще изляза някой ден, като свърша работа, ама по-добре ако имам свободно време да свърша някоя работа… Музикант? О, само не се поглеждай в огледалото след като се събудиш на сутринта по заник, към „шестнаесе часа“. А – и  не се опитвай да й звъниш – няма смисъл и да й обещаеш, че ще се видите, няма да стане – ще излезе онзи ангажимент с Брус (мечтай си за Спрингстийн)  КочеФФ и ти ще я зарежеш (“другата седмица, бейби, това не е за изпускане, нали разбираш, бейби’), и добре че сте още само гаджета, щото тя ще си намери друг, ама евентуалния ти син щеше да иска теб.
После разбираш, че ако не си името си, ако не си сбора от ръце, крака, тела и глава, ако не си това, което правиш, това, което можеш, си… Онзи непознат в огледалото.
Случвало ли ви се е да се изплашите от себе си? На мен веднъж – в три часа през нощта именно в огледалото в банята.
И сега вече въпросът не е толкова тъп.
Разбираш, че търсиш себе си. Търсиш кой си.
Изтощително е – като следовател без никакви улики, без извършители, жертви или престъпление.
И все пак следи не може да няма. Все пак нали съществувам. Май?
Тогава откриваш подобията. “ Ах какво си копие на майка си”… “Ах досущ бащичко.”… “Тая брада е като на Джеймс Хетфийлд”… “Тази песен прилича на Гънс…”… “Е, какво се правиш на Ал Пачино”… “Не се дери като Висоцки, не ти отива”…“Тази мисъл е на Збигнев Бжежински…” /Шегичка. По-скоро май на Дедински… 🙂 /. Отчайващо е. Адски трудно да откриеш къде си в цялата еднообразна пиеса повтаряна не от Шекспир, а от Жкспр Неандерталеца насам. И… един ден нещо се случва.
После следва флаш-моб в мозъка ти.
Случайно оставаш в ситуация, в която не знаеш как да постъпиш. И правиш нещо, по инстинкт. Виждаш се отстрани. Слушаш гласа си записан. Гледаш се по телевизията за предаването срещу тютюневия дим, единствен с цигара в уста, с една-единствена дума оставена от изреченията, което си казал.
После се сещаш за други случки. Една, две, три… докато не станат множество, безкрайно като върволицата, която две огледала редят едно срещу друго. Случки отразени в теб, и една в друга. И тогава изведнъж картинката добива друг вид.
Тук, на ръба на този емпатичен със себе си момент откриваш онази неуловима тънка разлика. Наклона на почерка ти. Кривулиците на дланта ти. Драсканиците по огледалото.
Онзи момент, когато мяукаш в отговор на котето върху гумата на колата. Онзи момент, когато вместо да се разреве, малкото момче, изпратено от дядо си спешно до аптеката казва на висок глас: “- Вчера тези пари стигаха, госпожо”. Онзи момент, в който скачаш с целите си 100 сантиметра между майка си и ръката на доведения си баща. Онзи момент, в който се изчервяваш, докато четеш четирите реда стихче написано от теб за рождения ден на баба ти. Онзи момент, в който се улавяш как говориш с приятел, и не се редактираш и коригираш, само изливаш сърцето си, и ти е топло и добре, и се чувстваш най-сетне на място.
Откриваш твоя белег във всички онези моменти, в който си вършил едни така хубави, и така добре забравени неща. Защото както и този момент, отминават.
Вече знам.
Открих се.
Аз съм този, който се търси.
Не ме разбирайте погрешно – това не е дзен коан.
Успях да се видя за миг.
Като се обърнах.
Оказа се просто – този, който търсеше и бягаше напред, трябваше да спре и да се обърне, за да ме види. За да се види. Малко е шизо. Но съм сигурен, че всеки е имал такива раздвоени моменти – дали когато се укорява, дали когато се преценява. Много малко са онези в които се оценяваш, харесваш. Които са с положителен знак в главата ти. Самото ти съществуване значи наличие. +1. Вече тук.
Мрачното ми виждане за мен, тежката ми, негативна самооценка, отчайващата мисъл че “не струвам”, са ме карали да се гоня цял живот. Да се надбягвам и изпреварвам сам, без да разбера – мислел съм си все, че тичам към някакво по-яко място, където ще стана по-добър, ще науча повече, ще получа потупване по рамото. Където ще се намеря.
Сега знам, че това няма как да стане.
Не можеш да намериш себе си веднъж завинаги, когато единствения начин по-който си Ти, единственото състояние, в което си видим и съществуващ, е когато се търсиш.
Вече знам кой съм.
Аз съм този, който се търси. Аз съм този, който откри още такива като себе си. Аз съм племенникът на чудовището Абът, който мечтае да стане поет като порасне, и не се срамува от това, независимо колко тона чудовищен смях ме заливат.
Срещнах много хора, които отчаяно се опитват да се намерят.
Време е да сменим формата на търсенето, приятели. Цветът на битието. Да сменим крушката, трубадури. Да щракнем музиката в колата, на този дълъг път, на който можеш да се тръшкаш от яд или да куфееш от еуфория. По избор. По твой избор. Не по обществено-приемливи критерии. Защото това, което е “добро за човека” е различно от това, което е “прието в обществото”.
Та какво казах – вече знам.
Знам, че ще се намеря. Намерих други като себе си.
Значи ще намеря и мен.
Защото се търся.
Защото надъхано се опитвам да се намеря.

*Едва когато довърших този пост, попаднах на стихотворението на Блага Димитрова със същото заглавие. Всъщност мойто първоначално беше “менетърсач”. В крайна сметка обаче ще сложа нейното. Ужасно силно успокоително – откритието, че такъв поет и човек е имал подобни мисли.
С признание и благодарност го цитирам тук:

Себетърсач

Отчаяно търся човек.
Фенерът на Диоген е мижав
да освети тунелния мрак.
В тълпата човекът се губи –
мехурче в блатото.
По-лесно би се открил
самотният Бог в небето,
отколкото човек
в стълпотворението
на тази прокълната планета
в края на XX век.
Човекотърсач –
много по-безнадеждно занятие
от златотърсач,
от иманетърсач,
от боготърсач.
Едно-единствено ти остава –
да бъдеш себетърсач.
Дано откриеш в себе си
следа на човек!

9 септември 1994

 

Advertisements

3 Responses to Себетърсач

  1. Кал каза:

    Благодаря, Приятеле. Че и сълза изби, в хода на търсенето…

    Успя ли да зачетеш втората част на „Непоисканото?“ Видя ли как Марти тича, тича?

    Ако си и ако си – аз видях, най-сетне (ха! всъщност ОТНОВО) защо тича Марти…

    Like

  2. Leona каза:

    Хех, видяхте ли сега, колко му пасва това на Марти… и защо толкова го обичаме всички. Може би, защото всички сме Марти, малко или много или дори напълно… Това е страхотен текст! Много се гордея, че в наша книга ще има такова нещо.:)

    Like

  3. Morro каза:

    И аз ви благодаря, Приятели. Всички сме Марти, права е Валя.
    Още съм на първото „Непоискано…“, но ми харесва много, и се радвам, че ще участвам.
    Весело търсене!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: