Човекът, който садеше раковини…

Един разказ започнат преди три години и внезапно довършен днес. Всъщност – абсолютна глезотия, плод на упражненията ми по стил :). Ще се радвам на някое мнение. Много ми е интересно какво представлява като четиво…
Весело!

Човекът, който садеше раковини седна да почине. Голямата копа пясък съхнеше на слънцето до него. Той цъкна с език, и си гребна малко с една по-едра раковина. Поднесе я към устата си и посмука още влажния и тъмен пясък известно време. После цъкна пак недоволно и я изсипа обратно върху копата.

– Сух, а? – попита го един дядо, който тъкмо беше изсипал камъните си до съседната пясъчна дупка. – Или не си жаден?

– А, няма напиване – поклати глава човекът, който садеше раковини – Но е позасъхнал да. Ще трябва да го поизровя.

– За разкисване става.

– Искаш ли да ти сипя? – посочи го човекът с една раковина.

– Ами, да си изжула устата… Аз вече само камъни ближа, венецът не държи.

– А, да – радост е като има скала наоколо.

– Редко се задържат – ония храбреци я оглозгват за минути.

– Веднъж успях да опазя една за цял ден. Ама трудно я зарових – трябваше на пет-шест метра да копая.

– Хубаво, че можеш изобщо. – поклати глава старецът – Аз с тоя кръст вече само до трийсет санта го докарвам.

– Един каза, че е засадил на 15 метра. – замечта се човекът с раковина в ръката.

– Каменна? – невярващо попита дядото.

– Диамантена – гордо го изгледа човекът.

– Брейййй! – заклати глава дядото. – Оглозгали са му я за минута, познах ли?

– След час – мрачно цъкна с език човекът и хвърли раковината в дупката.

– Е, пък добре е – изсвири с уста дядото – Пак добре.

Човекът, който садеше раковини вдигна рамене. После се обърна и като хвърли и последната раковина в дупката се засили и скочи след нея.

– А, пресничък искаш, а? – дядото се ухили.

Човекът се зарови в пясъка отдолу, после се изправи в дупката и започна с ръце да избутва от стените към дъното.

– Един каза, че като зариваш и утъпкваш, повече хващало.

– Да – кимна дядото – О, и аз съм чувал, ма дали е верно…

Човекът вдигна рамене.

След като натъпка колкото можа пясък, той се измъкна с усилие.

Дядото стъкна огън и взе да нагрява един камък с продълговата форма. След малко той започна да изпуска мътен синкав дим от едната си страна.

– Искаш ли да попиеш малко? – обърна се той към човека.

– Ще си изпусна реколтата – поклати глава другия – Аз за това го отказах отдавна.

– Ух, това попиване ще ме довърши. –

Човекът който садеше раковини, легна и зачака.

След минути натрупаната дупка сякаш набъбна. От нея се подаде едро скалообразно туловище. Отвсякъде по него стърчаха ъгловати и ръбести остриета.

– Уха – добре зрее – закима одобрително дядото и махна с ръка свойски.

– Абе – махна с ръка градинарят. – Навремето бъбнеха за секунди. Позариеш ги само с пясък и са готови.

– Е, синко – заклати глава старецът – Навремето… Навремето нямаше нужда да ги заравяме. Преди пущините подземни да се появят и да гризат, имахме да попиваме колкото си щем… И ще ти река – пак недоволни имаше…

– Сигурно. – сви рамене човекът който садеше. – Да вървят под земята и те.

– Ба – я стига толкова, а за нас що ще остане? – дълговласият дядо се намести по удобно в ямката в земята.

Двамата известно време гледаха мълчаливо как песъчливата камениста земя се надига от дупката.

– Ако питаш мен е време – промълви дядото.

Човекът поклати глава в несъгласие.

– Още малко.

Пясъкът се разду и разпръсна. Под него се показа голото теме на гладък камък.

– Давай! – припря старецът и се надвеси –

– Не още – стисна зъби градинарят.

– Хайде – записка дядото.

Земята затрепери.

Камъкът изведнъж спря да се изкачва. Треперенето се усили, после голямото гладко теме се стрелна наобратно.

Градинарят се хвърли върху него с голи ръце, като го гладеше и събаряше върху му пясък. После стъпи на стената и задърпа.

– Казах ти, казах ти аз – пискаше старецът превъзбудено.

След миг камъкът се изстреля рязко като запушалка от шише и след кратък пoлет падна заедно с упорития градинар от страната на дупката, точно върху наклона на пустия плаж.

От дупката се чу силно пъшкане и ръмжене, сякаш някой силно се ядосваше.

– Хубавкооо, хубавкооооо! – изплака тънък и хрипив гласец от дъното – Защо го изграбихте така повърхняци-тъпаци?

– Защо, защо – задудна дядото и се надвеси – Човекът сам си го е извадил, сам си го зарови и отгледа…  Вие чакълояди проклети що ви е у работа да му го крадете и гризете?

Човекът, който бе насадил големата скала, остави трофея си и се довлече до дупката. Наведе се и погледна вътре на свой ред.

– Кажи кърте, що щеш? –

– Грабители горняци! – изпуфтя голия мъж на дъното. Изглеждаше сякаш се е увил в косата си, която се спускаше по тялото му като плащ – Докога ще ни вадите хляба?

– Докато не се научите сами да си го садите – каза твърдо човекът с раковините. – Какво искате – горе всичко е сухо, ние какво да попиваме, какво да ядем?

– Ами имате си много… Ние не смеем да се приближим до горницата… Хеле пък до плаж…

– Ами това какво е според теб? – махна с ръка човекът, отгоре.

– Мани го тоя – махна с ръка дядото – Давай да греем реколтата и да попиваме,синко.

– Какво, нима съм се приближил до плажа? – тревожно измуча подземникът.

– Излез да видиш – каза градинарят.

– Не, в никой случай! – изплаши се мъжът – Не мога да седя горе.

– Ще надзърнеш само – подразни се човекът. – Нали трябва да се отдалечиш после? Накъде ще тръгнеш?

– Странно, що няма счупени раковини в земята… – затюхка се подземният обитател – Обикновено като копая в плажа винаги намирам… Той се закатери бавно и плахо надникна от ръба.

– Няма – вдигна рамене градинарят – И аз едва намерих. а ти искаше да ми я нагризеш.

Подземникът се надигна и опря взор в края на плажа. После зачудено се обърна към двамата мъже от повърхността.

– Добре, де хора… – вдигна той ръце, сякаш искаше да обхване целия хоризонт. – Защо не ни давате поне тези късчета пиво, поне малките камъчета дето се намират, затънали в земята?

– Ами ние, бе? – сопна се дядото – Ние що ще ядем?

– Ами как що – и подземникът отново махна с ръка към хоризонта – Не ви ли стига цялото това огромно море?

Тримата се обърнаха към края на плажа, където сочеше пръста на косматия, подземен човек.

Там, превило вълни и възвишения под небрежното следобедно слънце, плискаше обли камъни необятна шир от бели чакълени гребени и сивкаво-сини скали.

Човекът, който седеше раковини въздъхна. Дядото мълчаливо приседна на ръба на дупката. Подземникът се измъкна и седна до тях.

– Никой не смее вече, друже – поклати глава човекът – В сухите дни никой и не помисля дори да влезе в морето.

Тримата седяха и се взираха в ярките отблясъци от могъщия каменен вир, който стигаше до хоризонта.

После дядото заби кирка в дебелия камък до тях и подаде по къс на всеки. Докато устните им тихо попиваха течността, която кристализираше по парчетата, очите им гледаха скалната вечност пред тях.

Жадно.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: