Нова година, нов конкурс, или разказване на обещаното

teater3

Идва новият конкурс за пиеса на Плевенския драматичен театър и това ме накара, освен да се стегна и да се замисля над драматичните си идеи, да взема да седна да свърша нещо отдавна обещано на една приятелка в goodreads – Nikeya – да нахвърлям как написах „Да изиграеш февруари” за същия конкурс преди 4 години.

Както всичко, в което влагам много усилия – написах я малко несериозно.

Несериозно, защото два месеца преди това обсъждах и изхвърлях най-различни хрумки (някои от които са упорити и се върнаха тези дни за да ги обсъдя отново – не обмисля, а именно обсъдя! 🙂 ). Крайния срок се приближаваше и аз вече виждах как и този път ще профучи край мен и ще ме остави с още едно неизпълнено желание. Участвал съм в три или четири конкурса общо и то не защото не съм искал да се включа.

Та накрая реших да сложа край на мисловната шизо битка в главата ми и се хвърлих въоръжен само с едно изречение, което ме беше грабнало – просто заглавието „Да изиграеш февруари” – без конкретна идея, действие, камо ли сюжет и герои. Нахвърлях първите имена, които ми дойдоха наум, и проблемът, който безпокоеше главния герой. Реших че ще събера няколко човека, стари съученици, случайно в една крайпътна кръчма близо до родния им град. И хоп неуверения психар, саркастично-горчивия дистанциран тип, и самовлюбения гадняр се изсипаха като подгонени мокри кокошки при вечния кръчмар. Да си кажа, ако не беше този съвсем невъзмутим тип и кръчмата му, нямаше да добутам историята до край. Абсурдните му смешки и адски хумористичната му сериозност ме караха да се превивам от смях, когато се върнех за малко назад (е, не е правилно да се връщаш, ама понякога…), все едно не съм ги писал аз.

И нещата потръгнаха… и после зациклиха. Добре че ги прочетох на жена ми след ден-два. Оставаше около седмица – крайния срок 28 февруари се падаше събота и аз нямах никакво време. Та след като й ги прочетох и тя ми каза „Страхотно е – сядай и го довършвай!”, аз се метнах, мъчих се и… тогава се появи Лора. Която, както знаете, подпомага драмата – анихилира поети, но пък спасява произведенията им. Слава богу, моята беше на хартия, (или по-скоро на е-хартия?), та съм още жив, засега поне :).

Спомням си че, четвъртъчната нощ – в която почти довърших пиесата, и петъчната – в която открих че има още доста  и редактирах, си лягах към 4-5, а след това бях и на работа. Но някак си се получава така че, винаги, когато писането ми върви, съм като наелектризиран на следващия ден – не че не ми беше изморено, но бях като отвързан, имах супер енергия, и не ми пречеше, че съм на работа.

В един момент кръстосвах къщата между компютъра, който беше в хола, и лулата ми, която беше в кухнята – единственото място, където у нас още се пушеше. Това ми помагаше да седна там и да поизбистря нещата в главата си, пушех бавно, мислех върху абсурдната реплика, която се беше появила, или върху липсата на отговор на някой въпрос, зададен от някой герой. Действието правеше завой след завой, помня че в един момент трябваше да преместя цял пасаж (но не мога да кажа точно кой), и започнах да зациклям все по-често. В общи линии добре че бяха лулата, Кръчмаря и милото ми момиче, която също се беше запалила много и редактираше докато аз пишех. Имаше дори един момент, когато Гугъл докса ми изписа че не може да запази промените, защото „your collaborator made some changes”. Аз малко се поизприщих виртуално и й казах да спре – все пак трябва да има нещо довършено, за да редактираме. Но всичко беше наред, слава богу.

На следващия ден трябваше да изпратя пиесата по пощата, и, понеже смятах че Централна поща работи като нашата районна – до обяд, се втурнах да редактирам като луд. В това начинание неочаквано получих голяма подкрепа – мина да ме види един приятел – Калин (Калин ли? Калин ли? Ето тук, ако се интересувате 🙂 ) и се запали да ми помогне. Начаткахме я цялата на глас, като поправяхме в движение, и много се окуражих, като видях че и той се смее на доста места. Е, от това разбира се, обядът мина, и 14.00 ч. се засили да идва, от което аз занервничих и запечатах със зверска скорост.

Когато се качих в тролея, един непознат се обърна и ми каза – „Спокойно, има още няколко часа” от което аз се стресирах адски – докато не видях, че говори по телефона. После ми стана смешно, и се поуспокоих.

Пощата работеше до осем часа ;), и аз спокойно изпратих колета си, надписан с маркер. Пред мен едно момиче подаде своя пакет на служителката, и аз успях да зърна написано„Драматичен Театър Плевен” и върху нейния плика, което ме зарадва. После „жената зад щанда” направо ми каза „И вие ли за конкурса?”, и след като ми прие пакета го метна (професионално премерено) върху един доста едър куп. Е, конкуренцията явно беше голяма, но затова пък – колко пишещи хора! Което значи съответно и четящи, и пиесогледащи, и интересни…

Така премина написването. След като изпратих пиесата, в мен някак си се загнезди абсолютната увереност, че ще спечеля. Затова, когато ми се обадиха, че съм номиниран, и че трябва да пътувам за Плевен на 04 април (ако си спомням правилно), аз се изкефих двойно – и от факта че стана, и от факта че предчувствията ми бяха верни. Поне донякъде J.

И досега, въпреки че не взех наградата, съм убеден че тя си беше моя. И досега от всички номинирани пиеси оттогава най-много си харесвам моята. Може би е малко кощунствено това изказване, но аз така смятам. Просто и за журито понякога, освен големите драматични и литературни критерии, е и въпрос на вкус да определи победител. А че всички пиеси бяха много добри, и е било доста трудно определянето на победител, си беше ясно.

Най-голямата победа за мен беше че успях да завърша и изпратя февруарската си творба в срок. Сега знам че мога да го изиграя, този февруари. Трябва вече да опитам с някой по-дълъг месец, а може би и година.

Благодаря на всички приятели, които прочетоха пиесата, стискайте ми палци и за този път! Мисля да пускам разни неща по време на писането тук, ей така хем да споделя работния процес, хем за някоя хрумка или съвет, ако застържа по екрана.

Весела и спорна!

Advertisements

One Response to Нова година, нов конкурс, или разказване на обещаното

  1. Кал каза:

    И аз най-много харесах твоята, друже…

    Да видим сега новата. 🙂

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: