/Не/постоянството

За обещанието ми да пиша всеки ден в продължение на 30 (трийсет) дни (по рецепта на Стив Павлина).

Писал съм за постоянството. Покрай решителността. Трябва може би да кача нещата тук в раздела статии, но все нямам време, като сега. Ако искате да хвърлите един поглед – едното е в webcafe, a другото – при Григор.

Сега искам да пиша обаче за непостоянството. Всеки човек има поне едно нещо в живота си, което някак му убягва, или му поставя препятствия, или по някакъв друг начин го вбесява, отчайва или амбицира. При мен това е писането.

Моето писане е като болестно състояние. Не мине време и току ме тръшва до лудост – кара ме да не мигвам до късно или да ставам по тъмно, да извършвам редица престъпления (най-вече крадене на време) срещу семейството ми, приятелите ми, работата си, и дори любовта ми към свиренето. След това си отива внезапно, измъква се рязко като покривка изпод купчина чинии и прибори на масата, дръпната от ръцете на ловък жонгльор. Обикновено не усещам кога ме напуска – най-често то се случва по време на някаква пауза – море, ваканция, пътуване или дори истинска конвенционална болест, която спира устрема ми за известно време. Естествено след паузата аз се хвърлям отново върху приключението, с което съм се захванал, но нещо вече липсва. Моите набези във Фантазия стават все по-редки, и все повече заприличват на десанта на Нормандия – воля, график, упражнения, (дез)организатори, планове, планове, (не)бесен смях… Все повече заприличват на работа. И един ден, уморен от многото задачи, които трябва да свърша и без това, за да „преживявам“, аз спирам. Отчаян, огорчен, разбит от мъка по моята скитаща любов. Най-голямата. Без съмнение, въпреки че имам и други такива, признавам…

И после, точно когато съм „мирнал“, както все ме съветваше баба ми, грешно подлъгана от името ми, зает с какво ли не, по средата на нещо съвсем различно от творчество дори, моята страст /или болест/ се връща и се нахвърля брутално върху ми. Седя с глуповатата усмивка на камилче, което пак иска да бъде мамено, и оставям нежните й ръце да съблекат едно по едно всички мисли и вълнения от настоящето, всички излишни дрехи и рамки на реалността. И сред важната среща, посред гостито ми у приятели, които не съм виждал от години, сред играта с децата ми дори, аз се измъквам само по тази безумна усмивка и се скривам някъде, за да нахвърлям очертанията на набъбващото гигантско бобено зърно на Джак в мозъка ми. И катеренето, танцуването отново започва.

К’ъв ми е проблема? Постоянството? Решителността? Не го искам достатъчно? А може би ми липсва самодисциплина? Вероятно и заниманията ми с над шест вида дейности дневно също е фактор…

Ако някой има идеи, моля да ги сподели, с удоволствие бих пробвал всичко. Бих пробвал и отвара от охлюви и медузи, мамка му, само да знам че има минимален шанс да помогне.

Сега се връщам отново на чудесния пост на Стив Павлина (насочвам към българския превод), който така ме шамароса преди време, и продължавам да си го препрочитам, с неговата уникална яснота, истинност и незабелязана очевАдност. Смисълът накратко е, че ако си създава човек цели, но няма никакви създадени навици за постигането им, най-вероятно те ще си векуват в списъка му с желания…

Поста на големия блогър ще си го прочетете отделно, но тук искам да кажа друго нещо. Рецептата на този мъдрец е доста интересна – „Започни с трийсетдневна проба“.

Ами добре де – защо пък не? Пробвал съм какво ли не – чел съм писанията за писането на най-различни писатели и въобще хора на изкуството – всеки от тях съветва да нямаш ден без да напишеш поне ред. Ще опитам този практически съвет.

Давам дума тук…

… 🙂

Този пост, така, както го виждате по-горе, беше написан на 25 февруари, и трябваше да бъде публикуван още тогава… но после размислих. Реших, че няма да давам дума докато не пробвам дали ще мога да я сдържа. Следваха три опита – от по седмица, шест дни и още някакви, не помня колко /но бяха по-малко предишните :)/. И после дойдоха разни други проблеми , и аз спрях.

Но дойде 6 август и синът ми проходи. Гледах го всеки ден – беше му по-лесно да пълзи, влечеше го да се пльосне по корем, но с новата изправена походка можеше да стигне по-високо, да събори и захапе повече неща, а и в крайна сметка всички му се радваха… Проумях, че ако не изпитваш удоволствие от това което вършиш, ако не ти е полезно, ама така че да те сърбят и кокалите да го правиш – няма смисъл да се опитваш.

От този ден зачатках на клавиатурата или драсках по тефтерите си и до 12 септември нямах пропуснат ден. После започнах да изпускам по някой и друг за почивка, и все пак не изгубих засилка. Продължих. Случвало се е и по два дни да  изпусна, но някак нещо ми липсваше – беше ми сякаш съм си легнал, без да се изкъпя, а ми е едно лепкаво, като тиксо по зъбите…

И сетне попаднах (отново) на моя цяр, подарък от една приятелка – „Дзен в изкуството на писането“. На Рей Бредбъри, разбира се – кипящия вулкан от вдъхновение изпод кориците.

Човек може да не усвоява съвети от тази книга. Може да не практикува или прилага нищо. Достатъчно е само да почете малко и ще пращи от мощ – като слънчева батерия в ядрото на галактиката.

Сега вече мога да дам дума. Знам, че вече съм я спазил.

Като онзи индийски мъдрец, който, когато довели едно пристрастено към сладкишите дете при него за лечение и помощ, помолил да го доведат пак след месец. Когато дошли отново, той се навел до ухото на малкото и му пошепнал нещо. След време бащата на излекуваното (явно 🙂 ) детенце дошъл да благодари и поискал да разбере какво му е казал мъдрецът. „Ами казах му да спре да преяжда със сладко“ вдигнал рамене лечителят. „А защо не му го казахте още като дойдохме първия път?“ зачудил се бащата.  „Няма как да убедиш друг в нещо, което сам не познаваш“, отвърнал мъдрецът. „Просто трябваше самият аз да спра сладкото, за да видя как е…“

Весела и спорна!

„You must stay drunk on writing, so the reality cannot destroy you“

Ray Bradbury

Advertisements

3 Responses to /Не/постоянството

  1. Leona каза:

    Много интересно четиво! И полезно!:)
    Благодаря!

    Like

    • Moro каза:

      Ха, аз благодаря! На теб да ти е полезно мое писание за писането е като в Седемте самураи – този воин, който познава само поражението, да учи онзи, който е винаги побеждаващия 🙂
      Наистина ще се радвам ако съм ти бил полезен, ти с индианско име „Хилядолистник“ (или „хилядописник“… 🙂
      Спорна и давай все така! Пък аз ще ви настигам… все някой ден.

      Like

  2. Leona каза:

    Хех, мерси! Аз не знам какво е постоянство, порсто пиша, като ми дойде. Ако не беше така, може би щях да постигна много повече. Непостоянството е лош съветник, но може пък да се окаже добра муза.:P

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: