Горчивка (или съботен The Egg Bar Ethno Blues)

Моите песни са призраци.

Те живеят в неизбродния замък в главата ми и само редките посетители, като моите най-устойчиви и инатливи приятели имат възможността да ги зърнат или чуят. Да ги доловят за миг с настръхналата си кожа, докато тоновете им простенват между яките стени, докато се влачат по тесните коридори към следващия бар, докато свистят ядно от сивотата на ежедневието, заместила приказния им, шарен, ярко осветен замък, който съм им обещал.

Дали съм господарят на тези призраци, или техен слуга не мога да кажа. Понякога те нахлуват в ежедневието ми насред набирането на някой скучен договор, говорят странни думи със собствената ми уста на някоя бюрократична лелка в общината или данъчното, замерят с десет лева на монети алчните жълтоклюни грабители от паркинги и гаражи, побесняват като Звяра без Бел, пред безгръбначните контрольорки в автобуса, шмугнали се угоднически покрай група шумни, дебели чичковци, за да глобяват малки, притеснени момичета, като им изкрънкат със заплахи последните левчета, заради „късно дупчения билет“…

Моите призраци ме сграбчват с вълча хватка когато остана насаме с китара, или нещо за писане. Те запушват ушите ми докато ми напяват нещо, за което – защо ли 😉 – жена ми все не ми вярва, че е много важно, „точно в този момент“.

Когато са още смътни идеи, те се реят като безплътни сенки, и дрънчат с тежки вериги, като вече завършени композиции. Е, не всички са стигнали само дотам – има и няколко свежи, пресни Франкенщайнчета, които пълзят във вид на mp3-ки и cd-та, а няколко стари зомбчета има даже и на касети…

Както Адам Дюриц от Counting Crows казваше, че една връзка е като влак с духове, така моята връзка с песните и писанията ми е като плаване на кораб с призраци. Пътуващ замък. Летящият цирк на психариатрията в главата ми. Или просто лудницата? Да, всъщност аз не съм господарят, нито слугата. Аз съм ключарят на целия панаир. Години наред се занимавах с какви ли не „за-да-преживявам“ глупости. Години наред се хващах с всякаква чужда работа, продавах собственото си време. Вместо да свърша своята, да спра да преживя(ва)м, сякаш съм приклещен от холокоста, и да започна да живея.

Знаете, от известно време започнах да правя все по-често концерти, и да представям все по-смело (без страх от обвинения, че вярвам в призраци) свои парчета на живо, а и тук в блога. Песните които обитават главата ми постепенно започват да се появяват на все повече места. Започнах да се уча на изкуството на призоваването. С други думи съм награбил Кюбейса (звукозаписен софтуер, за пояснение) и го разучавам, за да започна да ги записвам и – разгеле – да се появят на бял свят. Скоро ще си повиша и дe-екзорсистката квалификация – ще посещавам писателска работилница водена от Любомир Николов. И може би още една в Човешката библиотека… Изобщо мога да стана един доста опасен луд с китара и химикалка в ръцете. Но духът ми… т.е. духовете ми, ще са щастливи. (Хайде и шизоидна таласъмия включихме в картона…).

Време е да представя следващата песен. Време е, защото събитието, на което ще я представя е в събота. Навръх Националния празник на България в The Egg Bar-а /Скътаното заведение за Булбанк? Пристана на културата?  Убежището за душата насред градския кошер?/ ще направя концерт само с български парчета – песни и музика от всички времена, доколкото назад ми се простират познанията. Идеята ми е да смеся родопски и други народни песни със стари и нови шлагери – от Тангра през Нова Генерация и Ревю до… разни изненади. И отвреме навреме да пускам /не/скромно по някое мое парче.

Време за аланис: Песента, за която говоря е леко „повампирясал шлагер“ – писана е отдавна, но понеже текстът е на моя приятелка, няма да посочвам годините, че току-виж последната се окаже от онези с блестящите кожи (другият вариант е да ме подгони с нещо тежко).  Лириката е… едно преживяване, пивка, но поетична, с малко горчив послевкус. В нея винаги ми е харесвало едно основно нещо – липсва типичната безпомощност, лепкавата, розова обездвиженост в типичните многострадални любовни „балади“. Напротив, волята тук е силна колкото и болката, и това прави парчето мощно и категорично. Това обяснява и дрането на вокалиста в края понякога, докато психо-патънски нарежда припева. Много тежка, малко мрачна, но с някаква неподозирана бодрост в нея, песента има нещо народно в себе си, въпреки че си е рок парче. Е, разбира се последните съдници сте вие слушателите, затова ако искате да поспорим, ще трябва да я чуете. 😉

Започвам от седем и половина… да отварям бирите, разбира се. 🙂 Като се съберем всички – ще почне и свиренето. Който иска да го чакаме – да дава знаци. Ще се справим, ако не сте стигнали по-далеч от Яйцето в СУ, и трябва да се връщате. Най-много да изпуснете някой инструментал за загрявка.

Сега ви оставям в ръцете на следващият ми призрак.

Горчивка

Не казвай че са дните ни изгубени,
не се постига нищо без борба;
Животът е училище за влюбени,
и всяка песен е една съдба.
 
Прегърни ме горещо, в твоята песен да заспя,
тъй сънят ми ще бъде меден дъх от липи…
 
Колко лъжа в този свят съществува, и ти ми поднесе чиста лъжа
облак челото ми още издува; мълния още в ръката държа.
 
Нямам спокойствие и стават груби ласките,
става смехът ми горчив;
за всеки влюбен или разлюбен;
денят е песен, нощта е взрив.
 
Прегърни ме горещо…
Advertisements

2 Responses to Горчивка (или съботен The Egg Bar Ethno Blues)

  1. И? каза:

    …денят е песен нощта е взрив.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: