Рамките на мислите

За песента Navaja, психиката,  Ман Юнайтед и от какво зависят възможностите на човека (или размишления след 2 ч. през нощта).

Преди последният концерт в Яйцето/The Egg Bar, (който избуя в един зверски пещерняшко-арапейски купон, ама няма да дразня тези, които не успяха да го посетят) обещах да пиша за друга песен от онези, които съм намислил да записвам. И, разбира се, имах толкова свободно време, че… не успях изобщо и да си помисля за писане. Затова сядам сега да наваксам с обещанията преди концерта в събота .

Както някой може би ще се досети от заглавието – песента е Navaja.

Текстът не е мой – писан е от една моя приятелка – Адриана Чукалова, и затова бих могъл спокойно да му направя една литературна дисекция тук, тип Анализ Морисет ;)…

Това, което искам да разкажа всъщност, е как за пореден път установих какво значи текстът. За какво разказва, какъв смисъл намирам в него, и какви просветления ми причинява от време – навреме.

Първоначално написана на английски, Навахата е една от онези редки лирики, които съм срещал, дето просто изкрещяват мелодията си още докато ги четеш. Първият аранжимент на парчето беше направен от бившата вече група Гримм, с много по-добрият, български вариант на текста.

Предупреждавам: нататък става малко философско, за хората които искат просто да видят парчето – да прескочат направо най-долу на текста, и да дойдат в събота в мотокръчмата да слушат.

Името на песента идва от испанското Navajo – или острие. Това е, което аз разбирам под него. А именно: начинът, по който човек възприема настоящия миг е като постоянно движещ се бръснач – колкото повече се фокусира върху сегашното, толкова по-кратко става възприетото, толкова по-наточен ножа, който разсича света на отделни моменти.  Ако живееш в спомени, или в бленуване на бъдни моменти, острието ти се притъпява. Когато се съсредоточиш в сегашния миг, ако нещо много интересно сграбчи вниманието ти на къс повод, сякаш потъваш, а когато вдигнеш глава, установяваш колко неусетно е минало времето. В огромни количества.

Напоследък установявам колко много възможности има човек. В огромни количества. Отдавна смятам, че всеки има неограничени способности, и разбира се най-вече в нещата, по които особено много си пада. Когато някой ми каже – ех, ако можех  (това е фразата на възрастните, децата биха казали „как искам“) да пея като Фил Анселмо, или да играя футбол като Ерик Кантона, винаги се опитвам да го убедя, че наистина е въпрос на желание. Желанието е горивото. Знам, че това на много хора звучи като изтъркана фраза, като малко патетична прослава на човешките възможности. На мен също ми се е случвало да се усмихна скептично, когато някой ми обясни, че мога много лесно да се науча да смятам интеграли. Или че бих се интересувал от тях.  Но едно по едно.

Грокнах, че всичко това са технически подробности, когато ми се случи на мен самия.

По принцип винаги съм си падал черноглед за собствените си възможности, а и малко скептичен. Пък и срам има в цялата работа, ама нейсе. Да пея обичах още от малко дете – помнех от четири-петгодишен всички мелодии от филми, и разни песнички – но никога не съм се смятал за човек с кой знае какъв глас. Е, ставам за да изпея това онова, ама за нещо по-така – ами… я си стой вкъщи… Престраших се да пея покрай певицата на Гримм – отначало да й пригласям, а после – понеже ми хареса – да правя и собствени партии, които обаче заплитах или редувах с нейните, за да не вземе да си помисли някой че искам да се изтъкна, че мога да пея.

Това самоподценяване (което откривам все още у себе си, макар и по други теми) приключи в Родопите.

Беше през лятото на 2003 година по време на участието ни с Гримм на фестивала „Слънце-Луна“ в Триград. Беше августовска вечер, Дяволското гърло, родопските песни, хилядите приятели, дивите чукари, планинското ехо, убийствената ракия, безкрайния купон, надвисналите, напращели чепки звезди… Беше от онзи наелектризиран въздух на „ставащото сега“, който ми докарва тропот в гърдите и хоро в коленете всеки път и до днес, щом тръгна да се качвам на сцена.

Няма да се увличам повече. Нашият ред на сцената дойде около девет часа – докато свирехме, постепенно притъмня. Изпълнението беше супер, хората се радваха, после излязоха и други групи… После купонясвахме дълго с една пловдивска банда, до момента до който на китаристът им му се повреди китарата. Тогава вокалът (не помня името му вече, а много ми се ще да се сетя) покани всички от другите групи, които пяхме, да направим акапела, вокален джем сешън с малко бас и барабани.

Пяхме какво ли не – всичко, което може да се сети човек. В един момент дойде моят ред да пея сам – все някой трябваше да води от вокалната скупщина.

До този ден никога не бях мислил да се пробвам с песни като Sweet child o mine, I remember you или Thunderstruck. Те са изключително високи за гласа ми, та и до ден днешен, за да изпея голяма част от тях ми трябва яка загрявка, или сваляне на съпровода с няколко тона. Случи се така обаче, че бандата бе засвирила именно хита на Guns, и аз ща не ща трябваше да се провикна. В първия момент замахах с ръце наоколо в отчаян опит да сменя песента. Да, ама не – единият от музикантите се усмихна и като се наведе ми изкрещя в ухото: – „Гласът ти е много подходящ за тая, майна!“. Погледнах площада – пълен с приятели,  с веселби, с родопски звезди и очи (особено едни специални, ама за тях друг път, да не стане много любовно :)) Какво да се прави – отворих си устата и запях.

Ако щете вярвайте – пях страхотно. Аз толкова лесно не съм взимал такива височини никога, мелодиите си се лееха като от някой друг. Пяхме и родопски парчета, и какво ли не още… останахме до безкрай.

Защо тогава се справих така добре? Какво ми пречи сега или преди? Изобщо какво ни спъва да дадем пълен размах на възможностите си? Първото да речем е, че не вярваме в тях. Но когато знаем, че можем определено нещо, когато сме го постигали – какво ни спира тогава?

Това, което ми припомни тази загадка и донякъде ме подсети за възможните отговори, беше един скорошен двубой на двама градски съперника от английската Висша лига, ще ми простите футболния пример. Градът е Манчестър, отборите са Юнайтед и Сити, и  след като последните на последната среща бяха набутали на шампиона 6 гола, тръпнех какво ли ще се случи. Подробностите не са важни, изходът също (който следи – знае). Това, което ме порази беше друго.

В началото играчите на Юнайтед си подаваха лошо, тичаха без особена полза и нервно чистеха топката, щом приближеше  наказателното им поле. Десет минути по-късно те водеха с един гол и този отбор, който беше на терена нямаше нищо общо с другия отпреди попадението.

Всяко подаване и прегрупиране беше точно и смислено, красотата се върна в играта, всеки започна да върши чудеса от храброст, и се случи това, заради което всъщност най-много обичам да гледам футбол: отборът беше един организъм, никой нямаше нужда да гледа никого, за да му подаде топката, и във всеки един момент всеки играч знаеше и с гърба си къде се намират другите.

Каква беше разликата с първите десет минути? Нали са същите професионалисти? Същите хора, със същите екипи, съдия и противник? Какво ги ограничаваше? Какво ги спъваше преди това?

Вечерта, в която си припомних песента Наваха преди седмици, и реших да я свиря отново, отговорът дойде при мен.

Това, което ни ограничава, което ни спъва дори в неща които умеем, са рамките на мислите. Няма да ви разказвам какво е имала предвид авторката – щом прочетете текста, ще видите каква стройна теория е изградила и то с много по-малко думи от моите тук :). Това, което разбирам аз под рамки, са всъщност онези изградени вече представи, онези наши заучени понятия, които със силата на суеверия отблъскват всичко, което ги атакува и застрашава. Казано с други думи – всичко чуждо на разбиранията ни е грешно. Всичко, което ни променя. Но точно тук капанът щраква – самите ни познания спират желанието ни за познание.

Ние се спираме сами. Мислите ни са като река – имат мощта да разбиват скали и да отидат навсякъде, но се съобразяват с коритото, което са избрали.

Спирам се. Стига умуване, ето текста и очаквайте скоро да кача записаната песен:

Navaja
Няма единствен учител за всичко,
наръчник няма за този живот…
Уморих се да слушам чуждите мисли,
но избор горчив е да бъдем сами…
Полет във страстта на път към болката,
и все я носим…

Припев:
Гордостта и честта ни крият някакъв страх,
Болни от мечти за волни дни,
Рамките на мислите, които всяко ново знание гради…
Гордостта и честта ни крият нашия страх,
Болни от мечти за волни дни,
В измисления свят от илюзии за нас…

Нима не съзнаваме как мисълта ни,
променя съдбата и силата в нас…
Безмилостно търсим, променяме думи,
най-трудният начин е нашият път…
Животът ни кошмар е наш единствен дар,
и все го носим…

Гордостта и честта ни крият някакъв страх,
Болни от мечти за волни дни,
Рамките на мислите, които всяко ново знание гради…
Гордостта и честта ни крият нашия страх,
Болни от мечти за волни дни,
В измисления свят от илюзии за нас…

Каквото си искал, това е било, но избор горчив е да сме сами…

Advertisements

2 Responses to Рамките на мислите

  1. Cliff_Burton каза:

    Определено ще чакам да го чуя това като песен. Обаче като чета текста и някак си си го представям с женски вокал 🙂

    Like

  2. Moro каза:

    Ха-ха, ами да прав си – то си беше и с женски вокал 🙂
    Но сега предлагаме само мъжки. По-нататък може да ъпгрейднем парчето 😉
    Поздрави и като идвате насам се обаждай да се видим.
    🙂

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: