Обещания и навици

От години свиря с различни групи, на барабани, китара, a и на глас… Покрай нещата, които сме творили в бандите, винаги са ми хрумвали идеи, които някак не прилягат на нито един от стиловете, които свирехме. Наричам си ги ‘мои’ парчета – не защото имам сертификат за собственост, а защото си останаха само за мен и евентуално за някой и друг приятел, пред който не ме е срам да ги изсвиря. Всичките са направени на акустична китара и глас и стилово са тотален миш-маш.

Някак си нямах смелостта да ги изсвиря пред публика. Докато една вечер нещата се стекоха така, че ми се наложи  да го направя. Установих, че не боли много. Но установих и нещо друго.

Ако трябва да опиша себе си на някой човек – приятел или колега, който смята да разчита на мене, първото което ми идва да му кажа е, че не съм особено сериозен – занимавам се със сто проекта, разсеян съм и забравям, както и че много мразя конфронтациите, поради което съм получил онзи говорен дефект – много трудно казвам „не“ (и после идват проблемите :)).

Добре, ама преди известно време в разговор с един приятел си дадох сметка, че това не е вярно. За тези последни десет години свиря едновременно в две групи, допреди месеци работех на пълен ден, пишех и превеждах, завърших право (макар и задочно), вече имам две деца… Да опиша себе си като несериозен е малко… несериозно?…

Защо тогава дръстя такива скромнотии?

Преди почти три месеца един от концертите ни с Кът щеше да пропадне – трябваше да свирим в Палачинковата къща в Драгалевци за „Денят на независимостта“ (за 22 септември става дума 🙂 ), но някои от бандата бяха възпрепятствани, а ангажимента – поет (фал на мениджмънта на групата 🙂 ). До датата оставаше почти седмица. Какво да направи мениджмънта – взе в ръце себе си, една китара и отиде да свири… „своите“ парчета. Аз, моя милост и китарата ми (да ме прости Джим Кери) се престрашихме, че не сме сами и направихме много яка вечер. Видяхме приятели, които не бяхме виждали отдавна, свирихме неща, които мислехме, че сме забравили… Изобщо получи се много яко. От тази шизофрения се почувствахме по-сигурни. Май в крайна сметка, имаше полза.

/Стана дългичко може би, но сега идва развръзката. :)/

След лайфа пийнахме… ъъъ, т.е. повеселихме се :), и после аз си поех към къщи. Отвреме-навреме в такива моменти ми хрумват въпроси, които често се чудя откъде се взимат. Е, тазвечершният беше:

Защо когато е за някой друг – се справям, а когато е за мен – не? В превод на общочовешки това означаваше:

Когато дължа някому нещо, когато гоня срок за конкурс или превод, когато трябва да изпълня заповед на шефа, когато трябва да репетирам, да заведа децата някъде, когато гоня концерт или влак – почти винаги успявам да се справя. Пиесата за конкурса на Плевенския драматичен театър я написах за нощ и половина и я пуснах в последния ден по пощата, турнето ни  през септември с Кът го организирах две седмици преди да започне, документите за изпита ми за правоспособност ги събрах за един ден и ги подадох в последния ден от срока в три и половина, а канцеларията затваряше в четири… Има и още примери.

Но това е когато съм в уговорка или на служба при някой друг.

Ако сам си кажа да направя нещо – жална ми майка. Има да чакам много докато се сетя. За себе си.

Защо стоят така нещата? Защото личната ми дисциплина е нула? Защото не се имам за… нещо важно (да не ползвам цинизми)?  Защото съм мързел?

Ами не. (Или поне не само).

Отговорът който ми изникна беше (буквално):

„‘Щот’ така си научен“

Извинете тая ми нелитературност, ама все пак си беше след полунощ и след цяла вечер пи… т.е. пеене.

Явно ставаше дума за възпитанието. Не от родителското тяло – имам предвид нещата, на които човек се научава, общувайки. Социалните придобивки. Обществените привички.

Това, на което съм научен, е да си върша съвестно работата, да изпълнявам обещанията си и да си сгъвам дрехите. Може дори и да ги слагам в коша за пране. Е, да кажем „научил“, защото думата „научен“ предполага да те е научил друг, а пък ние все пак можем и да избираме на какво да се научим.

И така, автоматично, нещата които харесвам, се превръщат в „нещата, които искам да правя някой ден, ако намеря време“.

Въпросите – дали се подценявам, дали съм мързел или не’ам нерви не са от голяма важност и спирам да ви занимавам с тях. Така или иначе всеки ден се борим с нещо от изброените или друго такова.

Целта на поста ми е да си дам обещание (а си е друго пред свидетели 🙂 ), че няма повече да се класирам на собствената си стена на плача. Толкова пъти съм си мечтал да публикувам книга, да си запиша собствените си парчета, да водя радиошоуто, което съм си написал, да поставя на сцена някоя от пиесите – от написаните една и половина, и от десетте други в главата ми… И все отговорът е бил – някой ден. Някой ден като порасна.

Е, пораснах. Поне до пубертет :).

Започвам да отделям време за нещата, които обичам да правя. Мисля, че те са и нещата, с които искам да „остана да правя“. Мога да го разбера само като опитам.

Първото е да започна да пиша редовно тук. Следващото е да свиря и да записвам парчетата си.

Заповядайте на концерт. Сега в събота в The Egg bar.

Подробности – в следващия пост. 🙂

И благодаря за търпението.

Advertisements

One Response to Обещания и навици

  1. Кал каза:

    Друже:

    След този пост, и да искаш да влезеш в новата ЧоБи, аз ще стоя на вратата и няма да пускам.

    Поне докато не сбъднеш това, което си обещал по-нагоре.

    Разбираш ме – да? 🙂

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: