Песента на Хадар

ПЕСЕНТА НА ХАДАР

На ухо ти Хадар пее…

1.

Трябва да стана.

Сега е времето, в което тя спи. Или поне така предполагам. Идва миг преди изгрева, или миг преди залеза, но никога в дълбоката, влажна нощ, полепнала по лицето ми като парцал от умора. Студено е – щом отгърна спалния си чувал и ръката ми става на висулка. Но не, не ми е студено толкова отвън, колкото вътре, там до хладната топка под сърцето, около която е навит стомахът ми. Не мога да повдигна ръцете си. Нежеланието е най-голямото безсилие.

Нищо не е по-студено от осъзнаването на самотата. Нищо не те вледенява повече от онази горчилка, когато разбереш, че си предаден. Долно, мръсно предаден. Подлостта е това, което убива най-много от човешкото ми… Само като се сетя и ме е страх от себе си – коя съм? Озверях, започнах да мразя, дотам стигнах…

Стъпка ли беше това? Странно изскърцване, тук никъде няма паркет. Самия факт, че съм заключена в нещо като изоставена църква, вече лъха на зловещина. Идеални условия за някое вампирско сериалче, скалъпено и залепено набързо с нелепа любовна драма.

Трябва да стана. Сега, кифло, сега. Хайде, не се мотай, иначе лудата ще дойде.

Леко се надигам и измъквам от чувала. Наоколо е пълен мрак, светлини няма не само в тази руина, но и в цялото село. Всичко тук се върши на звездна светлина, и тук-там лунички.

Добре, хайде да спрем със спомените и да се хванем за работа, а моме? Луничавата сега сигурно се гушка с дебелия й… Не, няма да мисля. Не искам да мисля гадни неща за никого. Ния беше до мен до последно, тя е приятел. Аз я изгоних. Да бъдем честни, а? Колкото и да са наранени чувствата ни… каквото сме си надробили си е наше.

Духам на пръстите си и бавно и безшумно се захващам да сгъвам чувала. Не знам доколко съм тиха, защото зъбите ми тракат като кастанети на фламенко… „студен-ко, студен-ко”…

Движа се бързо като баба ми на два лексотана – нямам кръв, а олово на буци. Ръцете и клепките ми тежат, да не говорим за „Кечуа”-та, дето няма килограм принципно, но точно сега е ега ти гюлето тлъсто.

Стегни се, момиче. Не искаш да изгниеш тук, нали? Затворът на дивата не е най-хубавия хоспис, а пък и не си се сбръчкала още.

Бавно опипвам стената и се движа към ниското коридорче. Всеки път, дори на светло се чуквам в ръба му, разположен безумно на нивото на челото ми и… Оххх, ето пак! Болииии, мамка му! Мълчи, стискай зъби, не трябва да гъкваш!

Изчаквам известно време в мрака, докато лобната болка заглъхне. После се навеждам и започвам да ходя като в старовремски филм за зомбита – само дето не си опирам ръцете в земята. Бавно и тихо стъпвай. Бавно и леко опипвай.

Полъх на вятър ми подсказва, че съм излезнала в голямото помещение. Още малко момиче, кураж – дивата я няма, мога да усетя, когато идва.

Почти се разхълцвам от умиление, когато стари летви докосват ръката ми. Вратата е толкова отдавнашна, че се чудя как се държи… Плюя в шепа и мажа отчаяно ръждясалите панти. Бавно дърпам. За да не издава звук шибания метал, трябва да е движение недоловимо от окото. Движа се като обирджия, внезапно забелязал СОТ-лампичката в ъгъла. Това ако е останал след затварянето на музея. Ох, пак се отвях, стига творила…

Процепът е вече толкова широк, че мога да се промъкна. Напред, напред, мацка, имаш само сантиметри до прага. После бегом надолу по пътеката, а как ще се спускам през скалите не искам да го мисля. Там тя няма да ме стигне, веднъж да се навра в гората.

Стъпка и извъртане, и вече съм от другата страна на вратата. Йес! Си! Уи! Последното трябва да е на френски, та подчертавам у-то.

Мракът вън е на същите валма, прострени върху света като нощно пране. Само крачка и съм до стълбите, чийто ръбове светлеят в околната чернота.

Опа. Нещо… Нещо не е наред.

Гърбът ми изтръпва, хиляди паникьосани мравки се втурват по него, зъбите ми ще изпадат от стискане.

Мила моя, отговори ми.

Защо виждаш стълбите, когато е толкова тъмно?

Опитвам се да направя още една крачка. Последната, и съм вън.

„И ти ли сестрице?”

Бяло, почти безтегловно докосване – воал или длан на рамото ми. Хваната на местопрестъплението.

Напъвам, но кракът ми не помръдва. Не мога да тръгна. Магия или отчаяние не знам, но не мога да направя нито крачка повече.

Студът се е върнал в корема ми. Спирам да се противя.

– Искам да гледам изгрева – изричат хрипливо устните ми, и тези първи за деня думи, прочистват място за сълзите. Сподавям хълцането и докато роня солени капки по каменното си, нетрепващо лице, добавям:

– Ще гледаш ли с мен,

Яно?

***

Седим на кила на това, което някога е било камбанария, таванът лежи почти на плещите ни. Останали са само няколко греди от основната конструкция, другото е порутено и изгнило. Слънцето бавно се изкатерва над ръба на бившия прозорец и опипва с любопитни лъчи схлупеното таванче.

Виждам как тя се променя на светлината. В мрака е неуловим воал, бяла сянка, парче мъгла. Сега всичките й покривала и маски изчезват и се оголва истинското й лице – бяло, издължено, с остри черти, тук-там с неизличими следи от ярост. Изглежда почти като обикновено момиче.

Странно е да седиш с похитителя си. Колкото и хубаво да е слънцето, колкото и спокойно и приятелски да се държим, не трябва да забравям, че съм в плен.

– Свободата е илюзия, мила сестро –

А, да – и това. Не може да чете мисли, но затова пък прониква емоции като рентген – кокали.

– Може да я намериш на неочаквани места. Всичко е в представата ти. –

Внезапно зловещият й смях разтърсва кулата, за миг сякаш и слънцето се отдръпва от прозореца. Смееше се като Маша, ликвидирала мечока и напушена до забрадката.

– Но ако разбереш това, те чакат и други представи, мила.

Млъква рязко както и започва.

– Кога ще ме оставиш да си ида? – мълвя тихо.

– Когато разбереш – смехът отново криви чертите й, но тя го сподавя бързо. – Те идват, сестрице. Трябва да ми помогнеш.

Обръща се и ме поглежда в очите. Катранени ретини, карфичени ириси. Забиват се чак в тила ми.

– Ще ме разбереш като ти разкажа.

После отново се обръща към слънцето и започва да реди тихи думи. Думи, които прогарят мислите ми.

Думите от собствената ми история.

2.

Изгревът може да се забележи само по това, че небето е добило цвят. Мрак, но напоен с мастило. Далече в дъното на глухата улица свети самотна улична лампа. По-скоро мъждив фенер, отколкото модерно осветително тяло, тя прави ярко кръгче в мъгливия въздух, и от далеч е като светлинка в тунела.

Внезапно, високо над земята заблестява втора светлинка. Кухненска лампа? Двете потрепват сякаш обменят сигнали и постепенно избледняват.

– Хайде – просъсква сянката под фенера – колко да те чакам още, мотло?

– Тихо! Слизам! – отговаря й отгоре другата сянка –

След миг долната светлинка остава самотна. Затова пък сенките под нея се удвояват и започват да си съскат отблизо.

– Голяма си мотла! Нали казахме точно шест?

– Майка ми се събуди, какво! Хайде да не говорим тук, ще събудим целия блок!

– Ха, и без това трябва да стават – сурово отсече по-високата сянка – Работен ден е.

– Ти пак си яхнала метлата –

– А ти пък си я забравила, щото! –

Малката сянка вдигна рамене. После свали нещо от гърба си и го тръсна на земята пред нея.

– Нали няма да ми пушиш сега? –

– А кога? И без това няма да ми дадеш да пуша в колата –

– Ако ви оставя двамата с Ал, ще я обърнете и на тоалетна сигурно –

Пламъкът осветява за миг две момичешки лица, и блести в очите им.

По-дръпнатата сянка въздъхна.

По-ниската дръпна от цигарата.

– Ал? – пита тя между две дръпки.

– Какво Ал? –

Дърпането става всеобщо. Напрежението расте. Утрото изсветлява.

– Ще го вземем от бензиностанцията, нали се разбрахме вчера.

– Много си дръпната –

Нисичкото момиче дипломатично хвърли недопушеното и метна раницата си на гръб.

– Недялка! – нацупено натърти тя.

– Николетка – сви рамене високата й приятелка.

Суичери, дънки, тъмни коси на опашки и червени раници. Вече е достатъчно светло за да се различат лицата им. На високата – тревожно, напрегнато и много бяло.

Докато вървяха, по-дребничкото  момиче хвърляше крадешком погледи към приятелката си. Сутрешното сиво размиваше цветовете им, всичко изгледаше като репортаж от полярна експедиция.

На края на блока спряха до малка кола, която бипна жизнерадостно като куче, което нито лошото време, нито лошото настроение на стопанина му могат да го спрат да покаже дивата си любов.

Известно време пътуваха в мълчание

– Не се ли радваш поне малко? – не се стърпя малката.

– Радвам се – вдигна рамене високата и натисна рязко спирачките – Тоя пък галфон къде е хукнал по шосето!

– Какво е станало?

– Закъсня, това е станало –

– Недски! Хайде, изплюй си лошото настроение. Само заради това, че се смъкнах с десет минути по-късно, не може да си се нацупила дотам да газиш невинни –

– Няма невинни – процеди дългата водачка на автомобилчето и махна с ръка – Ето виж – навън е мъгла, едва се вижда, този ми кара колело в средата на шосето! – Тя смъкна стъклото и се провикна:

– Ало, чичо, мръдни вдясно, че иначе току-виж те откарам! – и като си прибра главата форсира колата и задмина изуменият сутрешен велосипедист.

– Какво каза Стан? –

– Да си вземеш обувки този път.

– Стига, Неда, много си дразнеща! – дребното момиче посърна – Сто процента нищо такова не е казал. Помни той, преди сто години, че си ми давала обувки…

– Ако ти беше видял краката след като се върнахме, щеше да помни. – не спря със сарказма Неда. – Пасти, четки взе ли?

– Салата зели? – заяде се малката

– Не, зилена само – отвърна й незабавно дръпнатата й приятелка.

Двете се изхилиха нервно.

Светофарите светваха бавно, сякаш още мудни от ранното ставане. Градът се събуждаше  едва и улиците бяха още пусти.

– Сега и оня ако закъснее, ще се измъкваме два часа.

– Оня? –

– Любимият ти Ал. Алеко, миличкият.

– Недялка свадлива!

– Николетка мръхлива!

Зад ъгъла на един висок блок се подаде клюна на табелата за бензиностанцията. Неда натисна газта и се вряза на жълто на кръстовището. Без да намалява влетя в широкото пространство пред колонките и зави към крайната.

Огромно тяло закри предното стъкло. Чу се отчаян звук от спирачки после колата се завъртя и спря в парапета, който ограждаше росната тревица.

Двете момичета се спогледаха в ужас. После едновременно отвориха вратите и изскочиха от колата.

Срещу тях, пред колонката, към която се бяха засилили, стоеше изправен снажен тип и весело ги гледаше.

– Ния, Неда, драго ми е да ви гипсирам отново! – извика той и се запревива от смях.

Алеко, миличкият.

***

Драмата се разигра бързо, ефектно и функционално – двете момичета се затичаха в противоположни посоки – високата Неда към колата, малката Ния към дългуча. Едната кълнеше и пустосваше, другата почти ревеше и повтаряше името на самоубиеца.

– Добре ли си, Але? Але! Защо така изскочи, можеше да те прегазим, Але! –

– Споко, птичке, какво си се разчуруликала! Майтап малко… Я се кротни, нищо няма да му стане на Ал! Аз от Неда знам как да се пазя!

Тежък удар с чадър по главата го опроверга моментално.

– Ела бе, луд! Изкара ми акъла изрод неземен! – крещеше високото момиче, докато чадърът отскачаше ритмично от гърба на миличкият Алеко.

– Чакай, чакай, мацка, стой! – заобяснява се той докато размахваше ръце да се предпази от злобните удари.

– А ако… не можех… да спра… бе… – продължаваше да нарежда в такт с всеки удар разяреното и явно много изплашено момиче.

– Спри, Неда, спри – безполезно се опита да се намеси Ния.

Младежът явно схвана, че търпението няма да спре боя и избра друга тактика. Шмугна се под един от ударите и като прегърна момичето, го притисна много силно до себе си.

– Не се ли радваш да ме видиш? –

– Ще се радвам да те убия! – задъхано изръмжа дивачката и безуспешно се опита да го удари отново по гърба. Той бързо я целуна по устните и дяволито каза:

– Сигурен бях, че ще спреш. Не се подценявай.

Момичето го отблъсна и изтри устни.

– Не смей да го повтаряш.

– Целувката или плонжа?

– И двете, скапльо! –

– Защо се притесни толкова? Да не би да си карала с повечко нерви? Все пак това не са метри на километража…

– Малко е да се каже нерви. – промълви нацупено Ния. – Непоносима е днес.

Високото момиче пусна чадъра, и като седна на парапета, похлупи лице с дланите си.

– И вие се водите най-добрите ми приятели – глухо измуча тя в шепи.

– Ами то кой друг ще те изтърпи. – ухили се младежът, отметна косата си и сграбчи Ния под мишница – Ето и на теб целувка, да не се сърдиш. – и той лепна звучно мляскане по устните на момичето, без да обръща внимание на вялата й съпротива.

– Като говорим за търпение, Стан как е? – вметна небрежно дългучът, докато вдигаше опряната му на колонката раница.

– Млъкни! – измуча отново в шепи като дет-метъл вокал момичето.

– Пуснал те е гледам – той метна раницата през отворената врата на колата и се зае да оглежда бронята на малкото синьо автомобилче.

– Млък, казах! –

– И Лисана е добре – плесна Ал с ръце – Да пълним и да бягаме, че вилите не чакат!

– Никъде не отивам – мученето ставаше все по-твърдо – Вървете на майната си. Не ви ща нито събора, нито дупките… нито тъпите ви приятели…

– Хайде де! – леко се притесни приличният на викинг дългокос юначага. – Какво ти става днес? Какви простотии сме правили, ти сега за едно ПТП ли…

Той седна до нея и я тупна „леко” по-гърба.

– Яд те е че не ме улучи нали?

– Махай се – тихо процеди Неда – оставете ме на мира.

– Мира няма да е станала по това време. – контрира момъкът и се обърна към Ния:

– Какво й става?

– Днес е такава от сутринта. – вдигна рамене момичето – Вбеси се за пет минути закъснение, като че ли баща й я бе изловил да пуши.

– Не пуша и не бяха пет – обади се мучащото радио –

– Ами тогава да те оставим и да ходим сами? Върни се вкъщи да си доспиш. Тъкмо ще си гушкаш изгорът. – вметна момъкът.

– Няма да си гушкам никой, тикво. И изгора е само в женски род – тя махна ръце от лицето си и радиото се отпуши, сякаш хвана станцията точно. – Хайде да седнем да пием кафе.

– Ама аз взех. – каза викингът – Мислех, че ще пълним и ще бягаме.

– Нищо. Сега пак ще вземеш. – тя рязко се изправи и като махна с ръка към колата рече – И мини през колонката. Да заредиш, не да я отнесеш. Хайде, Ни.

Тя пое бавно и измъчено към входа на магазина. Малкото момиче се поколеба за секунда. После махна с ръка на въпросителния жест на Ал и тръгна след приятелката си.

Автомобилчето пулеше стопове в лицето на момчето.

– Какво ме гледаш? Нищо ти няма… Ти ако знаеш тя какви ми ги е погаждала…

И той запали и бавно приближи колонката.

Слънцето надникна между блоковете.

Денят настъпи.

3.

…В тъмния дълбок лес те не се криеха. Не се страхуваха. Нито дива мечка, нито мрак и студ сковани ги спираха.

Не спяха.

Те танцуваха.

Високо над села и поляни, над тиквени равнини и бели мъгли, те живееха на воля, спокойни и всемогъщи.

Те пееха. Песните им бяха техния дар, тяхната сила и тяхната орис. Песните бяха това, за което хората ги потърсиха.

Песните бяха това, заради което ги погубиха.

Песните бяха свобода, бяха отмора, бяха радост. Но най-вече бяха цяр. Лек за душите.

Не е вярно, че сестрите ми мразели хората. Глупавите мъже и скършените жени са тези, които ги ненавиждаха. Просто се страхуваха от тях.

Открай време те дружаха с онези, които не тръгваха със страха напред. Онези, които можеха да говорят спокойно с всяка жива твар. С вълк или заек. С цвете ухайно или дори с малките стръкчета трева.

Страхът помътва сестро. Взема ти акъла и мисли вместо теб. После като се събудиш, се чудиш кой си бил, та да свършиш всички тия поразии.

Бил си страхът си…

Тя замлъкна и се загледа в хоризонта.

Проговарям дори за собствена изненада.

– Чувала съм, че и други замътвали главите… Поне на юнаците.

Главата се извъртя рязко и очите й хищно се впиха в моите. Променени. Зелен огън ги гори.

– Не казвам, че и сред сестрите ми няма овци! Мъжовете са си слабата ни жилка, жени сме, нали… И тъкмо тях трябваше да пазим.

– Ами селото? Нали в него имаше и жени? Какво му сторихте? Жива душа не видях!

– Мълчи, диво! – гласът й преряза въздуха, като че скъса брезент. – Нищо не знаеш, човешко дете! Каквото е получено, е поискано! Колко сме платили, знаеш ли? Колко сестри зайдоха…

Изтръпнала седя и я гледам внимателно. Сърцето ми бумти като тъпан под одеало.

– Прости гнева – поглежда ме отново и очите й отново заблестяват в теменужено. – Много мъка събрах. Страха преборих, но болката още ме надвива. А трябва ние да  надвием! И тях, и селото им вдън земи гяволски!

Протяга се и хваща ръката ми. Отново онова боцкане там, където ме докосва – сякаш опираш батерия с език.

– Искам само да ме изслушаш. После ще думаме. – натъртва множественото число, за да разбера намека. – После, като разбереш.

– А ако не разбера? – пуст инат, винаги ме кара да споря.

– Тогава значи съм сбъркала за тебе, сестро. – очите й се приближават. Огромни, със синкави ръбове, като езера, които преливат от бистри води, от зелени кристали, и само слънчевия отблясък ти пречи да видиш дъното…

…до което дори при скок от високо не можеш да стигнеш.

Неначнато езеро му викали сестрите и се къпели в него само при изгрев. Само Рада лудетина ходела и посред бял ден да се топи. Това, що най-било забранено, тя най-обичала. Меден кавал, мечи рев, и да се задява с момците. Пазела се повече от сестрите си, отколкото от хората.

В тоя кобен ден тя пробягала три пъти до сладките води. На третия път почти пред залез. Захвърлила ризи и плитки, гола се гмурнала и се веселила, докато слънцето не пипнало с ръба си земята. Щом тръгнала да излиза, намерила на камъка не дрехи, а як момък с хитра усмивка.

– Да ти посвиря, моме? – рекъл и извадил от торбата си дървен кавал изрисуван.

– Хвърли ми ризата да се покрия юначе –

– Не знам де ти е ризата, моме. Гола ли си тръгнала из тия пущинаци? –

– А ти кой си, дето си такъв ербап да крадеш на бяла мома дрехи? Ще изляза и акъла ти ще взема, момче – засмяла се и камбанки сякаш зазвънели в ушите на юнака.

– Момчил съм – отвърнал момъкът – Два пъти те гледам вече, бела Радо. Трети път си казах, че и да танцуваш ще те видя.

– Танцувам само сама със сестрици, Момчиле. Хвърли ми ризата да не изляза, че на грешник ще те обърна, момко. – и тя пристъпила към брега и кожата й заблестяла до гърдите мокра и светла.

Хитрият юнак само грабнал кавала и засвирил.

Излязла Рада, и ръцете на Момчил се разтреперили. Изпуснал и кавала, и торбата, и коленичил пред дивната хубост на девойката.

– Моя те искам, бела Радо. Залюбих те още като те зърнах за пръв път – прегракнало рекъл.

– Имането и любовта са люти врагове, Момчиле – погалила го по косите тя и обгърнала врата му с ръце. После захапала устните му и го повалила до камъка като перце. Неслучайно й викали Рада лудетина. На сур елен го превърнала, разкъсала дрехите му и долепила бялото си мокро тяло до широките му мъжки гърди. Взела му сърцето. Завинаги. Слънцето се показало от другата страна, сякаш миг бил минал от залез до изгрев. Юнакът се надигнал, като пиян затърсил торбата си и я напипал празна и захвърлена до него. Ни риза, ни плитка.

– Неверници са, истина е. – прошепнал – Прав беше дядо Горчил…

…Горчил, проклет да е трижди, змейския дядо! –

Викът й, толкова ядосан и различен от гласа, с който разказваше, ме стресна като от сън.

– Хали да го пръснат по цялата земя! –

Обърна се и като дишаше тежко се спусна надолу по стълбата. Сякаш летеше, а не стъпваше.

– Слез отзад, сестро – подхвърли в движение и изчезна. – Ела да те напоя, после ще ти доразкажа.

Нямах никакво желание да я последвам. Не ми се пиеше или ядеше. Исках да си отида. Исках да видя приятелите си.

Трябваше да избягам. С всяка нейна дума сякаш се отдалечавах все повече и повече от света, все повече и повече ставах чужда навън и своя вътре, при нея, в нейната болка, в нейната война.

Защото всяка дума от историята й звънтеше и болеше в резонанс с моята собствена.

Искаше ми се никога да не бях тръгвала.

Сълзи пареха гърлото ми. Ния, Ал, къде сте?

Адски много имах нужда от някой, с който да поговоря.

4.

Ръката й се протегна и докосна устните ми. Ледена. Тръпка на желание, неприязън и още много смесени чувства ме разтърси. Отново бодеше като оголен кабел.

– Хапни сестро –

– Мога и сама да се храня – казах и се пресегнах да взема залъка.

– Много ме топли това че си непокорна. Всички други дето намерих все с преклонени глави бяха. Ама личи си, че мъж не те е пипал.

Пламнах цялата.

– Лъжеш се, сестро –

– За язденето им не думам – тя подразнено продължи да държи кръглото парче хляб. Ароматът му постепенно започна да събужда в мен стомаха ми. Не бях яла повече от ден. – Но туй „сестро” от твоите уста ми хареса –

Преглътнах тежко.

– Думам ти сърцето ти да е докосвал. Дали си се забавлявала с някой, си е твоя работа. Въпреки че, Домна да ни чуеше, живи щеше да ни дере… Отваряй уста, знам че гладуваш!-

С не особена охота захапах залъка.

Медена сладост се разля по небцето ми и се спусна по гърлото. Хрупкавото парче хляб някак имаше по-силен вкус от меда върху му – пресен, пресен, топъл хляб, с мека срединка и твърда кора. Разбрах смисъла на думата благоуханно. Вкусно беше, да му се не види.

Награбих другото от ръката й. Тя ме стрелна с очите си, но смръщването й беше шеговито, те си останаха спокойно черни, без буря да ги промени.

После, докато слънцето постепенно стопляше кожата ми, и докато тя ме хранеше като двегодишно дете, запя. Песен, стара като нощта, която си отиваше, и весела и млада като настъпващия ден.

Пееше за любовта на млада самовила и наивен юнак. Пееше красиво, с много чувство, но някак неистинско. Не мелодията й бе погрешна, а усещането че думите на песента и мислите й са различни. Пееше и сякаш се надсмиваше над песента. Сякаш не вярваше в нея…

…Заболял Момчил юнак. Болна лежала душата му в якото му младо тяло. Всичко си му било наред, само сърцето му го нямало. За дивата самовила жадувал. Често ходел на Неначнатото езеро, но бялата мома все не идвала. Само когато дълго свирел на кавала си, светла риза се показвала сред дърветата като парче жива мъгла. Усмивка, като  стрела в сърцето му, махване с ръка, като последно сбогом.

Съвет поискал той от един знахар в селото. Горчил му викали, триста белемнита да покрият гроба му. И го подучил старият хитрец що да стори…

„Що желаеш, болнико? Съгрешил си, бягай на църква, Господ да ти прости, аз не мога.”.

„Тежко ми е дядо. Искам я. Жена да ми стане, искам.”.

„Пущина деца не гледа, Момчиле.”

„Друга не ща.”.

„Грешник, болник си ти… Има един начин. Но да ми се закълнеш в Господа, че на друг няма да го издумаш! И като ти кажа какво да правиш, ще го направиш точно така, както съм ти наредил?”.

„Слушам те, дядо. Твой съм, роб съм каквото кажеш закон ще бъде. Ти си ми спасението.”

„Не мой роб си ти…”

– Мръсни мъжки страсти, черни въжета изплели, здрави криле отнели – тя замлъкна сподавено като да заплаче.

– Какво й е направил? – запитах нетърпеливо.

– Аха, подхванала те е значи, историята – тя се ухили зловещо.

Яд ме обзе.

– Виж, невесто, хайде казвай какво искаш от мен и да се свършва! За какво ме държиш тук? Все едно, каквото и да правиш, няма да спра да искам да си тръгна! Няма да съчувствам на нито една твоя дума, докато ме държиш вързана в тая съборетина на край света!

– Дива ярост виждам в теб, сестро! – очите й заискриха като на ламя пред злато. – Ще се въздигнеш и ти сестрице, само веднъж да ме разбереш!

Станах и хвърлих последния залък на земята. Костваше ми усилия трябва да призная.

– Няма да правя нищо от това, което искаш! Няма и да слушам измислените ти истории!

– Силна си. А сега седни. Ако бяха измислени, нямаше да питаш нататък що е станало…

Нещо сгъна краката ми и аз се отпуснах отново на тревата.

– Няма да те слушам – повторих и сложих ръце на ушите си.

Усмивката й бе по-тъмна от очите. Трептеше и играеше леко в ъгълчетата, като че танцуваше на широката поляна пред изгрева. Говореше думи направо в главата ми. Вещаеше нещо опасно и мамеше да се протегнеш да я пипнеш…

…А после бягаше навътре в мрака, далеч от изгряващото слънце.

Утром играели самовилското хоро сестрите, но всеки път внимателно избирали под коя скала ще го подхванат.

Три седмици ходил Момчил на поляната до онова синьо като лятно небе езеро. Свирел всеки ден усърдно като млад чирак кавалджия. Нови мелодии се леели чудни и примамливи от кавала му, и все по-хубави били. Тръгвал си посърнал и изтощен всеки следобед, и на другия ден с нови сили захващал слънцето да изгрява.

На първия ден от четвъртата седмица тя дошла.

– Упорит си, юначе – рекла му, но той не спирал да свири. Помнел какво му е заръчано. Цял ден се омайвали – тя танцувала и го карала да хвърли кавала и да дойде при нея, той свирел и я карал все повече да играе и да не тръгва. Разпуснати коси блестели и гъвкаво загръщали тялото й, тежки ръкави и ресни разпервали ризата й, тъмен огън блестял в очите й, а бялото й като ярка луна лице греело от щастие. Хвърлила накрая ризата си далеч по брега, и само по коси останала. Стиснал Момчил тогава по-здраво кавала, че от тази гледка ръцете му омекнали, коленете му се стопили. Леко тръгнал по брега на езерото.

– Знам що искаш – засмяла се бяла Рада. – Тежка ще ти е тая риза, не мож’ я носи.

Застанал Момчил между вилата и дрехата й. Отлепил за миг устни от кавала и бързо издумал:

– Да се изкъпя с тебе, моме, искам. –

После пак засвирил.

– Влизай тогава – рекла дивата, сякаш това и чакала. – но ризата ми да вдигаш не се опитвай. От мен по-бърз не ще си.

И се хвърлила във водата.

След нея тръгнал и юнакът.

Завлизал бавно Момчил, лудо играела пред гърдите му момата. Бясно биели водите, изхвърчал кавалът от ръцете му. А после всичко се укротило и притъмняло.

Тръгнала да излиза дивата.

– Сбогом, Момчиле. –

– Дай да те прегърна, бяла Радо – промълвил момъкът и обгърнал ръце около нея, както му обърнала гръб. Тя за миг се отпуснала… и това било достатъчно. Попипал под дългите й коси и напипал плитката яперичина. После с острието, дето пазел на гърди срязал каквото могъл.

Вик на горест разтресъл гората.

– Що ми стори лъжецо? – блъснала го разлютената Рада, очите й – бездънни кладенци с дива ярост.

Понечила да вдигне ризата си, но ръцете й немощно се привдигнали. Опитала да стори вятър – косите й безмълвно разстилали раменете й. Дружките си на третия път извикала – гласът й угаснал още в гърлото.

Пристъпила едва на брега и се отпуснала на земята от безсилие. Човешко чедо била, изгубила за миг силите и съдбата си.

Събрал ризата и опашката в торбата си Момчил, награбил крехкото тяло, и леко като пух го метнал на рамо.

– Жена те искам, бела Радо. Дома ще те водя. – и като рекъл тъй, залепил целувка на косите й, и поел надолу.

Само едно забравил.

Кавалът, дето се изсулил от пръстите му, изхвърлен от разлютените вълни самотно лежал под безмълвните храсти.

Вятърът дошъл и леко засвирил своята песен.

Песента за изгубената свобода.

Все пак вятър бил.

5.

 

Планината се изправяше рязко, като стреснат от сън великан. Пътуваш без да подозираш нищо из пустата безкрайна равнина, и изведнъж уж далечните възвишения надигат чело и разпръсват облаците със могъщи рамене.

Когато навлезеш в полите й, сякаш пресичаш невидима завеса.

Хората се променят.

Безсмислените разговори спират, отегчението от дългия път изчезва. Внезапно всяка дума става много ценна, като скъп предмет, който трябва да внимаваш къде оставяш.

Мълчание те обзема отначало и някаква боязън.

Малката синя кола лъкатушеше из острите завои, като буболечка под погледите на високите ридове. Пътищата бяха мокри и лъщяха, когато слънцето се огледаше в тях и смигваха заговорнически на автомобилчето.

Неда бе свалила стъклото и вятърът брулеше лицето й и лявата й ръка на волана. Дребничката Ния се бе свила на седалката до нея, разпуснала черната си коса пред лицето гледаше през прозореца си. Задната седалка бе напълно заета – на две трети от едрия викинг Алеко, ограден отляво с раница, отдясно с едър кожен калъф за акордеон. Широката му усмивка му контрастираше с меланхолията на двете девойки.

– Затварям очи… че твойта хубост те ще издържат, но сърцето красотите ти… ще прободааат! – изпя той с весел бас.

Ния запуши уши.

– Какви красти ще ловят? – запита с равен глас Неда.

Ал се разхили.

– Ей, не се предаваш… И красти става. Като ти се лепне на сърце това място, мира нямаш докато не се върнеш пак.

– Има ли още много? – запита сънливо Ния, вдигна боси крака на седалката и ги гушна през коленете.

– Още малко. Качваме се в планината вече –

– Забелязах. –

– Тогава що питаш? Не знаеш ли колко остава? –

– Не съм врачка. –

– Ама… – едрият момък се наведе напред – Да не си за пръв път? –

Малката замълча. После изхъмка тихо.

– Ехаааа, блазе ти! – с истинска завист в гласа изрече викингът. – Аз първия път бях като треснат с талпа…

– То и сега може да си… – отрони тихо шофьорката и леко се подсмихна. За пръв път от началото на пътуването.

Ал не й обърна внимание.

– Знаеш ли историята на селата?

Ния изхъмка отново, неясно дали утвърдително, но момъкът продължи.

–  Самодивския събор сега се провежда в Калено, второто село. Но навремето били три – Възбог, най-близкото, над него второто, дето ти казах – Калено, а най-високо, скрито и трудно за откриване, се намирало Яперино, или Хвърчил, както може да се открие на някоя по-подробна карта.

Той се надвеси напред, запален да обясни всичко на новобранката,

– Разказвала съм й. Знае. – с лека досада го сряза Неда иззад волана и влезе остро в следващия завой.

– Каза, че селата са две? – наклони се Ния към нея, сграбчвайки дръжката на вратата в последния момент.

– Третото го няма отдавна – отсече дръпнатата й приятелка.

– Няма ги само хората. Опустяло е отдавна, но къщите още си стоят вероятно. – възрази Ал.

– Да, купчини тухли сигурно има из цялата планина – кимна разбиращо Неда. – Алеко, любопитния, отдавна бленува да се качи да ги види.

– Този път съм решил. – отсече той. – Качвам се сам. Няма го Стан, да ме мотляви.

Неда не каза нищо. Само стисна устни и натисна газта.

Ния я изгледа, после се завъртя, така че да вижда момъка отзад.

– Разкажи ми още.

Ал се наведе леко напред.

– Кажи й да пусне швейцарците.

– О, да как ли пък няма да треса колата с ревове на психари, дето се мислят за келти… – протестира бурно Неда.

Ния кимна.

– Искам да слушам, разказвай –

Едрото момче въздъхна. После се намести по-удобно на възтясната му седалчица и подхвана.

– Значи… в тези три планински локации, които са всъщност един общ популационен център, имаме нагледен пример за специализиран поминък, и размяна на вътрешни функции с външни източници и ярко изразен сепаратизъм на самозадоволяващото се стопанство…

– Неее… –

– Алеко, ти си идиот! – измуча Неда, но на устните й заигра усмивка – Сега разкажи за сегрегираните участъци и сегментираното задоволяване и ще вържеш тройката при Трът Кольо.

Ал се изкикоти шумно.

– Ох… – Ния се обърна напред разочаровано – Забравих, че и двамата с Неда сте лигльовци…

– Моля, моля, само сме колеги от един факултет.

Ния замълча разочаровано.

– Ни, шегичка… – тупна я по рамото викинга – Сега ще ти разкажа.

Той се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. Тя се усмихна, и очите й заблестяха.

– Дебел, внимавай с Николетка… Ако й направиш нещо, ще страдаш! –

– Хей, я стига! – засегнато я изгледа Ния – Недодялкини приказки… с едно изречение да засегнеш двама, това си е изкуство…

– Добре, стига – изрече викинга помирително и се прокашля –

Трите села – Възбог, Калено и Хвърчил били известни най-вече със съборите си. Всяко си имало свой поминък, и свои първенци, и държало да има отделно празнуване… На всеки от трите събора се изсипвал народът и от трите селища, затова някъде през годините те просто ги събрали и празникът станал един, но тридневен. Възбог бил най-богатото село – най-близко до пътя, с много търговци, дето пребродили Египет, Иран и дори до Индия стигали, с широки си ниви, и бели къщи като палати, на по няколко етажа. Калено пък било известно със своите занаятчии и художници, грънчари, дето ваели пеещи гърнета, терзиите с рошавите елеци, и яките си ковачи, чийто ножове, коси и рала се търсели надалеч. Поминъкът на третото село обаче бил най-чуден.

– И тук – библиотека Фантастика представя… – подметна Неда.

– Най-известните знахари, врачове и баячи, голяма школа на билкари и сладкогласни певци, обитавали някогашния Хвърчил, сега Яперино. Лекували много болести, и много търсени били. Особено уникално и несрещано никъде другаде било умението им да лекуват болести на душата. Много оригинално, лечението се правело с музика и песни. Лечителите били нещо като кукери, но не прогонвали злите сили само от селището, а лично. Повече приличали на русалиите, които лекували обладаните от духове, но тук изкуството им било развито до там да владеят лекуването на различни болести, не само гонене на духовете.

– И ти нарече всички тези красоти „специализиран поминък”? – с почуда промълви Ния която слушаше, вперила очи в момъка.

– Ти пък по-леко, да не си скършиш вратлето от извиване – злъчно я бодна Неда. Тонът й някак вече не беше шеговит.

– Ами… – смути се Ал – той си е специализиран – разбираш ли, трите села са развили отделни части от един общ поминък, който…

– Ясно, разбрах те още при сухата етно-лекция, не съм чак толкова захлупена – прекъсна го Ния. После опъна зад ушите си черните кичури, които все падаха пред лицето й, намести се удобно и го подкани:

– Хайде, продължавай. Разказваш интересно.

Колкото и невероятно да беше, Викингът се изчерви.

– Благодаря, много си пряма. –

– Пряма? – изгледа го Неда в предното огледало – Ако беше пряма, щеше направо да ти каже да си свалиш гащите.

– Ало, водача! – подметна викингът – гледай си пътя, графиня дьо Ревньό…

Ния се изкикоти. Двамата с Ал си смигнаха, което не бе пропуснато от острото око на сърдитката зад волана.

Напрежението се увеличи.

– Аз пък да взема да сляза, ако ви преча – изръмжа Неда и метна отново бърз поглед в предното огледало.

– Гледай пътя – каза Ал и гласът му беше вече сериозен –

– Аз гледам, ама и ви чувам –

– Внимавай, Неда! – повиши тон викингът.

Ния се обърна напред и рязко пое въздух.

При следващия завой пътят бе избутан и почти счупен под прав ъгъл от вертикалния остър ръб една голяма скала. Неда намали леко – кривото огледало, което бе поставено отдясно на завоя бе счупено.

Въпреки това скалата се дръпна рязко, и разкри мила картинка на пътя. Стреснатата водачка заби рязко спирачки, докато се бореше с волана. Малкото синьо возило се поклатушка между ръба на пътя и скалата, и накрая спря.

Голям овехтял пикап се беше настанил почти в средата на шосето, леко извит наляво. Отзад превита на две бабка бе опряла ръце в задницата му и натискаше усърдно, провесила глава надолу между ръцете си. Отпред, застанал точно зад отворената дясна врата го побутваше момък  с камуфлажно яке и зелена войнишка шапка.

Бабката спря и му подвикна нещо. Двамата се обърнаха и впериха очи в пътешествениците, които току се бяха тропосали зад тях.

Неда смъкна прозореца.

– Точно зад завоя ли… – пое дъх за атака тя, но бабата я прекъсна:

– Ох, чедо, закъсахме! – и като изприпка учудващо бързо до колата, хвана шофорката за ръката:

– Помагайте, кажете му да не тръгва! –

– Стига, майче! – подвикна нервно момъкът – Не мотай хората! – после замаха с ръка надясно – Ето оттук, леко-леко може да минете!

Алеко и Ния вече се бяха смъкнали от колата.

– Да помогнем нещо? –

– А няма страшно – каза леко притеснено момчето, и ги огледа от глава до пети с живите си очи. Зелени като котешки, отбеляза Ния. Той свали шапка и избърса челото и русолявия си бретон с ръкав.

– Ш’се оправя – допълни той.

– Да бе, впрегнал си майка си да бута – Неда застана до Ал. Фигурата й, висока почти колкото на викинга, и решителния й глас, явно впечатлиха младежа. Той пое въздух.

– Бе, да бутнем, пък тогава, ако щете –

– Ще бутнем, как – окуражително се ухили Ал и отметна дългите си кичури назад.

– Момент – изкомандва Неда и посочи към колата, която се бе опитала да завре в скалата, за да освободи шосето – Ния, в багажника има триъгълник, изтичай и го сложи преди завоя. Внимавай като изскачаш. Ал, ти застани от другата страна.

– Чакайте, аз… – опита се да каже нещо горкия момък, който явно се чудеше откъде му е дошло.

– Ти се качи и върти ключа. Освободил си предавките, нали? –

Тя леко се стресна когато бабата хвана ръката й.

– Чедо! – промълви жената и впери същите котешки очи в острите черти – Кръшна си, ма си и джаста-праста! – тя се усмихна – Не му давайте да тръгва, чедо. Не трябва да ходи никъде с това… – млъкна и задържа погледа си в очите на момичето, сякаш видя още нещо там – Ох, чедо, а вие къде отивате, знайш ли…

– Майко – волт по-меко изрече Неда – спокойно, сега ще видим дали ще проработи.

Дребничкият момък изгледа предупредително майка си и после се метна в кабината.

Неда и Ал опряха ръце и забутаха пикапа.

След десетина опита, пъшкане, псуване и нерви, те оставиха победилата машина на тясна отбивка отстрани на шосето.

Седнаха до нея, като дишаха тежко. Момъкът клекна пред тях и впери поглед в Неда.

– Не иска пущината. Слуша старата, да й се не види…

– Много меко се… изказа… – ухили се Ал, докато покашляше. – Аз бих теглил… на пикапа, де.

Русото момче се усмихна. После отново метна бърз поглед към високото момиче.

– Бе, и аз, ма она старата ше ме чуе… –

– Накъде си тръгнал? – попита викинга.

– Горе на ел. станцията ме викат. Най-вероятно пак авария е станало, и кой друг да викнат… Ради е на града, пък ония двамата…

Той се изправи.

– Елате горе, да починете, майка ше ви направи кафе… Хайде – подкани ги той.

– А, не, не – отсече Неда.

– Няма не – втвърди изведнъж и момъкът тона докато я гледаше – Като бутахте каруцата, аз казах ли не?

– Е, трябваше да помогнем, човеци ли сме… – изправи се и Ал. Неда го последва, без да обръща внимание на подадената й от момчето ръка.

Тримата поеха наобратно.

– Може да те метнем, ако искаш? – предложи свойски дългокосата върлина – Къде е тая станция?

Неда изгледа услужливия си приятел.

– Е, хайде сега – усети я веднага момчето – Ще се оправя. Вие накъде сте поели?

– Към събора, горе на Възбог – каза Ал.

– Самодивския ли? И аз се каня да мина, ама може другиден… – оживи се момчето – Ама да не сте някой състав нещо? Щото гледам акордеонче носиш в колата… Пък горе що музика ще се изсипе, таз година…

– Ей, набито око имаш! –

Те стигнаха до завоя, където бабата седеше и говореше нещо тихо на Ния. Когато приближиха колата на Неда, двечките млъкнаха като по команда.После старата жена се пресегна и хвана ръката на високото намръщено момиче. Тя едва сдържа импулса си да не я измъкне.

– Дъще, благодаря ви за все… дето ми отървахте момчето… че не знам щях ли да го видя ако беше се емнал по тия чукари – и без да обръща внимание на неговите протести, стисна по-здраво Неда за китката и приближи лицето си изотдолу на нейното.

– Да внимаваш, дъще, чу ли… Аз и на твойта дружка казах, да се пазите. Тежка е тая година, будни са много сили… висока коса я сече. Ти си напета и лична, и много мъка имаш у гърдите, нищо, че очите ти я крият… Най-добре, ако питаш мене, да не ходите никъде… Ако се върнеш сега, и той ще се върне, и всичко по масло ще ти върви… Но не искам да ти разбутвам пътеката аз. Само казвам – внимавай и се пази. Сама не оставай, с други се събирай. Не дръж мъката, дъще. Под сърцето на камък става.

Неда я гледаше като в транс. Тихият, но твърд глас на бабката сякаш предеше. Студен вятър повя, прегъна жълтите треви, дръпна забрадката на старата и хукна нагоре по баира.

– Ей ги пущините… Диви сили има у всеки камък и дърво, дъще. Ама ти го знаеш.

Тя пусна ръката й и я тупна по рамото.

– И ‘земи да се усмихваш повече. Я ги как ти рипат по тоягата ‘сичките – каза тя вече на по-висок глас.

И в този миг, за всеобща изненада на всички се случи невероятното.

Неда се усмихна на бабата.

Компанията притихна.

– Видко, я ги качи горе – махна с ръка жената – Я да им сварим по кафе и да починат. Виж ви к’ви сте се опулили кат нап’нати крави…

Младежът се закашля.

– Не, бабче – поклати глава Неда. Обръщението й накара Ал и Ния да вперят погледи в нея. – Ще вървим, път ни чака.

– Но можем да метнем момчето – възвърна си дар словото викинга – Ако разрешите.

Старата помръкна.

– Се пак ще ойдеш горе… Нищо, поне няма да е с оная пущина. – въздъхна тя и после се смръщи и изръмжа – Видко – да не си помислил да тръгнеш после нагоре към събора! Чуеш ли?

Момъкът се смути.

– Абе… не ща да ви притеснявам сега – заусуква го той.

– Няма не ща – отсече Неда, която постепенно се връщаше във форма – Ще те закараме.

Дребничката й приятелка протегна ръка.

– Аз съм Ния, приятно ми е.

– Виден – притеснено отвърна момъкът и стисна дланта й.

– Ей, хубаво е, че има и възпитани сред нас! – възкликна високо едрият тип и подаде на свой ред ръка – Алеко съм!

– Неда –

Виден повтори още два пъти името си, докато ръкостисканията го разтърсиха.

– Това е майка ми, Райна.

Пътешествениците един след друг се изредиха да стискат ръката на симпатичната и здрава бабка.

– Хайде, качвайте се! – изкомандва Неда – Ал ти ще седнеш до мен.

Викингът и Ния се спогледаха многозначително.

Върлината тупна момъка по рамото.

– Готви се за военна операция, момче! По машините!

Момъкът се усмихна.

След минута претъпканото автомобилче се плъзна бавно покрай бабката и пое по пътя. Старата жена гледаше след него, докато се скри зад завоя. После тихо издума нещо неясно и се изкатери нагоре по пътеката, която се виеше покрай скалата. Най-горе на билото седна, пое си въздух и запя.

6.

Времето, в което съм сама в тая руина ми тежи най-много. Първият ден се опитвах да избягам по всякакъв начин, и тя винаги беше наоколо. Вторият чаках нощта, и сетивата ми бяха там, устремени към свободата. „Аз те водя към истинската свобода, сестро”.  Мамка му , главата ми е изпълнена с нейни думи.

Днес, на третият ден от пленничеството ми, просто седя без цел. Сякаш навсякъде има нейни очи, а ни стон от живинка няма наоколо ми. Някой винаги сякаш стои зад мен. Мания за преследване или някой от нейните трикове? Трябва да й противостоя някак, да я спра някак, някак си да се измъкна от този капан… а и долу ме чака кашата, която насътворих.

Животът ми е каша. Мога да видя как за всяка стъпка от него, съм била подтиквана от бягства или намерения. Бягства от извършеното и намерения да „оправя нещата”. Като им покажа какво съм. Като им докажа. Самодоказването измества съществуването.

Ох, млъквай, философке. Няма да мисля. Ще обходя църквата, ще легна под необруления орех в двора и ще се опитвам да спя. Ще спя сега, за да действам през нощта…

– Колко още ще се опитваш, сестро? Интересно ми е.

– Знам, че искаш да спра и да се предам – отговарям незабавно, определено съм изненадана. Няма да се издам, да не си мисли, че владее всичко. Но за първи път идва денем. – Да се предам и да легна да те слушам,докато остарея и ушите ми се сбръчкат.

Тя се смее, седнала отгоре върху каменния зид; дълги коси, воали и поли се разстилат по нея и се втурват надолу като бялочерен водопад, тъмни води и ярка пяна.

– Люта змия си и ти, ей! Не искам да се предаваш. Искам само да ме изслушаш, да ме разбереш. – дяволито ме гледа с очи като тъмни череши – Ти си като мен, мога да прозра сърцето ти – най-тежките рани са ти от най-свидните.

Тя скача от горе и за миг е тук, докато умът ми превърта грациозното падане, като газела в бяг на забавен кадър.

– Нося ти билето –

Преглъщам твърдо. Колкото и упорито да си учил нещо, когато се озовеш на полето всички неща ти изглеждат различни. Планина по карта не се учи, трябва и да я изкатериш.

Кой ме би през устата да спомена, че познавам билките…

– Сега кажи що е, и после може да сварим чай от него –

Лилави листенца, които се катерят като вита стълба по стъблото. Росенът поне се познава от километри.

– Твойте билета и мойте билки май са различни, сестро – казах аз.

Тя се усмихна.

– Тоя чай, дето ще го варим, може на други хора да се хареса… Аз дрога на старини не ставам. – кимнах към стръкчетата.

– А, на въртоглавите  ли? Дето тровят душите си, понеже мразят и себе си, и живота? – тя се изсмя – И ти знаеш за билетата, колкото овца да различи вълк от куче, ама нейсе…

– Не знам за овцете, но русалийчето не е за хора, сестро.

Тя се обърна и просъска:

– Я да си затваряш устата! Роска ще му казваш, скверни врачове да викаш не ща! –

Показа си рогата дивата.

– Вилите от русалии ли се плашат? – запитах леко, без грам усмивка. Подигравките я влудяваха.

– Плашат се от девойки, кухи като хралупи… от бунаци и зянки се плашат.

Тя закрачи към порутения вход.

– Идвай. Ще видиш как се прави и що се пие от росено цвете.

Съвсем при входа спря.

– И вила не съм – издума тихо – Нали уж учена беше?

– Нямаме наука за вас. – разперих ръце – Имаме само легенди. Тях съм учила. И… Извинявай, ако съм те обидила, но как да ти викам?

– Има наука, сестро, само трябва да я търсиш.

Тя влезе вътре и притихна. Пристъпих в полумрака и изведнъж усетих лицето й пред моето.

– Яперица съм – промълви тя – На мен кръстиха селото. И я и ти ми кажи, сестро, ако си толкова учена…

Тя приближи лицето си дотолкова, че то се размаза пред очите ми.

– Не те ли е страх?

Имах чувството, че огромните паници на очите й са вперени цяла вечност в моите. После изведнъж я нямаше, а смехът й, онзи карфичен смях, дето набожда целия ти гръб до врата, се разнесе някъде откъм стълбата за камбанарията.

Не ме е страх.

А дори и да ме е страх малко, това е заради знанията.

Трябва да се измъкна.

Трета луда нощ не ще издържа.

***

Голямата глинена чаша грее дланите ми и разлива топли вълни по страните ми. Залез. Седим в някогашната камбанария и мълчим, вперили очи в озареното оранжево небе.

Кълна се, че парата от чашата е лилава. Не смея да пия. Не вярвам да ме отрови, но е достатъчно да ме упои… а и то не ми се вярва. Не мога да избягам, не мога да я надвия. Безпомощна пленница, мамка му. Само при мисълта за това ми се иска да хвърля чашата в изваяното й лице. Знам, че е безполезно. Целия първи ден лежах вързана, с разбита вежда и навехнат крак от тези опити.

Не й трябват билета, за да прави с мен каквото си поиска. И все пак не смея да пия.

Гледа ме, а усмивката й пари гърлото ми.

– Какво ми мислиш сега? – питам прегракнало.

– Както винаги. Само най-доброто. Силна сестра е това, от което всеки има нужда. Пий. Нали не мислиш че ще те тровя? – подхилва се и пие от своята чаша.

– Какво… е въздействието му? –

– Като облизана от змей ще си – тя се разкиска като три годишна, и леко се наклони над парапета. – На по-специално място обаче.

– Да, явно е халюциногенно – кимнах намръщено.

– Докторските ти думи не ме трогват, хубавице. Пий и ще разбереш –

– Поне ще се освестя ли?

– Няма да падаш в несвяст, момиче! – дръпна се тя – Росенът просто дърпа булото… дърпа мъглата. Ще видиш потока. – последната дума натърти – Нищо повече.

Вдишах лилава пара. Ухаеше на сутрешна трева, на лимони и презрели ябълки.

– Знам, че е токсично.

– Корените не. Стига говори. Като ти казвам – пий!

Прехапах устни. Когато аз говоря така, не изглежда толкова гадно.

Притворих очи и сръбнах леко от ръба. Беше горчиво и леко люто, като джинджифилова отвара… а накрая оставяше сладникава жилка.

– Кой поток? – запитах със затворени очи.

– Онзи зад света. Много питаш –

Луната сигурно се бе показала. Кулата изсветля. Зад затворените си клепачи виждах големият пълен диск да виси точно над прозорчето, набъбнал и ярък. Орехът полюшваше сребърните си клони, и последните празни шушулки, дрънчаха като камбанки, като глави от зелени гущери, които въртяха очи подозрително насам-натам. Стената около църквата също бе бяла като мляко, сякаш осветена от упор от фарове на кола. Най-интересното обаче бе мъглата. Разпростряна нависоко, чак до сребристите стрели на боровете под върха, тя мърдаше и клокочеше като жива. Никога не си бях давала сметка колко красива може да бъде, ако я видиш цялата като облак, като от птичи поглед, като мъхесто бяло гнездо с множество разклонения. Меката й паяжина покриваше всичко, мушеше се навсякъде, обгръщаше дънери и клони, треви и камъни, и течеше. Течеше към църквата. Обгръщаше камбанарията. Катереше се към нас.

Търсеше мен.

Как виждам всичко това?

Опитах се да отворя очи. Безуспешно.

Много е трудно да ги отвориш, когато вече са зяпнали като котешки прозявки.

Тухлите не светеха. Бяха покрити с влажна, пулсираща течност, която блестеше на лунната светлина.

Луна също нямаше.

Ръката й (ток в дланта ми) сграбчи моята. Не бях усетила кога се бе разнесъл лекия напев (дните ми взе, нощите утрои), натрапчив и сладък до желание да плюеш. Пееше със затворени очи (а моите отворени ли бяха) и лицето й грееше като слонова кост пред свещ, метални отблясъци и звук от гайда… Надруса ме, сестро… Как не съм забелязала, че воалът ти от мъгли е направен… Вият се като живи, снагата ти с нектар поливат… като Клеопатра се къпеш всеки миг в самодивско мляко… (отвори порти, лице открий, да пия дай ми, миг еликсир)…

Навеждам лице, защото краката ми плуват. В мъгла газят, провесени над нищото. Не мога да скоча и да избягам. Цялата бяла маса от планината се е изсипала в малката стаичка, блика, набъбва, прелива, надига се и стига лицето ми.

„Сестро, пей” дочувам глас далечен, виждам очите й вперени в мен, течно сребро от зеници, като сутрешно сиво небе, ръката й стиска моята, сила идва и катери мускулите, пълни заряд, думите ечат, но устните лепнат, ноздри пълни с мътна вода, задух и тежест… „Отвори уста и пей” …инстинктът ме кара да скоча и да изплувам, ръката й ме стиска и държи на място с нечовешка сила. Думите се леят от устата й, по-бързи от мъглата, огнени лодки в бяло море (лице открий, лице открий, да пия дай ми, сърце не спи)… стигат устните ми, аз ги стискам… въздух не ми остава, друго не ми остава… Как отваряш уста на дъното? С последният вик на удавника, отчаян опит да вдишаш въздух от тоновете течни талази, които те натискат…

…Лице открий – чувам гласа си ясно сякаш до мен друг изрича думите.

Дишам.

Луната е влязла в камбанарията, тухлите висят наоколо ми.

Пея.

– Да пия дай ми, сърце не спи, за твойте тайни, няма мир, без дих оставам, без стих запявам, че твойте тайни, са моя мир…

Луната е влязла в устата ми, ръката ми гори, всичко наоколо (лице открий) шупва  в кристална пяна, натиска ме към дъното… сбогом свят това е краят …

И рязко става прозрачно.

Тихо и ясно.

Виждам през камбанарията. Виждам двора, ореха, стената, планината. Виждам нея, виждам булото и усмивката й.

Очертания. Всички те са само очертания на фона на това, което е. Като листа по бързите струи, като тънка хартия потопена във вода, като избелял плат, през който виждаш слънцето. Контури на съдържанието.

Далечен екот смущава тишината.

Рев оглушителен разтърсва света, разлюлява луна и звезди и отбрулва всичко от нас.

Пред мен тече. През мен тече. Виждам го, но не го докосвам. Усещам го, но не го улавям.

Аз съм в Потока.

***

Ако се спускаш от върха, Хвърчил е почти точен кръг, кацнал на малко ръбче над бездната, къс плато, хоризонтална чиния земя, осеяна с бели къщички, зелени ливади и дръвчета, и червени керемиди и огради. Под него далеч по-надолу Калено се е протегнало като змия, глътнала пътя, пуснала леко шкембе покрай мегдана, а най на дъното забил връх в равнината се изсипва триъгълният Възбог.

В една от най-близките откъм върха къщички се чува писък. Рев на бебе оглася селото и кръшна мома изскача отвътре боса, понесла див вързоп в ръцете си. Едва се е развиделило, и в тънките валма от роса тя стъпва като в странен танц. Детето се успокоява, тихо почва да гука, и майчиното лице се усмихва щастливо изпод големите сини сенки, виснали под очите като зрели сливи.

– Радо, що става булка? – клати глава едрият мъж, изскочил по риза след нея – Днес година ще му правим, ти не мож’ го успокои…

– Виновна съм? – тихо дума тя и остър поглед впива в челото му.

Той гледа, в очите му горят недоспиване и съмнение, но лицето й го успокоява. Нежна усмивка се плъзва по лицето му.

– На тати хубавиците –

Измореното лице на Рада не трепва. Нито от острия тон, нито от нежните милувки, когато мъжът я прегръща. Само очите й се отпускат и замъгляват. После поглежда малкото в ръцете си и едва тогава в ъгълчетата на устата й заиграва усмивка.

Момчил излиза нагласен. Дошъл е краят на работата в селото, скоро отново нагоре ще поеме със стадата. Навежда се над малкото и го целува. То пропищява.

– Въй, вие двамата луди ли сте, детето навън да държите? – стара баба излиза изпод стряхата. – Ще го простудите, ще си изкашля червата! Я вътре веднага.

Лицето на Рада пламва. Тя отваря уста, после поглежда Момчил многозначително.

– Ами аз такова… – плете той и побутва жена си към вратата – Много реве бе майко, само навън се успокоява.

– Чай, чай му давайте, а не леден въздух! – отсича тя и посяга да дръпне навътре момичето.

– Влазяме, влазяме, хайде остави ни малко –

Той целува бързо жена си по устата. Тя го гледа без да отвърне.

– Ще ме оставиш с нея –

– Па не я слушай, тя само си говори – вдига рамене Момчил. – Трябва да сбера пара, тази година двойно ще ми платят и ще си остана после за повече.

Тя го гледа, а в очите й той се оглежда… в тях се вижда, че калпак е сложил, а главата му гола… вижда как годината се извърта и пак на вратата седят, но тя държи дъщеря им за ръка… той им маха, но само малката му отвръща… друга година се извърта, дебел ямурлук облякъл е, само майка му му маха от прозореца, а те двечките седят на двора без да мръднат… Още една се врътва…

Той завърта глава.

– Ще гледам да слизам като съм близо –

– Да идваме ние. Пак накъм билото ли ще водиш? – смътна надежда в гласа й.

Страх в очите му.

– По-добре е тук да сте. Студено е горе. А и … – сеща се за туй що търси и млъква. Пипа торбата, нов кавал има. Трети поред, и ни тон има, ни сърце.

Та се изсмива и прави стъпки сякаш танцува, боса в тревата, росата блести по краката й. Копнеж се заражда в гърдите му. Тръгва към нея и се опитва да я хване, а тя закачливо му бяга по-двора.

– Хайде, вземи ме с тебе – чурулика гласчето й – Всички други жени мъжете си вкъщи искат, само аз съм готова да те следвам! Хайде, Момчиле! – клепките й пърхат и гъделичкат гърдите му.

Страхът отново налива в сърцето му. Преглъща трудно и после се обръща.

– Детето да порасне, пък ще видим –

Нещо гасне в погледа й.

– Прибирайте се скоро! – чува се пак глас от къщата.

– Хайде, Радо – казва Момчил от портата, но на двора вече няма никой.

Докато прекрачва навън към пътя, вратата на къщата се затръшва.

След миг отвътре се разнася бебешки рев.

/Бяга в планината? Взема малката? Яперицата е дете на безсилна самодива/вила/

/Пленената: взема я с нея на самовилския танц, но й забранява да говори, само да седи и да гледа, самовилите ги разкриват, гонят ги, жена-яперица е мечка-стръвница, после иска на самодивския танц да иде /

 

7.

 

Залезът пращаше светли целувки за сбогуване. Последните лъчи се пилееха във върхарите на дърветата. Планината притъмняваше със скоростта на нощта, хладно и неумолимо.

На възвишението над отбивката се издигаше стара соц-сграда, панелен бункер, малко по-голям от обикновен трафопост.

Неда стоеше облегната на колата, вдигнала и двете си качулки, една в друга – и на  суичера и на ветровката. Ния бе клекнала на леко плешивичката полянка, на която бяха спрели отстрани на пътя и ровеше любопитно из тревичките. Беше тихо. Гората се приготвяше за сън и дебнене.

– Колко още ще се мотае? – измърмори високото момиче и за пореден път извади телефона си, за да погледне часа. – Трябва и да се настаним, освен всичко друго.

Ния помълча. После попита:

– Разделихте ли се?

Гората притъмня с още няколко октана. Освен мрачно стана и напрегнато.

– Какво искаш, Холмс?

– Нищо… Принципно си непукист, но не се държиш чак толкова грубо. Откакто сме тръгнали, си като ранена котка… Дереш.

– Глупости. Просто ме нервирате, това е –

– Всички те нервират.

– Аман…

– Виж, ако искаш не ми казвай нищо. Аз не ща да съм ти някакъв кош… Имаше ли смисъл да идваме, обаче?

– Ния, хайде да не дрънкаме излишни тъпотии, а? – тя отново измъкна телефона си. Горчилка се надигна в гърлото й. – Просто… не ми се говори.

Ния се изправи. Подтисна стремежа да се приближи до приятелката си – отдавна знаеше, че тия „не й минават” и само щеше да я подразни.

– Помниш ли скопчето? – каза тя, докато подреждаше детелини по ръката си.

Неда кимна. Слушаше Ния с едно ухо, умът й я бе пренесъл в друг разговор.

– Виж, вика, аз ги не моем тия работи… – изимитира тя умело мъжки глас.

Високата се усмихна разсеяно.

– Продължението беше още по-яко – ухили се дребничката й приятелка – „Сакам да ти кажем, че веке нема се бараме”.

Неда се засмя за миг, после отново се намръщи.

– Виж, Нийски… – после млъкна и прехапа устни. – Знаеш какво ми е отношението… –  затвори уста рязко и стисна зъби. Омагьосан кръг. Както и да тръгнеше да говори за това, все неговите думи идваха на езика й.

Тя тръсна глава и се отлепи от колата.

– Стига глезотии, я да видим къде замъкнаха оня тиквеник –

Ния погледа твърдата като орех своя приятелка известно време в гръб, после въздъхна и тръгна след нея.

– Знаеш ли, Дикинсън е написала онова за теб – продължи тя упорито, докато я настигаше –

– Спри, мрънкало –

– Мъката като жилите, с времето се подува – израпира на бърз ход дребосъчката – А пък пренадутите балони се пукат сами.

– Не те слушам.

– Толкова трудно се усмихваш, и бабата го каза. Какво чак толкова се е случило?

Неда спря и се обърна. Физиономията й вещаеше буря. Тя отвори уста да изсипе всичко, което едва сдържаше.

– Хей, кифли! Имам си водач!

От схлупения бункер изпълзяха Алеко и нисичкият планинец. Прашни, с омазани ръце и светнали очи, те бяха пълна противоположност на сериозните лица на девойките.

– Какво става? – изгледа ги високия викинг отгоре

Побеснялата Неда се овладя бързо

– Тъкмо се чудех колко още ще се мотаете – отсече тя.

– Направо мислехме дали да не те зарежем – подхвърли злъчно и Ния.

– Не бих се учудил… Какво сте се разсъскали, помогнах малко на Да Видиан.

– Кой? – недоумя джаста-прастата.

Алеко тупна момъка по рамото.

– На Виден… Най-якото обаче е друго…

Момичешко мълчание. При всяка момчешка фукня…

– Виден е планински водач.

Лицата на двете казваха “Аха… и той к’во?”

Още по-тържествено и бавно викингът обяви:

– Знае точно как да стигне до Хвърчил.

– Готови ли сте? – попита кратко и делово Неда.

– От 80-та. Само да пием по една ракия и идваме. – смигна Алеко.

Високата мрачна девойка вече вървеше към колата.

– Аз тръгвам нагоре. Който ще идва, да се качва.

– Недски… Чакай, поне да се измием, човек!

Ния сви рамене.

– Имам мокри кърпи в колата.

Момчетата се спогледаха.

– Май-май няма смисъл. – рече притеснено русолявия момък.

Алеко изпухтя.

– Глупости! Идваш с нас, няма проблем. Неда!

Те се заспускаха по баирчето. Колата запали и двигателят се закашля прегракнало.

– Неда! – извика викингът и почука на стъклото. Джаста-прастата му посочи задната седалка. Той и помаха с ръка да свали стъклото. Тази напрегната пантомима продължи известно време докато вбеси и двамата.

Неда дръпна прозореца и всеки закрещя в лицето на другия:

– Писна ми!

– Омръзна ми от твойте глупости!

– За две минути ли не можеш да ме изчакаш?

– Цял ден ме мотаете…

– Като искаш да си сама, що не си ходи сама, а предлагаш…

– Влачите се като шопинг кифли в мола, от ония най-гадните…

– И после ни разказваш играта с тъпите си настроения и сръдни…

– … дето си зарязват децата по цял ден в количките, докато те си показват тъпите маникюри…

– …от които ми…

– …и се чудите какво още да измислите…

– …дойде до гуша и ми…

– …казвам ти, че ми…

– Омръзна!

Рев на камион заглуши последните им задружни думи. Гигантски военнозелен “Зил” измести пространството на малката полянка и като трещеше като новогодишна заря, изцвили със спирачки точно пред малкото автомобилче.

От прозореца подаде глава червендалест юначага, нахлупил докерка до миглите си. Той се ухили, отвори уста и с глас, който би разделил Червено море, ако Господ се падне в отпуска точно в този библейски момент, подвикна:

– Видка, кви ги сториеме, браат? Тоя бик оти се цъкли така на момата?

Младежът, застанал с Ния на втори балкон, за да гледа драмата, махна с ръка и извика в отговор:

– Мани, Кальо, ш’се опраат! Ти къде си фукнал?

– Земах брат’чеда отдолу и го карам на събора! – той посочи навътре. В кабината до него седяха още трима души, които гледаха строго. – Ше играят, ше скротват… Ти ше се домъкнеш ли?

– Оня, Делко ватафа? – провикна се зачудено Виден – Ей, големи рал’ти ше има! Ами мислех в неделя…

– А, да, кой ш’та чака, те утре играят и ш’си одат!

Виден се почеса.

– Бе, старата ше бучи… –

– Е, че тя за ко е… – изхили се гръмко висящата през прозореца глава – Инак пак ш’ти бучи, ма на главата.

– Ше гледам да дойда!

– Ма не моа та фърла, карам и за Явката стоката! Тез твойте гавази ш’те метнат ли?

Виден видимо се притесни. На помощ му се притече бързата реакция на викинга, който вдигна ръка с навирен палец и за да не го помислят за някой нежен градски гъзар,  наду гайдата на свой ред:

– Дадено, Кальо! Ще го наметкаме с нас, нихт проблем! – и той се ухили на свой ред.

Шофьорът се ухили на свой ред.

– Ама и ти Видка, откъде ги намираш такива лумпени! – и той даде газ, при което машината изрева като изгубил търпение лъв.

– Ай ш’са видим горе! – демонстрира, че има и ръка Кальо.

– Ай! – махна и Виден.

Грохотът ги тресна в ушите, Зил-ът изрева и се хвърли гладно по нанагорнището. Още известно време гласът му ехтеше в ушите и баирите.

Отнякъде се чу жужене на пчела. След малко се усили, и се превърна в засрамено ръмжене. Двигателят на синьото автомобилче пърпореше нетърпеливо.

През цялото време на разговора, пътешествениците следяха репликите на планинците подобно на тенис мач. Алеко се обърна. Неда понечи да вдигне стъклото. Двамата отвориха уста, готови за второто полувреме.

Нисичкият момък пристъпи решително напред.

– Не мойте се кара зарад мен, приятели сте си… Аз мога и пеша да се кача, нема да ми е за пръв път.

Двамата състезатели хлопнаха усти.

Неда се втренчи в момъка.

– Сега аз ще изляза лошата… Защо не каза, че искаш да те откарам? Ами майка ти, нали не даваше да ходиш?

Виден кимна.

– Ще й се обадя отгоре… Няма страшно, ще погълчи пък ще се успокои.

Неясен помен от притеснение премина през Неда.

– Хайде, качвайте се! – тросна се тя – Все пак, ако искаш да те откараме първо до вас, а? Въпреки че… абе ще спим явно на спални чували…

– Е, може и в къщата – заяви момъкът докато сядаше и се сгушваше, или по-скоро сгърчваше на задната седалка до викинга.

– Да, ама в коя къща ще ни пуснат по-това време – обърна се тя към безмълвната Ния, която стоеше права до колата. – Хайде качвай се, какво се мотаеш?

– Ами в наш’та – простичко каза момъка – Имаме къща и горе. Каня ви да спите. Тамън ше се обадя на майка ми оттам.

Пътешествениците останаха за миг безмълвни.

– А, не, това не е вярно! – Неда оброни глава на волана. Алеко се изсмя, после каза:

– Видка, благодаря, ама малко нахални ще излезем…

– Няма страшно, Алчо, ни се притеснявате, ние за гости умираме… – той му смигна – ‘Наиш ли каква домашарка имам…

Алеко прехапа устни.

– Едвам ме убеди… – продума той. После изгледа Неда в огледалото и отсече: – Виж какво, стъмни се почти… Я карай, пък горе ще видим.

– Аз бих подкарала, но твойта любов продължава да стърчи като талпа до колата! – обясни като просъскваше кротко шофьорката.

Всички впериха очи в Ния, която не бе продумала от началото на драматичния сблъсък между приятелите й.

– Хайде, Нийски! – подкани я Алеко – Какво чакаш, камионът с момчетата замина вече?

– Какво си се намусила? – нетърпеливо запита  и Неда

Момичето свали поглед от върхарите на дърветата и изгледа спътниците си.

– Нещо не е в ред – промълви тя унесено – Бабата… Райна, каза да не ходим горе. Мисля, че най-добре да се връщаме.

Алеко хлъцна, Виден се опули. Неда въздъхна, но силен порив на вятъра напълни купето и отнесе въздишката й.

– Ния, какви са тия глупости? Добре ли си?

Малката поклати глава.

– Не знам, Неда. Просто мисля, че трябва да се връщаме.

Високата й приятелка загаси двигателя.

– И къде предлагаш да ходим? В къщи?

Ния сви рамене. Тишината от гората нахлу в колата.

Нощта изгаси последните лъчи на деня, и мракът настъпи.

9.

Тя шепне, аз гледам.

Гората се буди, хиляди листа се отварят като клепки, слепнати от тонове тишина. Лъчите на деня са далеч, но мракът протича на много места, където светлината сълзи като теч и пробива все по-големи цепнатини.

Няма пътеки, има само по-широки места сред стволовете, откъдето бързоногата ми спътница се шмугва и ме придърпва след себе си. Шепотът ѝ е=чи отразен в хиляди камбанки, които помахват в сънен поздрав.

Сърцето ми притупва.

Мисълта ми се лута ту из оскъдните възможности за бягство (нощем?, денем?, в гората?, в църквата?), ту из предчувстването на това, което ще видя.

Винаги съм била убедена, че съществуват. Самовили, самодиви или просто диви, за мен те никога не са били само измислени легенди. Просто из цялата човешка история данните за женските общества винаги са били оскъдни, черпени само от легенди. Нормално е. все пак мъже са ги писали. Нашите земи не са правели изключение. Потресаващо е да признаеш, че и за жените свободата може по-скъпа понякога и от дома им. Скитането се приема за мъжка черта, нали? Все някой обаче е трябвало да стои на пост в къщата.

Това са легенди за неподчинението. За търсенето на друг ред или на друга свобода. Е, вероятно са и пътят към матриархата, който, особено в някои общества, се е сбъднал зловещо.

Но този копнеж към свобода винаги ми е бил много на сърце, все си спомням думите от онази народна песен: „… …”

Което пък ми напомня за майка ми. Сърцето ми се свива.

Спънах се и вилата ме задържа. Не мога да дишам. Поемам въздух като риба. Мразя да се сещам за нея така неочаквано. Иначе мога да се подготвя, да наточа злъчна усмивка, и да си дам вид на пълен безчувствен непукист. Яна не спира да разказва, думите ѝ вече не звучат между дърветата, а между очите ми, кънтят между ушите ми, преливат в гънките на мозъка ми. Мисля едновременно докато я слушам, но сега умът ми изключва при внезапната болка.

Стоя и дишам. Поемаме бавно през пречупени стволове и клони, между храсти и дебели дънери, докато светлината пълни аквариума на гората…

… три дена и три нощи вървели и стигнали до тясна поляна сред гъсталака. Застанали в средата, майка и дъщеря и зачакали. Нощта излиняла и се просмукала в земята и с първите лъчи на малката ѝ се доспало.

– Мамо, искам да дремна – замолила се тя и се сгушила до силното тяло на жената. – Не мога повече, много ми се спи…

– Трай, мари! Сега ще ги видим, не щеш ли? Идат, идат да играят!

Момичето клекнало и облегнало глава до краката ѝ. После леко се отпуснало на земята.

Жената трепнала и сеусмихнала жално. После го взела в прегръдките си, притичала до един храст и го оставила под него, като го завила с наметката си.

В просъница малката гледала как поляната се изпълва с бляскави бели воали, с жени в носии с чудни шевици, които наоградили майка ѝ и заиграли дивно хоро…

А после се събудила на ръцете на майка си, която плачела и я носела през гората, а листата горски шепнели – натирена, натирена, прокудена… И вече страшно било в гората, защото горските животни път не им правели. Оживели звуците, които на отиване замлъквали, все по-наблизо святкали хищни очи.

Преследвани, изранени и изплашени, накрая те се прибрали дома си. За да открият, че за някой този дом не бил свой.

„Скитнице, където си ходила, там да се връщаш!”

„Да те хранят тия, дето са те придумали, при които си спала, там да вървиш!”

„Стара майко, прости, никъде не сме ходили, окъсняхме…“

„Да се махаш и да оставяш детето!”

„Стара майко, ще ти обясня…”

„Ти се разсипвай и се пилей де щеш, детето да оставиш тука живо и здраво!”

„Стара майко…”

„Ама му казвах аз – от гората жена кой зема? … Будала, змейска семка у рода ни пося… Едничкото внуче на баба, ще го гледа като писано яйце…“

Мир в къщата настанал чак когато Момчил се прибрал. Щастливи погледи пърхали край него, само Радините клепки не трепвали ни от мъкани от радост.

„Чужда на дома, чужда на гората. Самовили ме натириха, кръвта ми не ме ще.“

Такива мисли току рукват горчиви в гърлото на дивата, и тя силно стиска милото си чадо. То се дърпа от нея и тича при баща си, после при баба си…

И една тъмна мисъл се заражда в гърдите ѝ, кърви като спиране на сърцето.

„Имаш само още малко годинки, дъще, докато литнеш и ти от гнездото…”

И нещо прегаря в нея.

…Трябва да се отърва от спомените, заливат ме като с кофи при всяка дума на Яна.

Не искам нищо да си спомням…

…Било утрин, дни след като стопанинът се прибрал от дългия овчарлък. Седнали всички на софрата и с учудване изгледали младата булка, която сръчно шетала с усмивка на уста.

– Добре сме се събрали мили и родни – плеснала с ръце Рада – Я да сберем тогава юнаци и дружки от селото, че ти си се прибрал за година да домуваш, пара голяма си донесъл, щастливи къщните си си направил! Още утре вечер сбирка да правим, що ще речеш, стопане?

И без да обръща внимание на виновния поглед на Момчил и на подозрителните хъмкания на старата, опитомената дива литнала из село пък поканила рой гости. Завъртяла гозби сладки невидени, извадила руйно вино пазено от години, окичила дома с цветя и шарени гердани. Разсъскала се старата баба, но като видяла радостта по лицето на сина си, стиснала зъби и зачакала сгоден момент.

На голям празник се обърнало сбирането.На двора момци имоми песни пеели, огън голям запалили и най-ербапите го прескачали, хора въртели и се смеели, гайдар и тъпанджия буйни ритми удряли. Момчил бил пръв на софрата, пръв на хорото и все срещу Рада играел, все нея гледал.

Наченали надиграванията, пък и присмехулниците пийнали вече, та стопанинът се подсмихнал и рекъл:

– Раде, булка – я им удари едно самодивско хоро, да видят що е!

Пламнали бузите на Рада, един път от желание и спомен, пък и сигурна била,  че туй ще стане щом заиграе, и още един път от яд че милият й мъж дори каква е не знаел. Замълчала тя и продължила човешкия танц да играе. Всички зашепнали и нея загледали, че легендите скитали из селото с краката на клюката. Втори път я подканил Момчил, тя вдигнала рамене, па не сторила нищо. Трети път той при нея направо отишъл па я хванал леко под брадичката и като повдигнал лицето й към своето й рекъл:

– Жена, не ме ли чуваш? Не искаш ли твоя танц да изиграеш? Я се развърти и покажи що за булка имам!

Отворила тя клепки и продумала:

– Без було и с отрязана душа танц немога да танцувам. Вила веч не съм така да лудувам. Но твоя съм сега, такава или инаква, вземи ме и не буди стари мъки и чудни копнежи. Играй туй хоро и да се веселим!

После лекодръпнала ръката му сложила я на пазвата си и още по-тихо промълвила:

– И още един дар имам за тебе, стопане… –

Затреперила ръката на Момчил върху скута й,  замътил се погледа му, дали вярно я е разбрал не знаел, но чинело му се, че целия свят край него се върти. Скокнал той от радост и извикал:

– Нов повод за радост и веселба голяма! –

Навел се към нея и рекъл:

– Ще ти дам булото Радо, но клетва ми сторяй, че няма номера да ми играеш, а хоро ще въртиш!

– Само с було няма да стане, стопане… – поклатила глава тя като криела блясъка в очите си. – Ще трябва и плитката яперичина поне в ръка да държа. Душата ми е в нея, краката ми са с нея свързани, танцът див там е заключен.

Дръпнал се леко Момчил, заглождило го нещо дълбоко под сърцето. Но виното маело главата му, а кръшна девойка буен огън и дръзки песни на едно място не са нещо дето юнак да издържи да гледа само. Подкачанията вече и от момите идели.

Махнал той с ръка.

– Не лажи ме само, Радо – въздъхнал той и се вгледал в очите й.

Мрак и покой го срещнал в зениците й здрачни.

– Отрязана плитка не зараства, стопане. И коя майка дете си зарязва, че и мъжка рожба на пазва бе, Момчиле?

Изтичал юнакът в къщата и като сграбил торбата дето всесъс себе си носел, дръпнал връвта. От малка кесийка извадил парче позалинял стар плат и вехта плитка от коса.

После пристъпил навън и на Рада ги поднесъл.

Поела тя леко плитката от ръката му. После взела булото и го метнала над главата си.

Извикали бурно младежите и момите с ръце запляскали. Ярко блестял вилският воал ноне можел да затъмни среброто дето в очите на Рада светело. Вирнала глава тя и с лека, невиждана стъпка завъртяла снага около огъня. Всички запляскали с ръце, тъпанът и гайдата като че сами засвирили мелодия тилилейска и парещ вятър се взел отнейде да раздухва пламъците.

Все по-диво танцувала вилата и все по-тихи ставали хората, високо над огъня скачала, далече сякаш отвъд двора летяла. Воалът й след нея мъгла оставял, като тежка диря благоуханна и накрая бил навсякъде, огъня опасал, хората привързал, свирачите без дъх оставил.

Момчил гледал безмълвен и сърцето му се късало.

Далеч над хоризонта се извило сияние среброзлатно, и бяла снага се извърнала за миг пред ръба на гората.

Примигал и скочил тогава юнакът и викнал отчаяно:

– Радо, булко моя, сърце мое, върни се не ме оставяй!

Един глас само имало дето можел да я върне, но той мълчал.

Гласът на вилата долетял отдалеч.

– Дива птица клетка не трае, Момчиле юнако. Ти и птица не знаеш да гледаш, а волна жена си си взел. Куче не е тя да го вържеш, овца не е да я затвориш. Въздух иска, шир и любов безкрайни. Ала ти и за любовта нищо не знаеш, и слава богу че инак нещастен по земя ще бродиш. Сполай ти…

Ярката й бяла снага се извърнала и сестопила сред дърветата. Момчил извил като вълк от болка, после събрал лице в шепи. Моми и момци леко се изнизали през вратата, и никой дума не издумал на стопанина. Огънят бликнал безсилен сноп искри към небето и угаснал.

Бяхме спрели на една полянка, слънцето прижуряше пладне между листата, но на мен все още ми се струваше, че е непрогледна нощ в двора на юнака.

Не можех да дишам. Отново и отново виждах Рада и дъщеря й да се измъкват, и забрадките им просветваха в мрака… итова бяхме аз и мама. Аз и мама, които се измъквахме нощем от дома на полуделия ми от гняв баща. Аз и мама, които бягахме за да отидем на гости на нейна приятелка. Аз и мама, които се прибираме в студената гарсониера на вуйчо ми посред нощ (щракване на лампа, кое време е, а детето що го влачиш, жив призрак е остави го да се наспи). Аз и мама… до момента, в който беше само мама, и не смеех да викам, докато гледах през прозореца как силуетът й се стопява. Лицето на Рада вече бе с чертите на майка ми, думите й бяха от устата на майка ми.

– Ако питаш къде бях аз – стресна ме гласът на яперицата, която клечеше пред мен – Бях вътре. Исках да викам, но не можех. Баба ми я кълнеше и наричаше със страшни имена и част от мен, започваше да й вярва. Особено онази част, която виждаше как майка ми си отива.

Кимнах, гърлото ми бе сухо като лист и залепнало. Преглътнах сякаш пепел и дрезгаво казах:

– Разбирам. Аз друга част май вече нямам.

9.

(Минути преди Възбог)

– Това щях да ти кажа, таман – ти на старата не обръщай внимание много… Тя си е малко улава…

Той улови неодобрението на девойките и додаде:

– Абе чудно майче е, ама си има нейните челастри… Не седнахте да пийнете и хапнете при нея, да видите какви локуми ще ви наприказва –  за самодиви, змейове и русалски хора… Пък и да пее умее…

– Тъкмо на място – кимна викингът, който го бе притиснал в ъгъла. – И тези хубавици са чудни певици, щяха да си паснат перфе!

– Идеално! Тю, тряяше да ви надумам да идем… Ама на връщане.

Неда изгледа Ал кръвнишки в огледалото.

– Ти да вземеш да си затвориш устата!

– Че няма лошо бе моме! – смело я прекъсна дребничкото момче. – Бяла красавица няма начин да не пее омайно.

– О, да – измуча Алеко – и не само пее, о – майно моя! – той се разхили сам, а после като видя два криви женски погледа върху си извика:

– Абе какво сте се начумерили? Ние на купон ли отиваме или на погребение? Я се вземете в ръце и се изхвърлете през прозореца!

Малката кола пъплеше по стръмното и издигаше пътниците на борда си на все по-студено.

– Нямам търпение вече да стигна! – додаде Алеко и потри ръце. – Горе тъкмо ще се поотърва за малко от вас и ще заседна в Янковата кръчма до утре! Сто процента всички са пристигнали преди нас.

Неда гледаше втренчено през прозореца. В следващия миг тя откъсна погледа си от пътя и го закова в челото на викинга.

– Кои всички? –каза тя напрегнато –

– Ами компанията – Асен, Людмата, Цецо… и Стан предполагам.

Вятърът изненадано смени посоката, а пътят присви уши. Остър писък от спирачки оглуши гората, и малкото автомобилче се закова точно на дългия завой, който се виеше към върха.

– Алеко, ти свиньо мръсна…

Викингът леко прежълтя, а после гневно сви устни.

– Ти си знаел, че той ще идва?

Едрият момък пое дъх.

– Хайде да си мерим приказките, а, Недялке?

– Знаел си нали? От началото си знаел всичко, нали? – гласът й трепереше, тя хвърли някаква пластмасова чаша върху него и изскочи от колата.

Ния го изгледа неразбиращо.

– Какво се е случило?

– Ти пък не знаеш ли?

– Предполагам само… Разделили са се, нали?

– Скарали са се брутално… Само до бой не са стигнали.

– Не е добре тук да стоим, момчета! – намеси се  разтревожено малкия – Дайте да мръднем колата!

Алеко кимна на Ния.

– Виж я нея, аз ще преместя каручката –

Двамата изскочиха едновременно. Ал седна отпред и като запали, подкара леко малката кола нагоре. Светлините осветиха за миг Ния, докато приближаваше до високата си приятелка. Клекнала край пътя, досами ръба на пропастта, Неда бе обронила глава в ръцете си. После колата отмина и тъмнината метна непрогледен плащ върху им.

Малкото возило побръмча още известно време по стръмното. На светлината на фаровете се виждаше тесен път, който криволичеше между дърветата и опасваше склона все по-високо.

– Това чудо няма ли край – процеди през зъби Алеко – Трябва да отбием някъде.

– Още малко е тъй, после срещу Възбог става по-широчко. Ама малко остава, още най-паче километър докат‘ видим светлините на селото.

– Километър? Не искам да ги оставям толкова време сами в тая тъмница!

– Ми ако искаш аз да се върна?

– Няма ли място тукаааа –изрева викинга и натисна по-силно газта.

– Стига се ядосва, тряя да останем цели, за да ги намерим –

– Бахти тъпия път! – нервираният Ал се взираше напред, сякаш не виждаше нищо. – Искам отбивкаааааа!

В този миг шосето изви гърбица и колата изскочи на възвишението. Ярки светлини грейнаха като лампички от елха пред младежите. Към тях надолу се спускаше хубав, широк път, пресечен по средата от голяма светеща табела, увиснала като арка над него.

– Светлините на Възбог, казах ли ти! – тържествено извика Виден и тупна викинга по челото.

Алеко облекчено зави към широката тревна лента, която опасваше пътя.

В този миг сякаш някой извика. Нещо изжужа, колата се задави и угасна. Ярките коледни светлини бяха изчезнали.

Вятър нахлу през прозореца, и охлади горещото чело на Алеко.

– Видка, кво стана? – изрече той стреснато.

Виден бе не по-малко слисан от него.

– Нещо двигателя спря… върти да подкараме.

Викингът врътна ключа. Стартерът мълчеше.

– Няма ток – промълви Алеко.

– Да, бе, цялото село угасна, сигур нещо е станало долу у станцията. – момъкът се затюхка притеснено.

– Човек…. – Ал се обърна назад. Не виждаше нищо в горската тъма, която бе изпълнила колата. – Ние нямаме ток… К‘во стана…

– Ами дай да видим, някой кабел сигур… – Виден светна с мъничко фенерче – Племенницата виж к‘во ми подари – уж играчка, такава за ключовете, па…

Едрият момък отвори рязко вратата.

– Не, дай по-добре да се върнем. Да намерим момичетата.

– Давай – съгласи се охотно отракания  момък – Вземи некоя лампа и ти, обаче.

Ал кимна и като отвори багажника зарови в купа раници.

След няколко мига на приглушено псуване и блъскане той се изхлузи в ръка с голям челник.

– 32 кристала – изфука се големия и хлопна багажнка – Да вървим да съберем кифлите!

Той завъртя ключа във вратата, но нищо не се случи. Като проклетисваше захвана да обикаля колата и да заключва ръчно всяка врата.

-Остави я, кой ша я вземе тука… – подканяше го малкият.

След миг, като мяткаха светли кръгове ту по шосето, ту по храстите, двамата препускаха обратно надолу по пътя.

Любопитен и чевръст, сякаш да не изпусне най-интересното, след тях хукна и хладният планински вятър.

***

Фаровете ги обляха от глава до пети, заслепиха ги и ги оставиха в тъмното.

Светлина се процеждаше само отгоре, но бе твърде оскъдна. Ния хвана Неда за ръката, или по-скоро се улови за нея.

– Недка – каза тя неуверено – недей така…

Чу се измучаване, последвано от хълцане.

Мракът се стелеше като мъгла – на валма пред очите. Ния виждаше приятелката си само като силует.

– Хайде стига! – повтори тя като се взираше безуспешно наоколо. – Ставай и да вървим!

Отвърна й мълчание. От приклекналата Неда се чуваше само леко пъшкане.

Леки тръпки побиха Ния. В планината си беше студено, те бяха само по суитчери в тъмното. Сами.

– Виж какво – решително каза тя и от звука на собствения й глас тръпките се увеличиха – Няма заради някакъв си мъж да ми се разкисваш като варен праз, и да ми ревеш по земята. Ставай, стягай се и да вървим да настигнем онези двамата…

Тя се ослуша. Звукът от колата бе изчезнал. Може би Алеко и момчето бяха паркирали и идваха насам.

– Хайде, че те ще дойдат ей сега, стига рева – напрегнато я задърпа Ния.

Отново се ослуша. Стъпки не се чуваха.

Затова пък гората бе пълна със всякакви други звуци, които до този момент се бяха крили, сякаш чакаха малките момиченца да останат сами, за да започнат потайната си ария.

Тръпките полазиха по целия й гръб.

– Неда, не искам да стоя повече тук! Престани да се държиш като тулуп, отговори ми, искам да вървим!

Отвърна й хлипане. После тих глас, който никак не подхождаше на джаста-прастата каза:

– Никъде не ми се ходи – чу изохкване и силуетът се изправи. – И се убодох на нещо. Искам вкъщи… – чу се хълцане и съскане с устни, както когато някой се опитва да държи сълзите си. –  Но няма вече вкъщи.

– Хайде де… Може да отидеш при баща ти…

– Да бе – грубо възразяване, дивачката си връщаше формата.

– В нас може да дойдеш за известно време…

– Добре – подсмихване, в което нямаше грам веселост. – Ще имам предвид, благодаря.

– Какво толкова? Колко пъти сте се карали? –

– Сега е последният. Аз го изритах. Не го издържам повече.

– Хайде да вървим –

– Не няма да ходя… изобщо не искам да го виждам… никой не искам да виждам – дръпна се приятелката й и Ния изпусна ръката й.

– Заради тази глупост ще изпуснеш събора? Дето го чакаме от толкова години? – Ния се приближи към разстроената си приятелка. Не искаше да остава далеч, имаше непрестанното чувство, че някой друг стои до тях. Там някъде в храстите извън пътя. Или по-наблизо.

– Не знам… не мога да мисля сега, остави ме. –

– Хайде поне да отидем до колата, Неда – удари го вече на молба дребното момиче. – Не искам да стоя тук, чуваш ли?

Дивачката се обърна и тръгна надолу по пътя. Или поне по това, което мислеше за път.

– Неда! Добре, хайде да си вземем колата поне, и ако искаш ще си ходим!

– Оставете ме – гласът на Неда, странно удебелен и протяжен, изплаши още повече мъничката й приятелка – Оставете ме всички!

– Недка – в гласа на момичето се долавяше чиста паника – Недка, спри се!

Тя се затича; в тъмното беше като скок в пропаст със завързани очи.

Различаваше едва-едва силуета на Неда напред. Забърза още повече.

– Добре ли си? Неда… –

– Не знам… – високата говореше сякаш насън, произнасяше думите бавно и тежко, накрая започна да кашля.

Ния я настигна и я сграбчи за ръката. Приятелката й се опита да се отскубне, олюля се и залитна встрани. Малката се опита да я задържи, но тежестта на едрото момиче я издърпа; тя направи няколко крачки встрани, за да запази равновесие и усети как кракът й хлътва в нищото.

– Неда! – изпищя момичето, като стискаше ръкава на приятелката си, но тя сякаш не я чуваше; някъде отпред долови друг глас, той говореше тихо и нежно непознати думи. Говореше на Неда. Неда, която се мъчеше да се освободи от приятелката си, като от ненужен товар. Неда, която се държеше по-странно, отколкото е нормално при скъсване, пък макар и с дългогодишното си гадже.

Неда, която вървеше наобратно по пътя.

Всичко се завъртя в главата на малкото изплашено момиче. Тя се вкопчи с все сила в ръката на приятелката си и като се отблъсна с крака увисна над стръмното.

Високата изгуби равновесие и двете полетяха надолу по склона.

Някъде отгоре долетя ядосан вик.

После ярки светлини заляха пустото шосе.

***

Отвори очи.

Някъде високо горе между черните кули имаше тъмносин отвор. Парче от небе, кръпка от плат, или илюзия на мътните й зеници? Премига няколко пъти и нещо заискри върху синьото, нещо мъничко и остро, като дупчица от карфица върху плата.

“Не ми било карфица, най-ми било звездица” изпя си тя на ум и разтърка очи. Остра болка в левия лакът я скова, ръката й писна и тя изохка. Небесното светило бляскаше и трептеше и хич не изглеждаше много далеч. “Звездицеее, звезди-и-ице” завъртя се онази хубавата песен из главата й. Леко върна ръката си в изходно положение, и бавно се опита да се надигне.

Гъстата крепостна стена от дървета и храсти се издигаше от всички страни и оставяше само един път към бягство. Върхът на кладенеца. Тя се намести по-добре и изохка отново.

Един голям тъмен храст до нея се размърда и дрезгаво изрече:

– Теб кое те боли? –

Ния подскочи, този път болката беше толкова остра, че тя извика.

– Полека – изръмжа храста и се разклати неодобрително – аз докато си почувствам ръката мина цяла година. Сега е по-добре, но пък усещам и останалите натъртени места по себе си.

– Недски… – отрони малкото момиче – Къде сме?

– Засега водиш шампионата по тъп въпрос. Моят беше – “Кой ми е отмъкнал спалния чувал, мамка му?”, но ти определено ми взе преднината със замах.

– Ти… добре ли си? –

Храстовидното се затресе от кикот.

– Втори приз. Ако продължаваш така ще вземеш голямата награда на публиката.

Ния се заопипва. Всичко изглеждаше нормално… освен на десния лакът където – ох, не пипай – суитчера й беше скъсан и намазан с нещо лепкаво.

– Добре се подредихме – сигурно кръв, какво друго.

– Бих казала добре ни подреди но нейсе –

– Че да не бях хукнала аз да се самоубивам щото бившето ми гадже е дошло на купона?

– Охо, Николетка се освести и хапе! Браво, мила, аз щях да се нуждая от още малко въздух.

– Въздух май не липсва.

Тя стана бавно.

– Някакви идеи? –

– Извън това да пишим паникьосано “помощ”? Май нямам,

Ния се втренчи в силуета на [- приклекналата? седнаталата? – своя приятелка.

– Можеш ли да станеш? –

Високата се изправи.

– А да вървиш? – гласът й леко трепереше.

– Трябва да пробвам. Засега ме боли само ръката.

– И мен.

– Така, така – сестра в нужда се познава…

– Телефонът ми остана в чантата в колата.

– Моят на таблото над пепелника. Приключенията на двете кифли в гората, казвам ти.

Ния бръкна в джоба си и извади цигарите си. Измъкна една и щракна със запалката.

Крехкото пламъче освети дъното на малко дере. Нагъсто обраслите дървета ограждаха нещо като малка полянка. Двете момичета се изгледаха за миг, после пламъкът угасна.

– О, боже колко добре изглеждаш! – измърмори Неда

Ния щракна отново и запали фаса. После огледа приятелката си от глава до пети. Омърляна до ушите с кал, с разрошени коси и наплескани дрехи, тя се усмихваше криво.

– Тук обаче може да поспорим за титлата, мис Блатна вещице.

– Ти гледай да не станеш Феята без зъбките. Запали и на мен като си толкова учтива –

– Нали ги беше спряла?

Ния извади с треперещата си дясна ръка цигара и я подаде на Неда в тъмното. Светна със запалката и хлъцна.

– Неда, боже, какво ти е? –

Огромна китка с тлъсти пръсти, като на тираджия прекалил с добавките, държеше фаса едва.

– Свръхедра шарка? – сви рамене Неда, но и тя изглеждаше притеснена.

– Хвани я с другата ръка, страх ме е да не те изгоря.

– Другата ме боли. Нея я ударих. – поясни тя.

– А тази какво й стана? Гъби ли бра?

– Не, пощих те. – напрежението караше гласовете им да треперят и думите им излизаха като през странно радиопредаване.

– Ти си карък междузвезден.

– Ти си Николетка-кюфтетка. Гаси запалката, че може да ни потрябва после.

Двете запушиха в тъмното.

– Какво направи Стан този път?

Високата помълча. Дръпна от фаса няколко пъти. После въздъхна.

– Ами нищо. Нищо не е направил. Той толкова си може.

– А ти?

– Аз… съм за убиване.

– Това е ясно и на тъмно. – пламъчетата симетрично огряваха ту едното, ту другото момиче и обагряха в червеникаво лицата им.

– Не мога да ти кажа. Всичко ме дразни. Не можах да издържа повече. Когато се прибрах от командировката не исках да се връщам при него. Колкото и абсурдно да е щях за малко да отида при баща ми. Само че така е тъпо… нечестно.

Тя заразказва бавно. В мрака думите й просветваха с огънчетата от цигарите.

Катран в дробовете, катран в спомените.

Промъкваха се трудно из заплетените храсталаци. Неда вече бе съжалила на три пъти, че няма поне мачете. Ния вървеше след нея и не спираше да предлага тя да мине отпред.

Постепенно изкачиха склона, за да открият, че от другата страна ги чака стръмно нанадолнище. Вървяха известно време по ръба, като ту светваха със запалката, ту се спъваха и заплитаха в някоя туфа.

Дърветата отпуснаха хватката, и вече не се гушеха едно до друго, сякаш опасността в тази част на гората бе по-малка.

Колко се влачеха така – половин, един час – когато някъде долу, вдясно между своловете пробляснаха светлини на кола, която премина с остро ръмжене и се стопи отново сред листака.

Неда автоматично смени курса и се заспуска диагонално по склона.

Ния спря.

– Оттук ли? Искаш пак да спускаме бобслей?

– Бих казала бъдслей – измуча мрачно високата – Давай, трябва да се доберем до пътя, да спрем някоя кола.

Ния светна за пореден път със злополучната запалка и неуверено пристъпи надолу.

– Знаеш ли, я спри да святкаш с тая глупост. Всеки път след това не виждам нищо поне пет минути, а тъкмо взех да посвиквам със сумрака.

– Това не е сумрак, ау! – изписка малката, след като се улови за едно дърво с погрешната ръка. Скалъпената от ръкава й превръзка се бе разхлабила и се местеше нагоре-надолу при всяко мърдане на ръката.

След половин час прегръщане, хващане, дращене и блъскане на дърветата с различни свои части, гората внезапно свърши. Хладен вятър подухна и Ния инстинктивно се улови здраво за последното дърво. Опипа с крак земята след него. Нямаше я.

– Внимавай, има дупка! –

Чу се звук от сриване на шкаф. След малко гласът на Неда изморено каза:

– Не е дупка, а канавка –

Ния светна със запалката. Висеше точно над шосето, а на няколко метра под нея Неда се бе опънала в канавката. „Като в гроб“ мина й през главата, после я разтръска за да махне глупостите които мислеше. Този вятър… миришеше познато… на билкова градина. „На омана“ мина отново същия глас през главата й и тя се ядоса.

Пусна се и се плъзна смело надолу. Надвеси се над Неда.

– Нещо ново? –

Чу се тихо хихикане.

– Да, взех си една блузка от мола. –

– Мислех, че маншонче, такова дебеличко на пипане. –

– Има и безплатно изрусяване, що не пробваш… как ще ти тича… –

– Ей, ще умреш, ама няма да се дадеш – наведе се Ния и я задърпа за рамото.

– Да не съм кифла като теб… мога сама, споко – изпъшка Неда

– Не, ти си пълна шматка.

Двете застанаха на ръба на шосето. Дишаха тежко и се държаха една за друга.

– Тук ли ще чакаме?

– Кой?

– Лимузината… –

– О, да, искам в хотела и да си взема петчасова вана…

– Неда, вземи се в ръце. Мисля да вървим.

– Разбира се. Накъде? – разхили се пак приятелката й.

– Към гробищата! – не се сдържа Ния.

– А, ще спестиш на Алеко разноските… Няма пък да го улесним така.

– Тъпо е да стоим на едно място.

– Ами давай надолу тогава.

– Защо надолу?

– Щото е по-лесно, а и има по-голям шанс някой да идва от пътя, отколкото от селото.

– Глупости, по ква логика?

– Патешката –

– Недялке, ще те перна. –

– А, ще се гавриш с трупа на бедното момиче… –

Двете поеха надолу, докато си говореха глупости. С всяка крачка Ния усещаше как приятелката й неволно се отпускаше все повече на рамото й. Вятърът духаше в лицето й, разхлаждаше я, но носеше и някаква тревога.

– Спри да ми се излягаш – изпъшка тя и отбутна по-едрата девойка. Неда залитна и се изкикоти.

– К’во, да не ти пускам ръце… Не ме отхвърляяяяяяй, ти! – тя се заля в смях и се отпусна отново на врата на Ния. Малката се олюля.

– Недялке, спри… – тя изведнъж си даде сметка че джаста-прастата се държеше доста странно. Щракна със запалката. Тя изкиха немощно синкав пламък, пръсна искри и угасна.

– Неда – в гласът й загрижеността вече граничеше с паниката – Неда, стегни се! Какво ти става? Спри да се лигавиш толкова.

– Ами да спра, ама пуста уста ненаситна! – издръсти момичето и избухна в смях. Закашля се, като продължаваше да се хили и една огромна ръка, сграбчи Ния за рамото. Дребничката девойка не можеше да издържи повече такава тежест. Тя тръгна към банкета на пътя. Неда се преви. Малката я хвана през стомаха.

– Недка! Недка! – извика тя. – Добре ли си?

Двете седнаха, високото момиче въздъхна и се отпусна настрани. Ния пипна земята – бяха върху трева. Поне нямаше да ги прегазят.

Тя се опита да запали безуспешно запалката. После я мушна в джоба си.

– Неда? – неуверено поде – Как си?

Нямаше нищо, дори вода. Опипа лицето на приятелката си – беше затворила очи и дишаше тежко през устата.

– Недка – гласът й трепереше, очите й лютяха – Миличка, моля те кажи нещо… Какво ти стана? Какво направихме?

Отвърна й само шепот на вятъра. Студът сковаваше страните й, но тя не му обръщаше внимание.

Можеше да се е ударила зловещо някъде. Можеше да има кръвотечение, макар че, щеше да каже. Можеше да е натровена, с тая подута ръка. Да я е ухапало нещо? Няма и да усети, при това търкаляне и удряне из тъмните склонове.

Или да се е ударила, или набола…

Изведнъж споменът преряза главата й – горе, преди да паднат….

Гласът на вятъра се усили.

Каза, че се е набола.

“Тихо, тихо, не се буни, лежи”

– Неда! – изпищя Ния – Ставай!

Момичето изведнъж се размърда.

– Нийски – измуча тя, гласът й бе дебел и бавен, както в онзи момент, преди да паднат. – Ни… къде си? Спри да пееш…

Тя оброни отново глава на тревата.

“Шшшшт, ни гък хубавице, тихо, тихо.”

Ния разтърси глава. Когато я завъртя към гората, видя висок черен силует, застанал доста по-близо от дърветата.

Ледени тръпки се изсипаха във врата й, и гърбът й изстина.

Едва намери сили да се изправи.

– Кой е там? Ако сте човек, помогнете! – каза тя високо, с треперещ глас.

Нов повей на вятъра. Гъст като пара, мътен като отвара за сън…

“Шшшт, тихо, не й говори, хубавице, спи спокойно, тя ще се оправи.”

Ния осъзна че, гласът не говори на нея. Трепереше от страх и безпомощност. Някъде далеч се чуваше тропот от копита, дърветата клатеха неодобрително корони… Небето сякаш бе по-синьо отколкото преди малко. Тишината се разгъваше като плащ и поглъщаше всичко.

Не знаеше какво да направи.

Тя се наведе над притихналата Неда и като сложи уста до ухото й запя колкото й глас държи. Блесна ярка светлина, вятърът задуха люто в очите й, изцвили кон и някой пищеше…

После светът се преобърна.

***

10.

Притъмняваше.

Денят преваля като миг, сякаш бяхме тръгнали преди минути.

Гората бе по-рядка, имаше все повече борове. Студът пращаше първите си стрели, но докато вървим не ми пречат.

От кръста надолу съм като разглобена. Всчко ме боли грижливо начукано като пържола, сантиметър по сантиметър. С чук, само да поясня. В това състояние не ми е много до сексуални намеци, но планинците така ме дресираха последните дни, че започнах да мисля с двоен аршин. Да не говорим за Станимир, който пък беше като вълк около бърлогата…

Странно.

Нищо не чувствам.

Само преди – часове? дни? – миг дори споменаването на името му щеше да ме ядоса, да ме хвърли в блатото на съмнения, гняв и угризения.

Станимир. Стан. Последният път го правихме точно преди да се разделим. Секунди след това му казах. Знаех, че ще е за последно.

О, това вече има ефект. Леко убождане отляво, такова прединфарктно. Предумишлено. Преди бурята. После изтръпване под слънчевия сплит.

Аз дали не съм мазохист, а? Дали има прегледи, някой да ме диагностицира? Може би садо-мазо-консултант? „Вие госпожице страдате от фатална нужда някой да ви ритне в главата“… Ама веднъж завинаги.

Отивам до поточето и плискам лицето си с бълбукаща вода. Неканените мисли изчезват, и както винаги оставят чувствата, които се разполагат като непознати гости на купона, достатъчно пияни, за да не им дреме за апартамента. Дай да трошим.

– Сестро – чувам гласа на Яна между дърветата. – Време е.

Преминавам към следващата по-широка полянка, и се оглеждам. Малко мее яд че не опитах в гъсталака… Вече разбрах че силата й е на широкото, в дълбоката гора се обърква… Що за вила е тогава? Е, може и за там да има средство…

На поляната са струпани няколко камъка. Уж нарочно но не си мислете чеса подредени в някакъв самовилски стоунхендж. Изръсени са на куп, сякаш самосвал ги е изсипал.

Дивата седи на най-високия, остър зъбер с гладки стени, дълъг около метър и нещо.

Сядам на малък ръбест камък.

– Още малко да взема въздух? – казвам аз и я поглеждам

– Можем малко по-нататък. При залеза трябва да сме там.

– Къде точно отиваме?

– Ако ти кажа, ще се ориентираш ли? – присмехулно ме гледа тя. – Познаваш планината на пръсти? И си сигурна че всичко що видиш седи на едно място?

Щракна с пръсти и аз станах. Как съм започнала да играя по свирката.

– Тръгни напред. Има още една поляна. Там ме изчакай, може да полежиш. Повече не пий от потоци, и не яж нищо нагоре. Тука планината вече не е ваша. Всяко нещо е будно и опасно. Аз идвам след дъх.

Минавам между короните на дърветата, склонили ръце, сякаш посрещат скъпите гости на краля. Дали да не опитам сега? Любопитството обаче ме щипе за носа и аз се прилепвам  до дънера на едно от дърветата, как ухае на медена смола, и гледам.

Отначало не мога да я видя, само чувам странен звук, като подземно бучене. След това я различавам.

Стъпила е на същия камък, на който се бях отпуснала, чертае с ръцете си хоро, очите й са склопени, а устата й полуотворена… Тя ли издава този тътнещ звук, като песнопение в църква, което излиза изпод земята, като мечка заровена?

Блъска с ръце рязко напред и нещо се случва пред нея. Камъните го закриват, не мога да  видя нищо, тя запява, протягам врата си, косата ми се заплита в един клон, мирише на смола.

Вие ми се свят.

Песента е убийствено тъжна, като погребален помен, като оплакване на загиналите, като изстръгване на сърцето ти от падането на тези, за които ти би легнал в земята…

Губя съзнание, очите ми се затварят. Продължавам да стоя права, косите ме болят някъде далеч, някой ме щипе и скубе, а китките ми горят.

Примигвам и виждам че лежа в скута й.

– Казах ли ти да не пипваш нищо? Точно на сънния смърч да се опреш… Добре те е оскубал.

В ръката си държи малка кожена торбичка и ми дава пак да пия.

– Няма време, и няма да те нося. –остро казва тя. – Не мисли че случайно вървим пеш.

После се изправя рязко, замята коси и ги връзва набързо зад врата си.

– До самовилско хоро се стига на собствени пети. –

На метри от мен виждам на дървото странно сгънат клон – като стисната подмишница. Под него стърчат фъндъци черни косми.

Кичури от косата ми.

…В малката й ръчица изглеждат невинно, сякаш току що е оскубала куклата си. Момчето стои невярващо, овчарката се е свряла с подвита опашка между краката му, с ръце то държи главата си, и сякаш се страхува да извика.

Момиченцето седи до кладенеца, менци се търкалят в краката им, очите й строго гледат лапетиите далеч на пътеката и нахалника пред нея, и като изрича, не – изпява, тихи думи над кичура го хвърля в кофата на кладенеца… Момчето с кучето чак тогава се осмелява да извика, после се обръща и хуква да бяга. Някои от останалите също хукват да бягат, поне по-малките, другите го дават по-мъжкии се отдалечават бавно, някои дори подмятат обидни думи, докато момиченцето не тропва с крак пред себе си сякаш ще ги подгони всички, тогава всички вкупом се изнизват към селото…

… „Момчиле, да я връщаш твойта поразница на оная… майка й, макър на туй майка не се вика… Чуеш ли, изеднико? Момчето ми стори да плаче като пеленаче по цели нощи… Ни той мигва, ни ние, ни съседи… Да я взимаш и откъде е дошла да я връщаш, черни стии ний не щем тука…“ Портатасеотваря с гръм и трясък и разпасан мъж с кръвясали очи се олюлява в рамката над прага. После изревава и нарича скупчените хора начело с разплаканата майка с грозни имена. Устните му завалят повече от краката му, снагата му се гъне като изпусната кукла от конеца, но той стъпва напред сякаш сега ще се нахвърли на всички… Дребна женица с черна забрадка го дърпа навътре, а после просъсква на сбраните отпред: „Вино пихте и хоро играхте тогаз, нъл? Езици си не спряхте тогаз, нъл? Айде къш дома, да гасите туй дето гореше у комшиите.“…

… скупчени големи мъже и жени край кладенеца, Първан реве та се къса, небето смръщено се кани да го последва, малък дядка разбутва всички и като прикляка хваща момчето за ръка. Малкият млъква, хлипа само майка му, баща му спира да го побутва. Дядото щепне нещо на ухото и после взема детето на ръце. Далеч зад ъгъла на една къща се подава момичешко око и злорадо пламъче трепка в него. Здравият набит дядка се надвесва над кладенеца и пуска завързното с въже момче вътре. То започва отново да плаче, майка му пищи и тръгва напред, но скупчените я удържат „Стой ма, то само тряб‘а“. Бавно и сигурно дядото спуска въжето, докато синджирът на който виси кофата несе разтриса… „Стигна ли я?“ Глух глас от дълбините тъмни, синджирът се клати, после сечува нов рев. „Студеноооо“ достига този път членоразделната реч догоре, дядото леко дръпва въжето към себе си, аха да го изпусне, писък от дълбините, писък от тълпата. Окото зад къщата премигва, но се поколебава, старецът удържа връвта и вика пак „Стигна ли я?“. Отговорът вече май е утвърдителен, защото набитият възрастен мъж започва да тегли, па двама-трима момци се втурват, сякаш събудени от сън и теглят с него. Овързаното момче се появява зъзнещо над ръба на кладенеца, ръката му вдигната високо стиска мокра бяла перушина. Досущ същи цвят като косите му…

Вървим и бързаме, аз се препъвам едва, тя припка като вятър, лъчисти колони от розов заник се местят тромаво над върхарите. Трябва да изпреварим тъмното. Тя се отдалечава все повече, и миг преди да се стопи сред стволовете спира. Настигам я бездъх, безда си усещам краката, превита и стенеща.

– Тихо, сестро – вдига тя ръка –Сега трябва да те вкараме.

Тя бръква в торбата на рамото си и вади бял, полупрозрачен воал, нещо средно между булчинско було и мрежа за пчели. Намята го на главата ми и го спуска пред лицето.

Гъсталакът хапе и драска като телена мрежа и не пуска лесно. Да се провираш опасана като ханъма из храстите е трудна задача и за ислямски фундаменталист.

Тя спира рязко и прикляка зад един храст.

– Тук стой. Ще дойда след малко. –

Вися като паяк известно време, без да мръдна. После шепот и скърцане ме известяват, че тя се връща. Защо от другата страна? Отварям уста да се оплача и изведнъж застивам.

През храстите до мен се провира друго момиче. Облечена е в зеленикава рокля, на главата с шапка, от която се спуска същия воал като моя. Само дето има вид на по-подготвена от мен – ботуши, раница, фенер на кръста.

Зяпва, когато ме вижда. Представям си каква романтична картинка съм. На лицето й пълзи усмивка и тя прикляка до мен.

– И ти ли ще влизаш? – шепне тихо – За първа нощ ли си тук?

Кимам неуверено.

– Радвам се да се запознаем.

Протяга ръка и стисва силно моята:

– Велина.

 

 

11.

Събужда се бавно от друсането. Конски тропот, някой подвиква нещо, небето е посивяло като мътно огледало. Нищо не се вижда в него. Няма облаци, ни синева. Някой говори. Ния се привдига на лакти.

Двете с Неда лежат на дъното на каруца, застлана с шарено одеало. Една жена е навела забрадка над нея. От мястото си Ния вижда широк мъжки гръб в кожен елек, който пляска кончето с повода.

Тя хвърля поглед на Неда и нещо я бодва в сърцето. Дългата мацка се е изпънала и се полюлява със затворени очи с всяка неравност на пътя. Ния скача, остра болка в лакътя я заслепява за миг, после стисва зъби, за да сподави пищенето, и се приближава на колене до приятелката си.  Възрастната жена вдига глава и я поглежда с познати, почти прозрачни, зеленикави очи. После вдига ръка и я гали по главата.

Баба Райна.

– Спокойно чедо, жива е. – кимва тя и леко потупва Ния по ръката. Тя стои на колене пред полегналата си приятелка и сякаш я е страх да я пипне. После прокарва ръце през косите й, и открива челото. Гори.

– Топла е много – кима пак бабката – Вече сме близо до дома. След минути ще стигнем. – Тя вперва изпитателен поглед в Ния и зеленото се сгъстява в зениците й. – Тъкмо навреме ви намерихме, чедо. Много студ сте брали, да тръгнете пеша така голи. И то посред нощ.

– Не тръгнахме… – мълви Ния и думите излизат трудно от сгърченото й гърло, стържат и жужат. – Изгубихме се… На път към селото бяхме и… – тя кашля дълго. Бабата я подхваща през кръста и я стиска здраво. Едната й ръка се плъзга по гърба на момичето и натиска някакво място между плешките.

– Кашляй колкот сила имаш – казва твърдо старицата.

Ния усеща как пареща болка се отскубва там някъде между грърба игърдите й и подпалва всичко чак до гърлото й.

–  Легни сега – командва бабката и леко я натиска да се отпусне на земята до Неда. Ния извърта глава и гледа как гърдите на пострадалата й приятелка повдигат и спускат одеалото. Диша. Поне диша.

Облаците са се появили в сутрешното небе, и започват регулирането на движението по небето. От изток някой е инжектирал малко цвят в него и плаха синева се разтича по сивото платно.

Баба Райна държи с дланите си челата на девойките. „Тамън навреме“ мърмори тя и въздиша. После поглежда дяволито Ния и момичето отвръща на погледа й.

– Ама знаеш я ти тая песен за слънцето…

(http://www.youtube.com/watch?v=tNYWJMyaXBU)

Тя тихо запява, и като се усмихва притваря очи и отпуска глава назад.

Ния слуша в почуда. Нещо гъделичка в слънчевия й сплит, а после леко започва да ври и споменът нахлува като мощна вълна превалила вълнолома…

…Неда се буди, хрип в гърдите й, тя пее дрезгаво, Неда приглася, продран глас, друга песен връхлита отгоре, грабливо се върти и унася главите им, тъмни тонове вплитат пръсти в песента за слънце, тя надига глас колкото гърло държи, а сякаш шепне на ухото на падналото момиче, вижда очите й отстрани, втренчени и немигащи някъде над и зад главата й, изправя се и вдига глава като славей, запява към небето, някой я блъсва с все сила опитва се да раздели ръцете им, после пуска и пищи, чува се цвилене и конски тропот, тъмните тонове секнат изтичат измежду нейните, сякаш някой от инструментите спира да свири, прегракнала е но пее, ярка светлина, мижи, гласове, отново онова съскане, после някой я хваща за ръката, тя се мъчи да го удари, да го отблъсне, мъжки глас, „дай аз, дай“, спокоен шепот, няокй я прегръща, някой я вдига, „кой е“, „хора“, „неда“, „помощ“, огън, крясък, шепот, стон и…

Бял шум някъде далеч.

…Подсвиркване, много нахално и безочливо. Настойчив е свирецът, държи да забележиш колко е важен.

Миг преди да отвори очи, бабката вече е разбрала, че е будна.

Уютна малка кухничка, печка бумти, чайник къкри и подсвирва самонадеяно.

– Сега и ти си отспа май. – продумва бабата, която седи заедно с Неда на малката трикрака масичка и гледа усмихнато към малката пътешественичка.

Всички стени са увити в карирани одеала, оранжево-зелено-керемидено и охра. Ния се надига, гледа изпитателно към високата си приятелка, която явно примира от глад, защото държи нахапано бутче в ръка, а с другата чупи хляб от голям самун на масата.

Кашля, поема дъх и пита:

– Нед… Как си?

Неда я стрелва с поглед над глинената чаша от която пие, после я отпуска и задъхано казва:

– Никога не съм била толкова гладна! Ела да ядеш, нашата бабка е просто вълшебница в кухнята!

Ния гледа ръката й, макар й с превръзка изглежда нормално голяма. Тя се обляга отново на възглавницата и в този миг един познат и изкусителен аромат достига и гъделичка ноздрите й.

– Това сладко ли е? – пита тя и изведнъж стомахът й се прегъва, сякаш ще се раздели на две. – Дюлево сладко? Пелте?

Баба Райна я гледа и кима. После вдига една купа и й махва да се приближи.

За известно време настава мълчание.

Слънцето.

Седи си горе и просто си грее.

Двете примижаха срещу него и огледаха малкото дворче. Възрастната жена посочи една дървена пейчица и трите се тропосаха там, като се занаместваха. Двете момичета притихнаха и се заоглеждаха.

Дворът пред тях спускаше наклон, сякаш бе уста, раззината към полите на планината. В единият му край имаше малка барачка, вероятно обор или хамбар, а от другата страна – няколко лехи. Близо до тях пет-шест кокошки усърдно забиваха клюнчета в земята, а над тях, разположен царствено на ръба на покрива на къщичката, се припичаше грамаден риж котак.

– Значи сте тръгнали за събора материал да сбирате?

Ния учудено я изгледа, после впери поглед в Неда. Тя кимна.

– Кукерите, врачуването, и сега русалиите. За тях няма нищо, и мислех мойта работа да е върху това… Нийчето пък се интересува от женските митологични фигури.

Бабката погледна малкото момиче.

– И какво си насъбрала?

– Ами…- посмути се момичето като че бе на изпит. – Много неща, но всичките си противоречат. Легенди са, навсякъде са различни, ясно е…

– Тя смята, че са части от наистина съществували женски общества. – почти незабележимо присмехулно изрече Неда. – Събирани, за да противостоят на патриархалното…

– Престани да се подиграваш!

– Какво? Знаеш, че съм съгласна с теб! Просто ми е смешно… Във факултета ще те разпнат за развенчаването на митологичното… Димковият ще ти хвърли анатема – защитавате тезата за богочовека, а? Вие за Казандзакис ли се взехте, млада госпожице? – престори гласа си тя, после се закашля.

Ния се усмихна, после заопипва превръзката на ръката на приятелката си.

– Изглежда по -добре –  каза тя – Беше се подула като балон.

Неда се изхили.

– И не можах да се възпозвам.

– Говориш като Алеко. – дръпна се Ния

През цялото време бабката ги гледаше втренчено.

– Не мога да си обясня от какво се поду така. –

– Може и да сме преувеличили. На тъмно и в онова състояние… –

– Убождане като това прави и по-големи зулуми, дечица – меко каза старата жена – Добре сте се разминали с издуване. Знаиш ли какво натравяне може да се случи?

– На какво се е убола? –

– На цветенце – усмихна се криво Неда.

Бабката приседна до тях и попита на свой ред:

– Сами с момъка, дето ви видях, ли дойдохте? Или има и други с вас?

– С нас не – каза Ния, а Неда се намръщи. – Но има други приятели, които щяха да пътуват, сигурно вече са горе.

– Те са ви близки? – каза баба Райна – Познават ви сигур?

Двете момичета я изгледаха озадачено.

– Да, защо? – отвърна Ния и едва сега си даде сметка колко сериозна и притеснена изглежда бабката.

– Ами цветята не хапят, дъще. Освен ако конджул не скатаят… Вие сте светли девойки… На някой лошо да сте сторили? – тя въздъхна – Макар че, друго ми чопли душата. Ако е тъй, е добре да не одите нагоре повече. Ако се лъжа пък… мож‘ да не успеете още три годин‘ да не видите събор…

– Спокойно, мила бабичко – тихо изрече Неда – Има кой да ни е крив… Няма да стигаме до самовили и змеици.

– Има по-страшни неща от вилите, мила. Много дълбоко беше стигнал тоя бод…

Ния гледаше баба Райна внимателно.

– Вие вярвате в тях? – попита тя с научно любопитство, или поне толкова неадекватен тон.

– Ами и тя като нас – опита се да се пошегува Неда.

Бабата се усмихна.

– Ами че що да чакаш от една стара суеверна бабушкера. – и тя махна, сякаш ръсеше жито на кокошките. – Белите сестрици са си тука от време оно.

После гласът й стана сериозен.

– Вашите ора идат. Но вий си помислете. – тя кимна нагоре към баира зад къщата.

– Няма страшно, бабе – сложи ръка на гърба на жената Неда – ние от какви дупки сме излизали, та с едни мъже ли няма да се оправим. – тя стана и се приближи към олука, точно под дългия котарак. – Мац-пис-пис.

Бабката се разсмя.

– Мъжете така кат’ гледам не са ви проблем. Идат всичките под строй. Не са мигнали цяла нощ да ви търсят.

Неда продължаваше да котка котака. Той мижеше и се правеше, че не я забелязва.

Ния тихо каза.

– Бабо… – после се спря, сякаш не биваше да се обажда.

– Думай, чадо – замислено я подкани възрастната жена.

– Горе… преди да стане всичко… Там имаше нещо. И двата пъти усетих, че с нас сякаш присъства още някой.

Бабката впи очи в тъмните зеници на Ния.

– Можеш ли се сети – мъжко ли беше, ил‘ женско? – попита тя ни в клин, ни в ръкав.

Ния се смути.

– Аз не съм сигурна какво беше изобщо… Може и животно да беше.

– Мила – меко каза жената и поклати забрадка – Гората нагоре е пълна с вълци и лисугери и секакви. Ако им бяхте по мярка, щяха още у гъстака да ви хванат, пази боже… Вас ви не гонят животни. Затуй думам тука да си седите.

– Няма да ни убедиш, бабе – обади се Неда, която продължаваше с безплодните си опити да мами котката.

Старата жена ги изгледа, после леко премигна. Котакът се извърна, прозя розова паст срещу момичетата и сякаш едва сега забеляза високата мацка под него.

Някъде далеч се чу автомобилно гъргорене.

Бабката се наведе към Ния.

– Убави песни знаеш, дъще – очите й блестяха бистрозелени като езерни дъна – Песните са цяр за душата, пък и други неща церят. Ей, моя вагабонтин, навремето на мечка беше пял и цял се беше измъкнал. Всяко нещо си има песен.

Котакът вече се бе разположил удобно в обятията на джаста-прастата. Промъркваше тихо, и отвреме на време галеше мустаците си в рамото й.

Баба Райна приближи още повече лице до момичето. Думите й станаха леко размътени, или Ния не можеше да се съсредоточи върху им. Колкото й да се опитваше да погледне на свой ред старата в очите, погледът й се извръщаше все към Неда, гушнала котка в ръце.

– Тъмното и светлото не са страшни, чедо. Те са като вътре и вън, като гласа и тишинето. Праговете са тези, дето водят. Стъпките. На здрача и заревото да внимавате. Силно се не ядосвайте, дръжте се заедно. Сънят е опора, безсънието е врата.

Боботенето на двигател се приближаваше. Неда тръгна към оградата, гушнала косматото и опашато бебе в ръце.

Бабката мушна нещо в ръката на момичето.

– Ти добре чуваш. Слушай се. Ако не ти дава – не тръгвай. И на реката не ходете. Това що съм ви сварила, да го пиете докле си тръгнете. И да свърши, дазнаеш – туй що отравя, то лекува. И най-важното – миглите й вече почти гъделичкаха ухото на леко препарираната Ния – Събора не напускайте, докле не свърши.

Тя се отдръпна. Ния премигна и я изгледа. Усмихната, малката бабичка се радваше като дете на Неда с котето в ръце.

– Аз й на моя ще кажа – ама и ти да знаеш – каза тя със съвсем различен тон – Ако ти потрябва нещо, баба Калуна да търсиш, на Калено. Много здраве от баба Райна да й предадеш. – старата жена се изправи бавно и се приближи.

Рев на тежък камион огласи полите на планината и по отбивката нагоре към къщичката се зададе познат зелен „Зил“. Синьото возило на Неда го следваше като упорито бръмбарче по склона.

Бабата и двете девойки стояха до оградата. На предната седалка на големия камион се бяха сгъстили пет човека. От прозореца се подаде рошава глава и изрева:

– Хванала си ги начи тия пущини шавливи, а маме Райне?

Старата жена се усмихна благо.

Малкото автомобилче спря сгушено до големия си роднина. Алеко зад волана, до него дребничкият Виден.

Още някой на задната седалка.

Вратите се отвориха и тримата изскочиха от колата. Едрият, чернокос викинг, нисичкият русоляв Виден и още едно, високо момче с кестеняви коси до раменете и очи по-тъмни от турско кафе.

Неда сви устни, котакът се извъртя в ръцете й и скочи на земята.

С финално изреваване камионът угасна.

12.

Тишината свършва в мига, в който последната песъчинка слънце пропада към долната земя.

Отнякъде се чува вой, хиляди гъсталаци шумолят, гората светлее от бели и сребърни воали. Придърпвам се леко напред и виждам голяма неравна поляна, над която оредели дървета закриват скалния поток от върха. По средата лумти малък огън. Тук сме съвсем близо до билото, студът започва да пробива през врата и обувките ми.

Песен се разлива отнякъде далеч, без думи, само весела мелодия, тук таме с по-някоя извивка точно както си представяш да го правят народните певици. „Пискат като ущипани“ казваше баща ми. Изведнъж по поляната руква буен поток от момичета. Сребристи наметки светят, лицата се крият, но тук-там по някой отблясък показва светещи очи и усмивки изпод булата. Въртят кръгове край огъня и се стрелкат хаотично ту насам, ту натам. Мелодията щурти и пълни ушите, дърветата и склоновете, прелива от гърдите ми. Сърцето ми е учестено, отново смътни спомени минават на бърз кадър през главата ми (мама танцува и ме върти пред себе си в ръце, мама тича, докато ме е гушнала, мама ми маха усмихната, докато се отдалечава), а после виденията от надрусването с русалийчето отново тръгват да въртят край главата ми, както стаята ми при много тежък махмурлук. Не осъзнавам кога съм се изправила и отброявам ритъма с крак. Новата ми познайница вече се е втурнала някъде из поляната. Поляната, която… не е всъщност поляна… тревата се разлива, вълнува и блъска, устремена към центъра, към светлата точка. Хорото се стича като побелял водопад откъм върха, смесва се с нея, тече, плиска и звънти в ушите. От искрящата пяна се отделя един воал и се приближава към

мен, една ръка ме грабва и ме въвлича вътре, и аз неволно отварям уста и пея мелодията, която се върти и повтаря и влиза под кожата, в костите, вибрира и гъделичка… Всички танцуваме дълго, безкрай, без дъх, въртим се като милиони звезди около една мощна синкава светлина. После постепенно скоростта се забавя и образуваме голям равен кръг. Яна ме е хванала за ръка и стиска здраво, в другата ми ръка са тънките пръсти на Велина. От всяко лице различавам по нещо, искрица усмивка, парченце зеница. Това на  яперицата е тъмно скрито, нищо не излиза изпод воала.

Из редиците минава шепот като бърз повей на есенния вятър. Девойките мълвят едно име, учудени и радостни.

Велина се извръща към мен, развълнувано стиска ръката ми.

– Домна ще дойде, с нас ще играе… Силна магия ще сдобием с това хоро, сестро!-

Стискането от дясно не може да се сравни със смачканите ми пръсти отляво.

– Пуста вила урочасана! – мълви гневно Яна и като се привежда към мен продумва – Пусни се и да тръгваме, сестро!

Аз неразбиращо я гледам, и докато реагирам, буен пламък на синия огън в средата изригва мощно към върха, а до него висока красавица, увита сякаш в косите си, замахва с ръка и хвърля нещо в синкавите езици, които ближат небето. Пристъпва напред. Сега виждам, че косите й наистина са чисто бели, обливат раменете й и обгръщат роклята, без да разбереш къде започва едното и свършва другото… Яна ме дърпа панически, като за последно, аз се опитвам да пусна като в сън ръката на Велина, но тя е сплела пръсти в моите…

– Изгỏри! – кънти гласът на дивата и лети надалеч. Във всяка нейна дума е заключен звук, сякаш е къс от някоя песен, сякаш не говори, а пее. Отворена съм като рана, словата й се забиват дълбоко в мен и запомням всичко, запечатвам с болка и неразбираемото.

– Тучно хоро сте сбрали. Да приставате сте дошли. Да изстръгнем сърцето от прегръдката на забравата. Зянки сред вас няма. Неми сред вас няма. Слепи сред вас няма!

Тя пристъпва още по-близо. Усещам ръката на Яна да потреперва в моята.

– Проходът към Реката е зейнал кат‘ небе и е тесен като гроб… Да сториш себе си на проход трябва, за да преминеш… Вилата е врата към Реката. Затвори ли се, тук остава… в този свят на забрава… тук де стъпала срастват корени, тъмни билета само напомнят Оттатък, носят тъга и мирис на вкаменен вятър, гърбави лисици криволичат из усойни дебри, а в дълбините на почвата съхне чучурът… Мъничета напъпват по стъблата, по неизгрялото въздъхват и откъсват тела от канелките. Между нощта и утрото е злъд – другото, неописаното време, което тварите най-проспиват.

Отворѝ се за твоя ден, и остави на Реката да премине…

Изведнъж високата дива спря насред думата.

Ръката на Яна затрепери в моята.

– Коя мръсна тегоба се е вмъкнала тук тайно? – метален режещ глас от устата й, гняв събуден в погледа.

Тя за миг беше пред нас двете, ръката й протегната право към яперицата стискаше тънко сребристо острие. Видях очите й отблизо, бесен огън гореше под смръщени вежди. Сила и воля струяха от него, само да поиска – върха сама би преместила.

С един замах Яна разкъса хорото, прегърна ме през врата и рече:

– Смееш ли да ме прободеш, червена и нея ще направиш!

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?

– Кои сте да ме съдите? Прокудихте майка ми, за мен не се сети никоя! Оставихте ни на човеците… и на зверовете!

– Като не ни щеш, що дириш тук, яперице? Таз що е червено проляла, нивга не ще е пак бяла!

Всички наоколо смръзнали гледаха страшната сцена. Внушителната фигура направи още крачка напред, хватката около врата ми се стегна.

– Тъмни помисли не щем! За тази която се промъкне има едно наказание!

– Хайде, удряй! – изграчи Яна – Удряй, мигар няма и ти моята да пролееш!

– На война всеки е червен, тегобо. Невинна кръв ако точиш, завинаги такъв оставаш… Виж се Яно!

В този миг зад мен се чу рязък шум, яперицата изпищя, хватката й се охлаби и аз се стоварих на земята. Скочих на крака и видях Велина, която държеше ръката на Яна извита.

– Несретнице, що стори! – извика яперицата и заби нокътя на показалеца си във врата й

Извиках.

Момичето се олюля и като селюшна напред падна в прегръдките на белокосата. Тя я положи леко на земята икато прошепна нещо опря пръст върху раната. Яперицата се шмугна към гората, но беше късно.

Домна направи само една крачка. Сякаш земята се местеше под нея докато върви, сякаш не стъпваше, а протягаше крака си към крайната цел.

Тя стъпи пред яперицата и с едно движение на ръката я блъсна назад. Бърза като котка Яна се изправи и застана срещу й, протегнала напред ръце.

– Виж се, Яно! – прогърмя отново гласът на белокосата вила – Светиш!

Луната се беше показала, и въпреки огромният синкав пламък на огъня и сребърната й светлина, силуетът на яперицата сияеше в червено.

– Селенската светлина те познава, тегобо! – изрече Домна и пристъпи пред нея. Вдигна ръка със сребърното острие, като нажежен до бяло ръжен. – Престъпилите прага са врагове не само на хората или вилите. Целият живот ги отхвърля!

В този миг Яперицата бръкна в пазвата си и като прошепна нещо го хвърли напред. Изви се вятър и тъмните парченца обляха вилата. Острието й за миг замръзна, чу се пропукване и около снагата й лумнаха хиляди малки пламъчета, докато всяко изпратено парче изгаряше от допира си с воала. Тя отметна воала си и отвътре се показаха острите й, гневни черти.

– Изгора си довела, и мислеше, че ще те изтърпим! Пленница си взела и мислеше, че ще ти го простим! Сега тъмно биле ми хвърляш, и искаш да те пуснем! Всичко се къса тук Яно, сега и вовек!

Тя пристъпи крачка напред и с мълниеносен шут свали яперицата на земята. Вдигна високо блестящото острие.

Тогава чух гласа си да крещи с всичка сила:

– Спрете!

Учудени погледи отвсякъде, докато подтичвах към схватката. Моят е най-учуден, акоме питате. Виждам Велина която тръгва към мен, и няколко други момичета, които се приближават.

Самовилата ме гледа.

– Какво ще речеш изгоро? Защо ме спря? –

– Защото… Тя ми е приятелка –чувам думите да излизат от устата ми и сама не вярвам.

После тръсвам глава да прогоня целия кошмар.

– И защото знам че така тези неща не се решават. Никой не може да отнеме живот, особено тези дето искат да го пазят. А нали… – млъквам, лицето й блести на сантиметри от моето.

– Всеки може да отнеме живот, сестро… – продумва тя – Ако Бог бе написал да не можем, тогава друго щеше да е изпитанието ни…

– Аз имах предвид, че не трябва… – заекнах докато лъчеше топлина в очите ми. Един тъмен плач се надигна някъде в стомаха ми.

– Какво искаш? – отдръпна се тя. – Казвай бързо!

– Пуснете ни да си ходим – глухо казах аз.

– Не мой, моме – чу се тънък момичешки глас и Велина хвана ръката ми. – Не знаеш де отиваш!

Дръпнах ръката си.

– Където и да отивам, няма да я оставя тука да я колите! – гласът ми трепереше, като цялото ми тяло в нощният студ.

Белокосата се разсмя с глас. Яна се бе изправила и главата й беше обърната към мен.

– Пускам те. Взимай я и я махай оттука! – властно махна с ръка бялата вила – Може пък туй друго да роди…

Като се препъвах и клатех, сграбчих яперицата за ръка и я поведох към гората. Стори ми се по-малка и някак свита.

Погледнах назад.

Огромното хоро се разпадаше и изчезваше някъде в ослепителната синя светлина в средата, песента гаснеше и звездите надвисваха като играчки на гигантска елха, огромни, близки и топли, над върха и мен, над вълшебното хоро от бели девойки с дълги сплетени яперичини коси, които ги обливаха и загръщаха като плащове.

Колкото и да ми бе студено ръката, която стисках бе ледена.

Яна трепереше.

***

Разсъмването не ни настига, колкото и упорито да вървим. Докато пресичахме една поляна яперицата спря и се заоглежда.

– Ти стой тук, сегинка ще дойда – пошепна тя леко прегракнало.

– Къде ще ходиш? – възразих й смело – Давай да се приберем, студено ми е, искам да спя!

– Я не ми се репчи! – сурово отсече дивата, в гласа й се мярнаха отново онези металически нотки. – Не спирам ‘щото ми е щукнало ей тъй. Трябва да намеря нещо…

– Ще дойда с теб. – изричам и се замислям за истинската причина да не я пускам.

– Ей, моме! Кога някой що знае говори, ти ще му мълчиш, от уважение, чуиш ли ме?

– Същата си като майка ми! – повиших и аз тон – Ако се придържах към твоите инструкции сега щях да вървя сама, не мислиш ли!

Тя ме гледа известно време после процеди:

– Сега си мислиш че съм неблагодарна? Не бой се сестро, ще ти върна услугата, ще имаме възможност! Хубаво, че са мекушави белите…

После изведнъж ме дръпна близо до себе си и впери безумни очи в моите.

– Аз ако бях на старата нямаше да ни оставя така да тръгнем… Острието щях да забия до дъното на гръдта!

Гледах я потресена как се изправя.

– След всичко това… ти все пак се осъждаш…

– Нямах предвид мойта гръд, сестро. Ти беше тази, която я надви, па макар и с хитрост и жал.

Миг преди да шмугне сянка в храстите, тя се обърна.

– Туй за майка ти ми хареса… Трябва да ми разкажеш после.

…Парфюмът й ухае на свобода, на чудни, непознати места, и на сълзи. Бузите й са студени, докато се притискам в тях и я прегръщам. Моята майка. Феята на татко. Моята скъпа, никога недостатъчна майка. Вещицата, според дядо.

Татко ваеше, тя пееше. Така се бяха харесали, на един фестивал на изкуствата в Краков, където и двамата си говорили дълго време на английски, преди да разберат, че са от едно място. Бяха заедно още от преди семейния съвет да реши, че двойното счетоводство е с по-висок рейтинг откъм финансова стабилност, и скулптор и певица са обречени на сух хляб, чубрица и бонус сирене, и дълги зими без парно.

Не познали. Човек може и МИО да завърши и да работи за мизерна заплатка. В книжарница например, въпреки че не всички са такива щастливци. Всичко си зависи от човека. Татко, а и цялото му семейство смятаха парите за нещо много трудно постижимо. Бяха като джуджета в мината, които се стопяват от труд върху почти невидими златни жилки-косъмета. Майка пък ги ловеше във въздуха. Жонглираше с тях и никога не се научи да ги цени. Имаше баснословни хонорари, които харчеше понякога за безумни подаръци, за приятели, за семейството си, за мен…

Още помня куклата-робот. Имаше пералня, и цяла кухня към нея, и когато я разставихме зае половината ми стая. Дядо ми винаги цъкаше неодобрително, като видеше такава „разсипия“, и се затваряше в себе си. Беше устат само докато баба беше жива. На оня свят тя отнесе освен себе си, усмивката и думите му.

Много обичах да виждам майка си като малка. Рядко ми се случваше. Понякога се прибираше внезапно ден преди Коледа, двете правехме гигантски експедиции по магазините, купувахме си плочи и сладкиши, и танцувахме и пеехме в моята стая с пълни усти и пълни сърца. Понякога обаче прекъсваше планираната от баща ми с месеци семейна ваканция за да изчезне на „нетошен гашмен“, както обяснявах после на двамата мъже, които нищо не разбираха от такива неотложности.

За разлика от татко, който си остана винаги щастлив с положението „понякога те се завръщат“, аз се променях. Не знам кога точно се бе случило, сякаш някой натиска копче в определен момент и историята вече е друга. Когато майка ми се прибира, аз излизам, а ако не мога, се затварям в стаята си. Колкото повече пораствах, толкова повече дни ми трябваха да свикна с нея при всяко завръщане.

Убедена съм, че тя се разведе с мен, а не с баща ми. Охлюва му виках по това време. Дразнеше ме разцъфналата му физиономия всеки път, когато тя се появеше на вратата. Ядно хвърлях всякакви подаръци и казвах някаква глупост от рода на „прелетните птици летят заедно в ято“ или друга напомпана тийн-мъдрост, от онези, с които си убеден че знаеш всичко за света и тъпото му устройство.

Нямаше шанс да живеем в една къща. Когато тя се прибра задълго и почти окончателно – уви, знаете – в шоу-света гласът е най-последното по важност качество на една певица – аз се приготвих да се изнеса.

Тя ме изпревари. Взе си багажа и отиде да живее в старата къща, която едва давахме под наем, в едно забутано предградие.

Живях у Ния шест месеца. Върнах се при баща си, защото дядо почина, но и след това продължих да губя часове наред на гости. Майка ми идваше почти всеки ден сутрин, и всяка вечер отвън я чакаше някоя тежкарска кола. Спря да го прави толкова често, когато баща ми започна да вае отново.

Преди да се изнеса у приятелката си, мразех да пея. Случваше се понякога на някой купон да изпеем нещо, в някоя по-тежка фаза, когато бях достатъчно пила, за да се оставя да съм щастлива, и тогава все някой младеж вземаше да се прехласва по невероятния ми глас. Винаги се намираше някоя вежлива мацка с внимание към детайла, която да поясни на кой съм се метнала за да го получа. Там обикновено партито свършваше, поне за мен.

Но следобедите с Ния промениха всичко. Обожавахме да кръшкаме, когато учим заедно и любимите ни средства бяха фантастиката, фантазьорите и фолклора. Ния знаеше чудни народни песни от баба си, и аз стръвно се хвърлих да ги уча, тези допотопни чалгии които само увреждат гласа според майка ми. Не понасяше старите песни, беше готова да стане и да си тръгне ако някъде чуе дори Валя Балканска, и това отвори за сърцето ми проход към музиката. Така имах място където да остана, когато световете на майка ми и баща ми станаха толкова лични и тесни.

До момента до който фантазьорите не напуснаха сферата на фантастиката и не почнаха да излизат с нас редовно. По-редовният покани Ния да се изнесе при него.

Недостатъчното се появи отново.

***

…Скърцане на съчки, шум в храстите. Това не е тя. Безшумна и неуловима, обикновено вече е до мен, преди да усетя.

Някой върви насам в мъгливото време преди съмване. Как го нарече старата дива? Злъч? Не – злъд. Смразяващо звучи тая дума. Има наистина нещо много тежко, точно във времето преди изгрев. Винаги съм мразила да се събудя точно тогава… Нито е да заспиш, нито да стоиш буден. Една мъка наляга сърцето, мрачни спомени се връщат неканени.

Изпукване. И още едно, вече съвсем близо.

Стисвам пръчката дето съм си намерила и клякам още по-ниско.

Бяла фигура изпълзява от храстите.

Преследват ни? Спомних си думите на Яна преди да хукне из гората и потръпнах. После неуверен тих глас изрече:

– Сестро?

Беше Велина.

Поех дъх рязко и се изправих.

– Какво правиш тук?

– Да вървим, Недя. Трябва да бягаш оттук. – изрече тя и се приближи бързо до мен. – Сега е най-слаба, можем да се прикрием. – тя се опита да ме хване за ръката и да ме дръпне.

Не, че не ми се искаше.

– Не че не съм опитвала – поклатих аз глава – Няма смисъл. По-добре ти се изнасяй по-бързо. Видя че не си поплюва.

– Чуй ме, сестро… – каза тя тревожно – попаднала си на грешна настойница. На омраза ще те научи, на тъмни билета, и на намеса… да бъркаш в живота, да мъчиш хората.

– Ами ако искам да се науча точно на това? Може би не съм при нея случайно. –

Тя за миг замлъкна.

– Ти си слънчева девойка, видях те. Не ми се вярва сама да си отишла при нея.

Тук вече ме хвана.

– Япериците са прокудени… отнети са им вилските сили… Затова владеят други, чужди и на хората, и на самодивите магии… Болни са, разбираш ли… – обясняваше ми тя грижливо, като дете на възрастен за ползата от лягането навреме.

Започнах да се притеснявам. Моята болна можеше да се върне всеки момент и да ни хване. Изобщо не бях сигурна в резултата от такава тройка на разсъмване.

Не се съмнявах в силите й, а още по-малко в характера.

Съмнявах се в себе си.

– Къде ще отидем? Няма да избягаме далеч – поклатих глава.

Велина въздъхна.

– По следи ще те водя. Как мислиш стигнах дотук? Ще се прикрием, докато стигнем по-долу. В гъсталака тя не може да ни вижда, трябва да знае къде сме, за да ни спре отдалеч. Хайде, сега трябва, Недя!

– Не съм… – понечих да изрека, но тя ме дръпна силно за ръката, и сбърканото ми име остана да виси след нас на поляната.

Храсталакът е безмилостен. Дебелите клони сграбчват ръцете ти, за да направят място на по-тънките да плющят през лицето ти, вървиш приведен, защото тръните заплитат косите ти, или бъркат в шията и гърдите, а чепати, щръкнали корени спъват краката ти и се мъчат да пробият подметките на и без това изстрадалите ми обувки.

Велина припка като изпусната коза, (коза такава, защо ли те послушах), и отвреме навреме измърморва нещо, сърцето ми бумти и заглушава думите й, а скоро и стъпките ми.

След около час, започвам да различавам зеленикавата й рокля и бялата й качулка. Съмва се. Идва утрото.

Излизаме на поляна, но Велина бърза да се шмугне в храстите. Косата й е вързана на кок, устните и очите й са присвити, тя спира в гъстака и вдига ръка да мълча.

– Има една тясна пътека тук – шепне тихо – Трябва да я уловиме и ще се спуснеме бързо.

– Нали е добре да сме на по-скрито? – мълвя аз и се оглеждам като заек, който души въздуха.

– Тя е много тясна, има гъсталак и отгоре – тя ме стисва за ръката – Няма страшно, нахвърлила съм ни в още двайсе посоки. Давай!

Колебая се, но тръгвам след нея. Най-ме е страх от „няма страшно“, както казваше Стан. Даже стихче беше съчинил по темата… на мен беше посветено. Стисвам зъби, най-подходящото време за немили спомени избрах.

Има нещо, което не ми харесва. Не могада си обясня какво, но то е някъде наоколо. Дали Яна не ни е проследила по-добре, оъколкото си мислим? Щеше вече да ни е уловила, си мисля.

Пътеката зейва между храстите като процеп и младата кандидат-вила хуква по нея. Тичам и аз, леко привела глава, за да не ме цапардоса някой клон, дето се протяга отгоре.

Чува се сподавен вик и Велина се търкулва пред мен. В мига в който се премества , ня мястото където се е спънала виждам един корен, който… пулсира, сякаш е жив.

Студена тръпка ме прерязва ниско в стомаха.

– Пусто да опустее, скапани коренища и храсти! – кълне по вещерски чирак-самовилата. – Няма да ме дъниш баш сега!

Тя бърка и вади нещо от раницата си, отпива и ми подава и на мен.

Пия и тръгвам след нея. Водата е вкусна и студена.

Не тича толкова бързо, може би внимава повече.

Още няколко крачки надолу тя забавя ход съвсем. Тук пътеката е по-широка, може да се тича по-спокойно. Защо спира?

Обръща се към мен, гласът й е странно удебелен:

– Недя, не мога да вървя! Изпрати ни нещо, тя… конджул ли, тенец ли…

Опира се на мен, зениците й са като череши.

Толкова по въпроса за вилските сили. Сега я втасахме.

– Давай – казвам й и я прегръщам – Ще ти помагам.

Заедно правим още няколко крачки. После тя се обажда, със съвсем променен нисък глас:

– Остави ме тук… Тя ще гони теб, бягай напред… – опитва седа бръкне в раницата си но ръцете не я слушат.- Вземи чистата вода… Ако нещо ти се стори налазено… Странно… Полей го и давай напред.

– Няма да те оставя. –клатя глава – Ако те намери…

– Ако съм с теб, ще ме намери със сигурност – натъртва тя високо, после ме пуска и сяда. – Остави ме… Оставете ме…

Седя вцепенена над нея. Как да я оставя на пътя? Паднала на земята… в същото време знам че е права.

Хващам я и се мъча докато бавно я местя. Тя се надига да ми помогне, но краката й не я слушат. Не бях забелязала, че са толкова дебели, като на футболист. Май трябва да спре с фитнеса.

После се взирам и виждам равна, прясна рана, която пресича и двата й глезена, Панталоните са скъсани и оцапани с нещо кафяво.

Ушите ми писват. Спомням си думите на баба Райна… сякаш ги е казала отдавна, някога преди сто години. “Туй що разболява, туй що лекува.“

Отровена е. Ако я оставя, ще умре.

Слагам я да се сгуши в храста и ровя в раницата й. Изскачам на пътеката и се оглеждам.

Трябва да е някъде тук.

Правя крачка, сякаш ще тръгна надолу.

Едно клонче досами пътеката помръдва, на около метър напред.

Още една крачка.

Сега повече прилича на коренче, което леко се надига от земята.

Стъпвам пред него и докато то се изправя рязко, аз яростно изливам с две ръце водата от манерката.

Нещо пищи и квичи, като ядосано малко бебе, като хванато прасе. После стъбълцето се сгърчва и пада на земята, а под него пробягва нещо, което много прилича на плъх. Изстрелва се напред по пътеката и изчезва в храста.

Вземам внимателно клончето и като в транс чупя и стискам дребни парченца от него. Сухо е и не е трудно.

Повдигам главата на Велина. Чувам тежкото й дишане.

– Отвори уста, сестро! – отсичам заповеднически, и тя леко измрънква. Устните й само потрепват и аз набутвам колкото мога от праха между тях. После й давам да пие… или по-скоро поливам устата й с манерката.

Тя простенва. После се закашля и леко отваря очи.

Давам й да пие още, и търкам устните отново с парченца от сухия клон.

– По-добре ли си? – прегракнало изричам –

– Да, сестро… – гласът й е слаб и тънък, трябва да се напрегна за да различа думите. –

– Отдъхни още малко и ще те нося. Ако може да се държиш на краката си, поне да те крепя –

Тя кима и затваря очи.

След няколко опита успяваме да се изправим. С олюляване и подпиране стъпваме на пътеката.

Вече е доста светло. Поглеждам към нанадолнището и после мятам поглед назад, към осветената от първите коси лъчи на слънцето поляна.

Където с презрителна усмивка стои и ни гледа Яна.

13.

Отрядът се е разпределил по машините в много подходящ за душевното му състояние ред – Алеко, Ния, Виден и Стан, заедно с още един от мъжете се тъпчат в малката синя кола, Неда с Кальо и още трима юнаци – в камиона. Момичето категорично бе отказало да кара, и се бе натресло при непознатите.

Големият „Зил“ друса и трещи, но не това пречи на здравеняците да се унесат след дългата безсънна нощ. Пречи им, разбира се, разговорът, или по-скоро безкрайния спор, който са подкарали Кальо и дивачката. Знаете девиза на планинците – свободна жена се загражда винаги. Кальо следваше упорито това правило, но не бе попаднал на подходящата цел.

Отзад в малкия бръмбар, който усърдно пъплеше след големият си батко по баира, Алеко размахваше ръце, коси и торби под очите си, докато с Ния си разказваха един на друг приключенията от последната нощ. Смехът му бе заразен и често се предаваше на всички пътници в колата, дори на умисления Стан.

Закачките в колата и спорът в кабината на „Зил“-а затихват рязко, когато билото бавно извива гърбица под плоския змийски корем на пътя и пред пътешествениците се ширва многолюдният Възбог.

Селото е разровен мравуняк – навсякъде вървят, подтичват, скачат, стоят, ръкомахат и се прегръщат огромно множество хора. Белите, варосани фасади на къщите са окичени с всевъзможни шарени гирлянди, върбови листа, карирани одеала и всякакви други финтифлюшки. Но най-сериозното стълпотворение се е събрало на централния площад, който повече прилича на смесица между арабски пазар и рок-фестивал – между дивния лунапарк в единия му край и високата сцена в другия. на която се надсвирват групи музиканти, се вихри мащабен лагер, пълен с шатри, сергии и стрелбища, като град в селото, безкраен маскарад от кукери, клоуни и коминочистачи, сладкодумни търговци, фокусници и  русалии, сватбари, овчари и димящи вкусни храни на камари…

Неда замлъкна насред поредното заяждане; Алеко се облещи и сънят напусна преуморените му клепачи; Ния рязко пое въздух.

Бяха стигнали; съборът, за който бяха чели, спорили и мечтали от години, виеше огромното си хоро пред очите им.

Самовилския събор, на който някак странно липсваха именно самовили.

– Да вър‘им да ви настаня у нас – подкани ги Виден, докато всички се бяха скупчили до колите и гледаха веселбата отдалеч.

Внезапно настана суматоха. Мъжете, които се возеха с Кальо, засмъкваха багажа от камиона, Алеко и Ния заровичкаха в багажника, и отрупаха дребничкия Виден с чанти.

Стан стоеше до колата. Неда стърчеше до камиона. Слънцето висеше любопитно над главите им.

Дългокосото момче бръкна с ръце в джобовете си и зарея поглед към панаира пред тях.

Високата девойка каза нещо на един от мъжете в кабината, после взе подадената й цигара и като защрака яростно с инатливата запалка, направи няколко крачки до бордюра. Застана зад камиона, досами ръба на хълма и запуфтя нервно.

– И тя се е вцепенила, че пушиш. Като мен. – долетя глас иззад момичето.

(Сили не пуши ли след секс?)

– В гората ли ги почна пак?

Тя отново не реагира.

Неловкостта се затегна. Момъкът смутено пристъпваше от крак на крак.

– Какво сега – няма и да си говорим ли вече?

Момичето разко се извърна.

– Ти какво искаш? Какво търсиш тук изобщо, защо дойде? – (И как те пуснаха въобще?)

– Да няма съдебна забрана да те доближавам? – усмихна се малко пресилено дългокосият. – Защо ти се държиш така, сякаш…? – той се приближи още повече до нея. – Адски се притеснихме, Недски. Вдигнахме почти цялото градче, за да ви търсим, Добре че майката на Виден се обади, иначе цяла нощ нямаше да мигнем… Той Алеко така и не е спал…

– Виж, и на нас не ни беше е леко – дръпна се тя като убодена и се отдалечи на няколко крачки. – Последният разговор не беше ли достатъчен? Не искам да говорим, не искам да ми обясняваш нищо… Просто ме остави на мира.

– Мира няма да идва. За щастие. – опита се да се пошегува момчето. Смехът му прокънтя самотно, но тя го пресече рязко.

– Станимире, ти от дума не разбираш ли? Изчезвай и ме остави – сърцето й се сви от собствените й думи. Защо трябваше да се стига до това…

Той се отдръпна.

– Не разбирам – твърдо отсече – Ти реши да е така. Защо се държиш сега сякаш аз съм виновен?

(А кой друг бе, свиньо…)

– Махни се! – извика тя и всички ги зяпнаха. Ния бързо се приближи.

– Какво правите? – тя се обърна към момъка, изгледа го многозначително и дръпна Неда за ръкава – Хайде да вървим, трябва да поспим поне малко! –

Алеко се приближи и застана между Неда и Стан.

– Не знам какви сте ги свършили, но тук не е мястото да се оправяте. – той се ухили – Най-малкото сме на открито.

После като тупна тъмноокия си приятел по рамото каза –  Викам да те водя на кръчма, а, Стани? Само да се настаним и излитаме! Чакай ме тука при русите авери.

Момъкът кимна леко, Неда изгледа вбесено викинга.

Като се клатушкаха под раниците си, тримата поеха след Виден надолу по стръмното.

Красивата двуетажна къща, тук-там с поолющена фасада ги посрещна приветливо. Вътрешните стъпала скърцаха, докато се качваха и специфичният аромат на планинска къща – смес от дърво, смола и пръст – заля сетивата им.

Неда едва изчака домакинът им да ги остави и да отмине надолу по коридора заедно с едрия момък и тропна вратата след тях. Ния я изгледа.

– Можеше да благодариш поне на човека… Прие ни в къщата си. –

– Ти нали му благодари три пъти! Не ме интересува… Ако не бяхме ние – други щеше да покани… Омръзнахте ми!

– Неда, държиш се като побъркана!

– Кажи ми, честно ли е? Точно се бяха наредили нещата! – тя размаха ръце и седна на пружиненото легло. – И онова дебело прасе, и той веднага: Стани, хайде да те водя  – а дотук уж дойде с нас!

Ния се отпусна на леглото.

– Загивам… Ох, колко е хубаво да си полегнеш… Искам да спя. Не искам да мисля за нищо.

Неда решително стана от люлеещото се легло.

– Няма да я бъде тяхната! Ставай!

– Къде? Луда ли си? – простена дребничкото момиче.

– Хайде, и без това русалийския танц ще почне след час-два… Ако заспим сега, ще го изпуснем! Какво, няма да седя и да скърбя като някаква черна вдовица…

Тя се ухили зловещо.

– Напротив – ще се веселя като черна вдовица…

Налудничавият й кикот стресна изтощената й приятелка.

– Недски – изправи се тя и седна върху приличното на хамак легло. – Мисля, че и двете имаме нужда от почивка. Спали сме има няма два-три часа, изживяхме голямо сътресение… по-добре да полегнем. Какво ще видиш от русалиите… само танца, знаеш.

Неда поклати глава. Рогатото й настроение бе във вихъра си.

– Къде ще ги видиш за друго, извинявай, като по време на русалската неделя се крият, и трябва да си тежко болен, с връзки при ватафина, и почти винаги мъж, за да те погледнат изобщо?

Ния въздъхна. После отново се отпусна на възглавницата.

– Върви където щеш… –

– Ааааа, не – идваш с мен, приятелко. Стигнахме дотук заедно – продължаваме заедно… аз не съм някакъв Алеко предателя, дето да зарязвам приятелите си…

Вратата скръцна и високата се извърна рязко, готова за поредната схватка с викинга.

В стаята с неравния гредоред пристъпи леко Виден. Очите му светеха дяволито.

– Делковите ли ще ходите да гледате? Ще ви се хареса… аз още не мога да им се нарадвам.

– Къде е Алекс? – зае защитна позиция дивачката.

– Ами, той малко погрухтя, пък… – русолявия момък захихика – откърти кат‘ заклан…

Неда го погледа още няколко секунди, и прихна да се смее.

Ния се усмихна измъчено. Да те побият тръпки от образния ни касапски език.

– Сигурни сте, че няма да спите? Да не ви тургам на гръб после? – попита момъкът.

– Не, не… – хилеше се Неда – няма да грухтим на гърба ти обещаваме, да не ни колиш и нас…

– Аз нищо не обещавам…- измърмори Ния, но усмивката й продължаваше да играе в ъгълчетата на устата й.

– Бе то аз на женски обещания не вярвам, ама… – смигна планинчето.

Неда го измери от глава до пети, леко закачливо, сякаш сега го виждаше за пръв път.

– Ееее, юнак изглеждаш, може и двете да ни издържиш на гръб – бодна го тя.

– Хайде! – той махна с ръка, и се усмихна обезоръжаващо. – Ид‘айте!

Огромната река от хора ги всмука още на изхода от къщата. Приповдигнатото настроение беше заразно, и дори Ния се пооживи след няколко крачки, едно захарно петле, два бъркоча с мента и розово балонче с нарисуван върху му кукер с рога, който си бил „чиста коза“ според Неда и много отивал на Николетка. Докато се хапеха и подсмиваха на шегите на Виден, постепенно стигнаха до сцената, където дългокоси типове вдигаха зверски шум, облечени в тежки ямурлуци. Предназначението им беше по-скоро ритуално, отколкото термално, защото по-близкият плувнал в пот китарист, току ръсеше мокри кичури над публиката, и изглеждаше сякаш след всеки момент ще си изпусне инструмента. На сцената освен дърпачите на жици и певеца, имаше гайдар и няколко момичета в носии, които подскачаха пред барабаните в такт с парчето – някакъв ултрамодерен микс от фолклорни напеви и хард-рок ритми, който, както обяви фронтменът, бил фолк-метъл, а според Неда – фок-метъл. Няколко метра по-нататък пред момичетата се завихриха хора, но Виден ги дръпна и ги повлече към една сергия пълна с димящи казани и горещи плотове, отрупани със скара. Независимо от съпротивата на Ния – „Не, няма да пия, само вино ми трябва и ще ме носите!“, той взе на всички по едно греяно „тъмно биле“ – пиперливо вино с подправки и билки, с почти черен цвят и силен аромат на карамфил, и взе да разтяга локуми как една негова изгора го омаяла баш с туй вино преди години, като го завела на излет в планината. Прекъснат и взет на подбив от девойките, Виден реши вместо да влиза в спор дали „жената ‘зима мъжа“, да похапне от вкусното печено шишче, с крехки месни хапки, украсено богато с лук, чушки, моркови и тиквички. Отново го заляха подигравки, че обича повече украсата, което той сметна за доказателство на „мъжкия нрав на жените напоследъка“. Триумфът се изписа по лицето му, когато само след минути две женски усти мълчаха и дъвчеха препечени лукчета, леко присвили очи от удоволствие. Смехът му заглуши дори трясъка на “фок-рока” от сцената, докато бягаше от „стръвниците“, които спряха чак когато изблъскаха на земята един амбулантен търговец, окичен с дрехи. Ходещата сергия не се смути, а продължи да подвиква легнал: „Ямурлуци за махмурлуцииии! Гети от йети! Калпаци за малацииии!“.

В този момент някой извика нещо и цялото множество се втурна едновременно в една посока. Сякаш засмукани във фуния, хората повлякоха девойките и Виден. Момъкът хвана момичетата за ръце и като надвика тълпата: „Делковите почват!“, си запробива път мощно, като закъсняла за работа майка с деца в градския транспорт.

От едната страна площадът се издигаше, и там, върху естествения наклон беше изграден тепих, подпрян с дървенѝя от по-ниската страна, за да се изравни, постлан с шарени черги и ограден с тънко въже. След борбите, прескачанията и всякаквите акробатики дето се бяха вихрили там, беше дошъл реда на русалските танци.

Седем смръщени мъже стояха в средата в полукръг, облечени в яркобели дрехи, с червени пояси и тояги по-високи от човешки бой. Най-вдясно стоеше Делко, вместо тояга държеше грамадно, обшито със зелен кант бяло знаме, и лъскаво медно канче.

След множество шъткания, охкания и наместване, публиката притихна, и се зае да попива жадно с очи мъжете на сцената.

Виден бе успял да избута момичетата почти най-отпред, от страната на ватафина и застана зад тях.

Нисичкият, набит здравеняк огледа хората и очите му се задържаха за миг върху лицето на Неда. Той вдигна знамето и го заби в земята пред себе си. Бавни удари от тъпан се понесоха някъде иззад сцената и мъжете се раздвижиха един след друг в странен танц, като кукли, на които някой рязко е дръпнал конците.

Ния вдигна поглед. Вдясно от тях, слънцето спускаше простора, стъпило върху знамето.

В мига, в който огненият диск целуна тъмния хребет, русалиите запяха.

Ватафът направи жест към публиката, сякаш викаше някой. Хората от другата страна срещу девойките избутаха напред един по-възрастен мъж.

Неда забеляза, че до него стои ухиленият сваляч от камиона – Кальо, братовчедът на Делко. Той и един сбръчкан дядка побутваха напред пребледнелия, попрегърбен човечец, който сякаш хич не искаше да влиза в кръга.

„Актьорче…“ изпуфтя Неда. Една едра какичка, която непрестанно я ръгаше с лакът, се обърна и й изшътка.

Песента се лееше бавно, докато тъпанът ритмично отмерваше стъпките на наредените в кръг мъже в бяло. Докато Делко слагаше новодошлия да полегне върху един нагънат козяк, други двама поеха котлето от него и го закачиха над стъкнатият малък огън в единия край на сцената. Дългите сенки се протягаха към публиката и подскачаха в такт с песента и думкането. Силен глас се открои над всичко и Ния видя как водачът на русалиите бърка в торбата си и ръси нещо във котлето. Той подвикваше някак неритмично неразличими думи, но те някак странно се вписваха в движението и пеенето на групата. Дребното момиче се обърна към Неда, но видя че тя се е втренчила отсреща, в дребният дядко, който седеше до ухиленият шофьор с докерката, и подскачаше в такт с русалиите.

Остро провикване, като писък на птица, изтръгна всички от унеса. Русалиите се наредиха в кръг заедно с ватафина и започнаха да се въртят в посока на часовниковата стрелка около лежащия на земята „болник“. Тоягите им удряха по килимите, сякаш тресяха земята. Постепенно темпото се забърза, тъпанът подтичваше като вързан за краката на мъжете, а виковете на ватафа се усилиха. Песента повтаряше няколко думи, отново неразбираеми, знамето бършеше небето. Очите на русалиите светеха, челата им лъщяха на огнените езици. Бавно водачът се отдели от хорото и като грабна канчето от огъня, го изля в едно голямо глинено гърне, сложено до “болника“. Ния улови погледа му. В него нямаше уплаха, но очите му шареха наоколо, сякаш проучваше хората… Стана й неприятно и тя вдигна очи към Делко.

Русалиите постепенно бяха стеснили кръга. Подвикванията намаляха, и пеенето стана по-монотонно. Мощно „Йой, йойииии!“ огласяше наоколо, някой от публиката поде рефрена и той се разнесе сред скупчените хора.

Хорото бавно спря и мъжете оградиха болния. Само тъпанът продължаваше да думка с все сили, като полудяла конница в атака. Слънцето хвърли последна китка лъчи над площада и се скри зад планината.

В този миг Делко вдигна знамето и го спусна над болния. Човекът трепереше, после се извъртя и легна по корем, свит като бебе. Русалиите извикаха и стъпиха напред, след това рязко скочиха назад. Ватафът ги повика и те повториха още няколко пъти упражнението. После хорото се разкъса, най-ниското момче се хвърли напред и с тоягата си разби гърнето. Отварата плисна надалеч и обля мъжете, ватафа и болника. Няколко от момчетата извикаха и всички заедно се стовариха на земята. Човечецът, скочи от килима, както си лежеше и хукна да бяга като попарен.

Ния забеляза тревогата по лицето на здравеняка водач. Той се изправи и извика, а после мина със знамето над всеки от лежащите. Лека полека момчетата се заизправяха.

– Брех, кво силно го изиграха… – поклати глава Виден – Това да паднат всички, не е било никогаж, даже и при истинско врачуване.

– Не знам дали го изиграха – каза Ния – изглеждаха, като че наистина ги боли…

– Ами… – махна с ръка русото момче – Мани ги, те толкоз пъти са го пра‘или, че го играят кат‘ истинско всеки път…

Хората около тях сякаш се събуждаха от сън, оглеждаха се, премигваха и постепенно се раздвижваха в различни посоки.

Неда не откъсваше поглед от сцената.

– А кой е този отсреща? – посочи тя към скупчените русалии, които си раздигаха нещата.

– Кой? Оня старец ли? – попита Видката и се засмя. – А, той малко луд си пада… Ама е печен.

– Той ли доведе онзи, който го лекуваха? –

Виден кимна.

– Той. Слязъл е от най-горното, специално за събора. То друг отгоре рядко слиза – малкият се обърна към дядото и му махна.

– Ама е печен дядо Горчил, нали ви казвам – добави момъкът.

Сбръчканият старец се обърна точно в този миг и впери пъргави очи в момичетата.

После смигна.

***

Дълга маса, отрупана с чаши, свещи и блеснали очи. Дълъг обръч весели лица, смях и глъч, буйни подвиквания и внезапна тишина. Кратък тост и нова песен, подета от неуверен глас, до който бързо никнат и се извисяват други, като кокичета, пробили снежната покривка на тишината.

Дървени плотове и стълби, почти черно дюшеме и барплот, огрени от жълти лампи, които висят като осъдени на светлина прилепи по стените. Пред стъклена планина от бутилки се извисява не по-малка скала в зелен, камуфлажен гащиризон и ярко оранжева зимна шапка. Бузите, тениската и дори очите му също оранжевеят от отблясъците на огъня, и когато застанеш пред бара и задължително  надигнеш глава за да поръчаш, неизбежно се сещаш за „Оооранжево небето“…

Пред бара седи единственият който може да си говори с бармана като с равен, поне на височина. Сред множеството на дългата маса са се разположили част от русалиите, Кальо, който явно никога не се разделя с шапката си, няколко двойки туристи, и дядовците от вечерния танц. Прегърбеният актьорът мълчи облакътен над чашата си, сбръчканото старче весело излива дребно като него юзче ракия в гърлото си. Песента стига края си с всеобщо кресчендо и кулминация, която оставя драматична пауза.
В която, сякаш по сценарии, вратата се отваря и в рамката застават двете чернокоси диви създания.
Неда и Ния, маслини в очите, метал в трапчинките. Тишината се удължава, погледите застиват.

От дъното на масата веселото старче надига чаша и глас и се провиква:

– Ха, добре дошли! Мъже ако търсите да аресате, баш сте ни заварили!

Събраните край масата хихикат.

– Защо – пита на висок глас Неда – да не търсите нещо за пиене?

Сега вече избухва всеобщ смях, Алеко смигва на девойките, барманът удря по плота като някакъв гигантски Алф и боботи с басов глас:

– Я настанете момичетата, ко сте се разплули, ве, бейове!

Столове се разместват, услужливи брадати и рошави кавалери се зъбят с усмивки и приканят девойките. Двете се наместват до дядовците, и кръгът около тях се затваря, като водите над главата на гмурец след десетметров скок. До Неда седят Кальо и Виден, а срещу тях между двама русалии се е смушил дългокосият Стан.

Разговорите започват отново, жужат като кошер, обсъждат събора, катеренето, камионите, и най-вече жените. Присъстващите не се изключват. Алеко, който се е превърнал освен в половин барман и в келнер, носи две чаши с вино и бутилка с вода на спътничките си.

– Виждам, че сте ценителки – надвесва се малкият дядко към Ния – Нашият Гъчо е донесъл малко от неговото вино, мъчното вино го викаме. Може да опитате, ако искате.

– О, благодаря много – усмихна се Ния – но ние вече поръчахме. –

– Е, нищо де, вечерта таман се е олюпила…

– Ааа, не – размаха момичето вързаната си на опашка коса –  Аз след тая чаша си лягам, щото ще загина. Толкова съм пребита…

– Прословути последни думи – каза дребничкият дядо, и живите му очи ошариха девойката. – Ба да не се заричаме…

– Я пък! – каза Кальо – Я оста’и девиците! Те като искат да си лягат, начи им е притупал тупана. Само да изберат с кой и да бегаме… – и като се огледа с див поглед той се разхили, последван от още няколко съпричастни позагорели момци.

Докато момичетата подмятаха фрази с дядото, Виден и Кальо, отборът на магьосниците от следобедното представление седеше някак омърлушено. Ватафът току се пресягаше и отпиваше от малко юзче пред него, но останалите почти не докосваха чашите си. Стан водеше приглушен разговор с най-младия от тях и току прибираше косата си зад ушите докато обясняваше нещо и с ръце.

– Ти вместо да ни тургаш кусур на нас, земи кажи ваште мъже що не слазят накъм събора! – открои се изведнъж гласът на Кальо от общата глъч – Или сте останали само яперици и баби у туй Яперино?

Докато повечето момци се засмяха, ватафинът впи поглед в дядо Горчил, а Виден се размърда неловко.

– Наистина, дядо Горчиле – обади се изведнъж познат глас и викингът вдигна чашата си към стареца – Какво става с Хвърчил? Чувал съм какво ли не – че е опустяло, че земетресение го сравнило със земята… Днес май не видях много магьосници… Освен момчетата тук, ни врачуване, ни дявол…

Изведнъж другият старец, който до този миг дума не беше продумал цялата вечер, вдигна глава.

– Я не викай дявола, момче… К‘о искаш? К‘ото е имало на събора, имало е. – гърленият му глас драскаше като клечка по кибрит.

Настана тишина. По-веселият дядо махна с ръка, сбута съседа си и рече:

– Хайде сега, ние ли сме единствените отгоре?

– Па май да – вдигна рамене един висок, кокалест мъж, който седеше до русалиите – Аз от Яперино не съм видел никой друг днеска… Па ръшнах целия панаир.

Дядото се смути, но само за миг. Лицето му стана сериозно.

– Па може и да не са слезли, бе чадо… Горе тежка зима се задава, ората имат работа да си посвършат. Който е преценил е слезнал.

– Ей, само при вас иде тая зима, ние тука все я чакаме и все я нема…

– Щото много филми гледате – измърмори Неда под нос, после надигна глас:

– Я оставете човека на мира!

В този миг спътникът на дядото я пресече:

– Бе, вас ви е лесно – събора, туй-онуй! Що един не се качи да види как сме… Некой идвал ли е нагоре скоро? Ил‘ само питате като свекърви?

Неясен ропот отекна из кръчмата. Планината зад бара (не стъклената) задумка по плота.

– Я който е с празна чаша да не се обажда, с празни ора не говора… – извика той – Я попейте пак малко, че…

Докато компанията се дърляше, разхождаше до бара и настройваше за песни, Алеко придърпа един стол и седна зад стареца с пъргавите очи.

– Дядо Горчиле – каза той – на мен отдавна ми е мечта да се кача догоре, до Хвърчил. Ако се качвате утре, дали може да ме вземете с вас?

Ватафът, който седеше до старците, метна смръщен поглед към младежа и девойките. Неда присви очи в отговор, а после тупна викинга.

– Я стига и ти! Защо тормозите човека?

– Нема страшно, момичето ми – сграбчи я дядото за ръката. Малка и жилава, сбръчканата му длан стискаше учудващо здраво. – За него не е страшно. Вий се пазете да не ви грабнат. Опасно е за млади вили по пътищата…

– Кой да ни грабне? – излюбопитства Ния и падна в капана.

– Мъжка самовила – изрече Кальо. – Много са опасни, дебнат млади крехки девойчета и ги грабят да ги носят в пещерата си.

– Ако питаш мен – от женска ламя по-страшно няма. Вие се пазете да не ви грабне, че няма кой да ви спаси после – тросна се Неда.

Ния се обърна към Алеко.

– Ти защо не донесеш акордеона?

Юнаците край масата сякаш само това й чакаха.

– Ей, хайде бе аркадаш… Хайде, братле, къде е туй чудо… – завикаха всички.

– Тамън ще има с кой да посвиря – изтътна барманът и откачи една китара, ветеран от войните, която висеше на кука за месо над бара.

Къде с нежелание, къде с усмивка, викингът се надигна и се запъти да донесе инструмента си.

Ния се премести светкавично на мястото му до дядото и попита тихо,така че никой друг да не я чуе в общата глъч:

– Дядко, кажи наистина – какво е горе, как е, опасно ли е наистина?

– А, пошегувах се, чедо – излъга смело старецът. – Ха, наздраве!

– Значи може да се качим и ние?

– Е – уклончиво поклати глава той. – Ако сте компания… ама не ви го препоръчвам. То нема нищо за гледане горе.

– Дядо Горчиле – погледна го с умолителни тъмни очи девойчето и той премигна – Кажи ми, моля те.

Неда се изправи и отиде до бара.

– Искаш ли още? – посочи тя празната чаша на приятелката си.

Ния се поколеба. Чувстваше се странно жизнена, въпреки че знаеше, че движи на последни батерии.

– Казах ти да не се кълнеш нали? – ухили се дядката – Я да ти сипна от на Гъчо винцето… Докарал е цяла бъчонка тука при Стою, да види как ще върви…

Малката застина. Погледна стареца в очите, после хвърли поглед наоколо. Глъч, усмивки и закачки. Изпитваше необичайно спокойствие. Тя се извърна и кимна на възрастния човек.

Другият старец се обърна и щракна с пръсти към бармана. Той направи жест все едно отключва врата и го изгледа въпросително. Намусеният дядо посочи с ръка гърдите си и дебелият барман кимна. След миг стоеше до Ния и носеше голяма глинена водна чаша, пълна до ръба с черна течност.

Ния преглътна, и я загледа като странно насекомо.

До нея се чу котешко изкикотване и една ръка се протегна и грабна чашата изпод носа й.

Беше Виден, който надигна и отпи от виното.

– Страшно! – изграчи той още не глътнал и се закашля – На, да видиш че няма да те отрови Гъчо кръчмаря.

Смръщеният старец го изгледа и ни в клин ни в ръкав му смигна. Виден отпи още един път и върна на Ния чашата:

– То е й по-леко, не се коси, ако стане нещо – ще те нося!

– Моля, моля – избута го Неда от мястото си и седна – Сами ще се оправим, няма нужда от носене, благодаря!

– Брей, че стиснати жени бе – изтърси Кальо – сами щели да се оправят! –

Компанията отново се разхили.

Ния вдигна чашата и без да казва нищо никому отпи от виното.

Малко сладко, малко кисело, то разля топлина по гърлото й, и една горчива жилка я гризна на края.

– Хубаво е – кимна момичето към нацупения съсед на дядо Горчил. Той поклати глава безизразно и вдигна чаша да й каже наздраве.

– Кажи сега, какво му е опасното толкова на твойто село – заврънка тя отново стареца до нея.

В този момент Алеко влезе с акордеона и настана суматоха. Хората се размърдаха да направят място край масата на двамата едри музиканти.

Дядкото се усмихна и после я подкачи:

– Ей, упорита самодива си, ей! Няма страшно, ако се качите през деня ще ви разведа… – изведнъж погледът му се спря на врата й и застина. В очите му за пръв път за цялата вечер се мярна сянка.

– Тия индришета що си ги окичила, моме?

Ния сведе поглед към гърдите си – китката билки, дето баба Райна им бе закачила на раздяла, се подаваше под пуловера й.

– А, това е от майка му на Виден… Ние малко приключенствахме. – тя се усмихна трудно. Споменът за гората изведнъж я завладя и кръчмата наоколо сякаш притъмня.

Усети ръката на стареца на рамото си. Беше се олюляла на стола си, и той я бе хванал.

– Зле ли ти е дъще? – каза той впил очи в лицето й – Май по-добре е чай да пийнеш, не вино.

Тя инстинктивно се хвана за главата.

– Няма нищо – тъмнината леко се разсея и тя се улови за живите очи на дядото – Просто за миг имах чувството, че още се въргалям в гората. – Някаква мъка тежеше в гърдите й.

– Кажи какво е опасното, дядо Горчиле – попита тя със странен глас.

После, като се наведе още повече към него, съвсем тихо добави:

– Нещо ни се случи на пътя, дядо. Нещо… имаше там.

Старецът безмълвно надигна чашата си. Над масата екна мощна песен.

Седнали един до друг, барманът и Алеко бяха сграбчили инструментите и ги стискаха като много опасни зверове. Викингът сгъваше акордеона върху корема си сякаш се опитваше да изпусне въздуха от гигантски надуваем дюшек, а червендалестият Стою почти скриваше китарата, когато пуснеше ръце над нея. Заредиха се народни песни, стари шлагери, хора и инструментали, а отвреме навреме Алеко пускаше и по някоя от любимите си келтски мелодии.

– Дъще… След туй дето ми казваш, как да те вода горе… Не е за вас там. – продума мъчно дядо Горчил. Усмивката не слизаше от лицето му, покрито с хиляди малки проломи от бръчици. Очите му обаче угрижено гледаха ту девойката до него, ту околната веселба.

– Защо? Какво се е случило? – попита настоятелната дребосъчка.

– То не е за разправяне, бе чадо… –

Като отпи още веднъж от чашата си той изрече:

– Болест е налегнала селото ни, момиче. Тежка прокоба. Жени почти не останаха, мъжете не са усветни… На виж – двама старци трябва да слезем за събора, та да донесем вино, и то не щото нема кой друг да помогне на Гъчо…

– Каква болест? Защо не искате помощ? Лекари няма ли? Или поне тук във Възбог?

Дядото се усмихна и поклати глава. Наоколо веселбата течеше с пълна сила. Пеенето беше толкова заразно, че и Неда си подпяваше. След като не получи подкрепа от Ния,  като я подбутна няколко пъти, тя се обърна и започна да припява на русолявия Виден.

– Няма доктор за тая болест… Тя не е болест на телесата, дъще… Тя е хванала цялото село. Стиснала го е за краката и го дърпа надолу в гроба… Вечер и сутрин никой не излиза, пуст опустял е площада. Децата заминаха отдавна, само един Младен седи още, та води овце насам-натам. Хората си стоят по къщите и денем дори, излязат до магазина, и това е. Ей го, Гъчо – и той кимна към съседа си, който се бе изтегнал назад на стола и гледаше лудориите – той е най-пъргавия от сите горе, държи кръчмата и магазина… ба то си е хоремаг… а скоро нема да е хич млад, като чукне седемдесе… – той се засмя сам на шегата си и погледна Ния. Усмивката му блестеше и девойката хипнотизирано следеше устните му при всяка дума. Светът наоколо сякаш се отдалечи и заглъхна, обвит в мъгла. Неща се случваха и тя само ги отбелязваше, без да реагира на друго, освен на разказа на дядото. Не обърна внимание на Алеко, който остави акордеона и запя дълбока песен с мощен басов глас, на Неда, която застана срещу Виден и захвана да се надиграва, сякаш бе отрасла на хорото, на високото момиче, което влезе и седна до русалиите и Стан, на Кальо, който няколко пъти я кани на танц и й долива чашата…

– Никой не ще и да се качи, момиче. Не е само ‘щото нема работа, или друго. Преди и туристи много, пък и пещерняци идваха, и оборот си вървеше… Сега сме пустосани и чуждо пиле не префърча дори. Тея тука – той кимна към компанията – и те не фащат вяра. Щом заговоря и се хилят, на луд ме правят… То не е за вярване, ама ко да праим… – той изгледа сериозно момичето и като се наведе, каза:

– Кажи ми чедо… Какво имаше… там дето викаш?

В този миг две ръце я сграбчиха за гърба и я разтърсиха.

– Хайде, Нийски, да им изпеем нещо… стани, стани, стига спала…

Главата й се въртеше. Смътно я гризеше, сякаш пропуска нещо, сякаш само трябва да се огледа и ще го види. Дядо Горчил й кимна окуражително, отново ухилен до уши. Тя отпи от виното и после, сред подвиквания и глъч се изправи. Гласът й отначало леко трепереше докато следваше този на Неда, но щом позна песента, укрепна и вплете уверени стъпки в нейните тонове. Докато двете плетяха нежната история на Ружа, която  спи в градината, всички затихнаха и само акордеонът на Алеко и басовият му глас се прокрадваха като далечен фон някъде отдолу.

От този момент вечерта се завъртя, като неравноделна песен, която ту забързва, ту забавя и неочаквано се понася в съвсем различна посока. Образи и лица, песни и хора се сменяха като полудели кадри пред очите на Ния, докато в един момент не усети как някой я държи под ръка, и тя буквално виси на рамото му.

Огледа се – беше угрижената физиономия на Виден. После видя лицето на Неда, която още по-тревожно я питаше нещо. Тя се ухили, и ги последва като верен куфар, докато се опитваше да им обясни че може и сама…

Минути или години по-късно, малко преди да заспи, споменът се върна.

Oчите на Гъчо, актьорът от днешното русалстване, кръчмарят на Яперино.

Дълбоко в тях гореше ненавист.

14.

Хората всъщност не знаят какво точно означава думата ужас. Поне аз бях така. Използвах я за какво ли не, най-вече за косата ми в огледалото и закъсненията за работа. Всичко ти е непознато, ако не си го изпитал. Не знаем нищичко…

Светът сякаш е някъде другаде. Сякаш е сън, който съм сънувала много отдавна. Онзи свят на улиците със задръстванията, на работата до шест и петъчните купони, на безкрайните дребни ядове вкъщи…

Всичко свърши след този момент. Изглежда мизерно и незначително.

Ужасът на осъзнаването. Ледения дъх на смъртта по врата ти, настръхналите ти клетки и една кипяща вълна от зверски страх, която те облива и вцепенява, която атрофира мускулите ти, срещу която крещи цялото ти същество.

Картината се връща като безкраен кадър пред очите ми, цикли като адски дразнеща песен, мачка разсъдъка ми и избутва напред животински крясъци и чувства, който не познавах.

Яна, която се смее, Велина която стъпва на крака и й заповядва с още треперещ немощен глас да се маха далеч, да ни остави да вървим по пътя си, Яна само се смее още по-силно, див поглед в очите й, малката девойка, която пуска ръката ми и като разперва ръце продрано подхваща странен напев, хищен поглед в очите на моята похитителка, която бърка с ръка в торбата си и стиска нещо в шепа.

Ръмжене зад гърба ми, малко черно същество, което отначало вземам за куче. Велина виква силно, после кашля и прави с ръцете си движение сякаш опъва лък. Когато пуска тетивата, топъл вятър блъска косите ми и сивото вълче се хвърля и захапва крака на яперицата. Встрани, покрай очите ми се появяват сребристи отблясъци, като отражения от вълни, от води и потоци. Все по-често виждам Реката, все по-често изпадам в това състояние.

Яперицата удря зверски шут на създанието, чува се ужасно изпукване и то изпищява почти като човек, докато лети към храстите.  Глух звук от приземяване, търкаляне и боричкане и след това пълна тишина. Велина крещи и тича към храстите.

Яна е вдигнала ръка свита в юмрук, и изведнъж се присвива и изпуска това, което държи. Хваща рамото си с ръка и се навежда, после бързо облизва длан с език и я лепва върху мястото. Когато вдига очи в погледа й няма раздразнение.

Има бяла пелена от омраза.

Всичко се случва толкова бързо, че докато се усетя, тя е зад Велина, сграбчила е косите й и я събаря на земята. После я хваща за врата като удавник и я повлича към поляната, като дете кукла. Едва по-късно успявам да осъзная чудовищната сила на това същество, с каква лекота влачеше девойката.

Стига купчината камъни в средата на поляната и слага тялото на един от тях. Велина не реагира, не мисля защо, не знам защо, не смея защо… Яна бърка отново в торбата си и вади още нещо.

Вик процепва гората.

Аз, която стоях вцепенено през цялото време, аз викам.

Яна се обръща, да, това в ръката й е острие.

Налудничава усмивка и тя посяга с ръка към мен отдалеч.

– Ела по-близо, да видиш как не се става самодива – изрича тя, и някак не мога да свържа нормалния й, почти момичешки глас с чудовището, което се е надвесило на момичето – Гледай сега, после и на теб ще ти се наложи да го правиш.

Тичам и се опитвам да я хвана за ръката. Викам, умолявам, говоря.

Един шамар ме изпраща на земята. Тя завърта главата на Велина – о, господи, очите й са отворени – вдига лъскавото парче метал и удря рязко надолу.

Виждам очите на девойката, впити в моите. Писъкът ми е някъде далеч, много далеч.

Искам да припадна, но нямам никаква представа как става това.

***

Скочих на крака и сграбчих яперицата за рамото. Тя не оказа съпротива, извърна се послушно към мен, гледаше втренчено дланта си.

Пръстите й стискаха нещо като наръч слама, като китка жълти цветя.

– Виж  – момичешкият й глас иззвънтя с детско учудване – толкова е била силна, на мен ми изглеждаше съвсем начинаеща…

Очите ми подскачаха безумно между ръцете и лицето й. Гласът в гърдите ми крещи, сподавен жест се прокрадва в мислите ми, ножът виси в отпуснатите й пръсти.

Лицето на полегналата девойка е съвсем близо до мен, но аз не смеех да я погледна.

– Виж – протегна Яна ръка – ей туй е опашка яперичина… – погледна ме от упор и сякаш нов шамар залютя на лицето ми – На нас е кръстена. Ние сме в извора на силата, Недо.

Тя се обърна и прибра ножа си. Нещо в мен проследи жеста й разочаровано.

– Ставай – изрече Яна и аз объркано погледнах към камъка под мен.

Сбъркала съм, Господи.

От очите на Велина течаха сълзи.

После тя бавно се свлече от камъка и похлупи лицето си с ръце.

***

Вървим бавно по пътеката, мълчим, докато се борим с трънаци и клони, които ни бият ядосани, че смущаваме следобедния им сън. Велина е като бял призрак, отвреме-навреме се олюлява и аз я подкрепям. Яперицата й дава да пие от нейната отвара, момичето докосва устни до гърлото на манерката, забила поглед право в очните ми дъна, докато стои така като пеперуда върху чаша. Обвинение ли чета в зениците? „Да не съм те карала да идваш”, веднага се надига угризението в мен, „да си беше стояла там”…

Пътят ми се струва безкраен, умората е като оловен шлем върху главата ми – натиска слепоочията и темето, и стяга врата ми. Просто искам да легна на парче трева и да умра.

След хиляди години влачене, гората оредява и ние постепенно излизаме на онова познато плато, с кулата на църквата, кацнала на самия му ръб, с острите склонове обрасли като бакенбарди надолу до първите далечни къщи на селото. Прокълнатото Яперино. Нищо не се движи из него, и не е само заради следобедния час. Схлупените къщички сякаш усещат погледа на Яна, и се свиват още повече от близостта й.

Спалния ми чувал лежи там където го оставих – под дървото, на тревичката на двора. Слънцето е далечно и зимно, но все пак свети и топли голите клони и пожълтелите туфи.

Искам незабавно да падна върху чувала си.

– Ти – изстреля Яна команда и погледна новата ни спътничка – Ела с мен.

– А пък ти може да си легнеш – присмехулно подбелва очи към мен тя.

Сънят ми се изпарява с писък. Онова в стомаха ми отново кипва.

– Къде ще я водиш? Какво искаш от нея? – редя въпрос след въпрос – Казах ти, нали имаш мен – пусни я, остави…

– Двама съюзника са по-добри от един – изрича тя и после се смее. – Шегувам се, разбира се. Ние не сме стадо като първобитните вили.

Велина настръхва при думите й.

– Няма да говориш таказа сестрите… Само да разберат – ще дойдат и ще те извадят от черупката ти като охлюв да съхнеш на ярко слънце!

Яна е пред нея за по-малко от мигване, лицата им почти се докосват.

– Ще дойдат ли? Вярваш ли? Знаеш аз колко вярвах? – съскането й минава в ръмжене – Родната ми майка натириха, тя беше кръв самовилска…

Ядосано отстъпи назад.

– Не се надай, друга да дойде да те спасява. Ако не си богоизбран там, си по-нищожен и от немощен мъж.

Тя отмята глава назад, а после ни поглежда студено.

– Надиграване ще правим. Легнете и се наспете сега добре. Утре ще слезем в селото да търсим нишан.

Белият й силует се обръща и потъва в мрака зад вратата.

Някъде шурва чешма.

Велина сяда и реве.

Сядам до нея.

– Стига, мацка – прегръщам я през раменете – нали си жива и здрава… Ще измислим начин да те отървем.

– Не плача щото ме е страх – изведнъж се дръпва тя.

Аз я поглеждам изненадано.

– Плача от яд, да пукне дано… скапан късмет, гнусно безсилие – тя става и маха с ръце като побъркана.

Постепенно вдявам.

– Опашката ли?

Тя не отговаря. Тръшва се на чувала ми по лице и мълчи.

Леко започвам да се нервирам. Не съм карала никой нито да ме затваря, нито да ме освобождава… Сега и чувалът ми награбиха.

Отивам до нея и сядам на парче от меката тъкан.

– Имаш ли с какво да се завиеш? – пробвам се с лека ирония.

– Остави ме, не ми се говори сега, не мога… –

– А аз не мога да спя, освен ако не взема твоя чувал.

– Няма да спим – глухо излиза гласът й залупен на завивката – Ще бягаме.

Прихвам и се осъзнавам в същия момент.

Кога изгубих надежда? Изгубих ли я?

Сложи ръка на сърцето си. Сестро…

Не мисля, че мога да избягам.

Велина вече е седнала и прегърнала коленете си.

– Има начини… Знам че не вярваш, личи ти по зъркелите че си се предала, но можем да се опитаме.

Ама много се ядосвам. Просто вече ми кипи.

– Ще вземем сколасниче, ще го насипем след нас… или росянка, що яде и мишките като репи… Метличината също има вълшебна душа.

– И откъде ще ги вземем? – питам колкото се може по-ледено и неангажирано.

– Може да ги набере едната, докато другата я забаламосва… в гората е пълно. – тя се изтегна на чувала ми и се намести добре. – Сега мисля е добро време за действие. Може направо да тръгнеш, аз ще бдя. Нали познаваш метличината? Виж за росянка трябва да влезеш много навътре, та…

Станах рязко и се надвесих над нея.

– Изчезвай –

Тя сяда и учудено ме гледа, мига с едни големи, дълги клепки… Ядосвам се още повече.

– Стани от чувала ми и се махай.

– Но, сестро, защо… –

Прекъсвам я брутално, всичко ми кипи.

– Махай се, ти казвам! Аз съм едно дете, сестра нямам, а и като ви гледам всички, не ми и трябва…

Тя става бавно от чувала ми и посяга към мен да ме прегърне.

– Чакай, прости, аз…

Блъскам я през ръцете, и издърпвам с една ръка чувала си от земята.

– Не ме пипай – просъсквам – Ако беше мъж щеше да си изяла шамара…

– Но, мила, трябва да ми повярваш, изход има! Затуй да те спася тръгнах…

– Не съм врътнала резбата още за да ми викаш мила – вече викам, не успявам да се сдържа. – Да не съм те канила да ме спасяваш? Просто се махни някъде и ме остави на мира.

– Неда, ела…

– Не! – крясъкът ми е последван от внезапно тихо хихикане.

Яна, за пореден път зад гърба ми. Професионалист е, няма спор.

Обръщам се, сърцето ми пулсира в гърлото.

– Какво искаш пък ти? – пердето е паднало и закрива доста социално-биологични условности, както би казал Алеко. Обичам го. Пердето ми. Дебелият си знае. – Или има отново смяна в плана? Не би ме изненадала, трудно е да си по-непостоянна от пеперуда в полет, но ти се справяш, Яно!

Тя се смее с глас.

– Такава ме изпълваш, сестро – издумва тя през усмивка – Много сила има в теб, много яд, същата си кат мене!

– Нямаме нищо общо, лельо, да ме извиняваш. – думите ми вече се леят безконтролно, аз хвърлям чувала на земята и се приближавам към нея. – И други така са ми казвали, не си първа… Що не идеш долу да си намериш някой мъж да те изпълни, та да се свърши с глупавите ти планове!

Зениците стават на карфици. Усмивката й все още виси на лицето, но е малко чужда.

– А ти различна ли си?

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.

…”Какво си мислиш? И ти си същата! Още като малка беше такава – не обичашe да те доближават много, беше си самодостатъчна. Играеше си най-добре сама. Или с мен.” Усмихнато до безразличие лице. Спокойно до полуда. Крясък и недоволство в пубертетската ми душа. „Хайде, успокой се и ела да пием по нещо с Лаци”. Отвращение и безсилие. Имената, които започват с „Л“са противни и хлъзгави.

„Ако ми кажеш още веднъж, че приличам на теб, ще повърна. Всякаква съм била – неуравновесена, откачена и недорасла дори, според теб. Как тогава приличам на теб, мила и стабилна майко?”…

– Вземи се в ръце, кикиморо – изрича тя и замята глава с булото си. – Не подозираш дори колко много от мен носиш…

– От теб? – пресиленият ми смях кара Велина отново да се опита да ме хване за ръка. Блъскам я и усещам колко е лека, едва успява да се задържи на крака. –Ти си най-чуждото и противно нещо, което съм виждала.

…“Никога не съм срещала и сигурно няма да срещна по-противен и омразен човек от теб, никога, чуваш ли?“…

Приближавам се и заставам пред нея. Сърцето ми удря в гърлото, кънти в мозъка ми, и едва дишам.

– Никога – хрипти гласът ми в двора – каквото и да сториш, никога няма да те следвам, освен насила! Никога не ще ме накараш да ти помогна, дори да ти съчувствам, ще правя всичко, за да ти преча, за да те спра! –

…“В такъв случай върви при баща си, щом съм толкова зла… Охлюва, нали така му викаш? Не съм чувала някой да се отнася като теб с родителите си. И после аз съм лошата…“

Стоя и кашлям срещу безизразното й лице.

Очаквам гръм и трясък, очаквам нерви, викове, удари, дори кръв, но не й това ледено мълчание.

Отново това налудничаво déjà vu, като във филм на Тим Бъртън.

Бясът ми е стигнал отдавна точката на кипене, и постепенно се изпарява.

Махвам с ръка към кандидат самовилата.

– А защо… защо не се вземете двете, и не ме оставите на мира? Ти мечтаеш за сили и самовили, ти пък за първа отмяна и вярна съюзница… Просто ме оставете, оставете ме да си ида!

Очите на Яна са цепки, а тези на Велина ме измерват начумерено от глава до пети.

– Добре тогаз – бавно и трудно откъсва думите си яперицата. – Пиле посрано, дето и майка си не мож‘ познае… Друга игра ще играеш.

Всичко се случва мигновено – ръката й, която ме е сграбчила за носа и устата и се опитва да пъхне нещо, Велина, която увисва на лакътя й, а след това се изпуска и пада сгърчена на земята, а после ярката сребриста вълна, която ме залива от глава до пети, удря ме в дъното и ме потопява в мрак.

***

Шепоти пред вратата, бабешко вайкане и бръщолевене, леки стъпки и скърцане на дюшеме и панти.

Луната наднича в стаята, но момичето в леглото не отваря очи.

– Само да помогне, нищо нема да скъпим – стърже женски глас пред вратата – Туй е от майка й останало, пропищя орталъка, подпали съседи и ора… Инак е добро момиче, па и убаво, не един момък я заглежда, знайш…

Шепотът става по-ясен – вратата се открехва.

– Ма се бори и надви ‘секи момък… те затуй на жената не й е дадена сила, да не може мъжа да надвие, да му се подчинява, ма той Господ е наредил така, та да има мир и семейство, знайш…

Рязко изшъткване спира момичето в леглото да не скочи и да закрещи.

Мъжки глас изрича тихо:

– По-добре да вървим сега, стрино –

– Ма как, нема ли да й дадеш нещо? –

– Видях я, наше момиче е. Поразсърдили са я сигур. Ше й мине – гласовете излизат и глъхнат в коридора.

– Ама се пак, нещо нема ли… Не я знайш ‘ква е кат’ се разлюти…

– Утре я доведи при мене, да си поговорим. То повече на нея требе да помогнем, отколкото на други…

– Ма как, кви ги говориш па ти… – звуците стават неразличими и се стопяват постепенно.

…Сврени дрешки в торбичка и една платнена кукла от мама, вън вятърът жили и реже до кост, злъд е покрил всичко, без помен за зарево, едрото туловище на планината е надвиснало над улиците и сгушените къщи. Нисичкият силует притичва по най-тъмните петна, там където и изцеденият светлик на луната не може да стигне. Малко преди да стигне до последната къща от реда, там, където треви и храсти бележат края на владението на хората, той спира и се оглежда. Всички къщи тъмнеят слепи, само тази, която е напусната от дребничката сянка, мига като еднооко джудже, похлупило глава на земята.

– Не мой си тръгва тъй, дете – сепва я мъжки глас зад нея, тя пъргаво се обръща – Не ги оставяй.

Малкият силует е опрял гръб в стената на къщата и диша учестено като изплезено куче.

Висока сянка излиза откъм оградата и застава в средата на улицата. Оскъдното сребро на луната я облива. Възрастен мъж с шапка, леко приведен, разперва ръце и тихо дума:

– Не им се връзвай, ‘секи бърка… Той е объркан, а пък тя е баба… Вече не знае кое е правилно, и как да постъпи. Обичат те, и ги е грижа.

– Ник’ва грижа ги не е – отсича тихо малкото създание – Те потириха мама. Сигур и я погубиха. Не ги ща. Мащам се. Не мож’ ме спря – и да ме върнеш, пак ще се измъкна…

– Не съм ‘зел да те спирам. Дъще… понякога при големите не си личи, ама те са много тревожни за тебе. Баща ти много обича майка ти, и не би я натирил… мож’ да е сбъркал, ама нали сме ‘ора, бъркаме, па си прощаваме после…

– Знам какво викат всички – избягала е, оставила ме е на тях… Как нема да избяга… Знам, че старата я прогони… сега иска и мен да саката да стори, или да ме изгони…

– Саката ли? Не ти мисли лошото, баба ти, не мой така, дете…

– Лошото? Нема лошо, дядо Горчиле… има различно. Тя иска да съм като нея… а кога съм различна, съм лоша. Ако ме стори различна от мойто, тя не е ли лоша обаче?

– Умно дете си ти, много неща вдяваш… Ако те тормозят много, ‘земи да им кажеш да спрат, па идвай при мен…

– И да дода, що? И нея я слушам как се мъжете са прави, а жените са да слушат и да скланят глава… Майка ме не е учила тъй… Па и тейко… Поравно някак им беше, поне  докат…

– Видиш ли? – възрастният мъж вдигна длани нагоре. Студът люто хапеше, а откритата кожа направо ставаше безчувствена.  – Разбирали са се. Всичко е от неразбиране. Земи се върни, па си легни у леглото, че е мраз страшен. Къде си хукнала да дириш…

– Да, знаеш ти, че диря, дядо Горчиле… – малката сянка потрепери и се свря още повече към стената – Нямам вяра никому тука… Не ме щат, мразят ме и само чакат сгодно да ме напъдат… и на теб нямам вяра… Ще ме прощаваш, ама за мама знам кой е помогнал…

Дядото замълча и преглътна тежко.

– Признавам, пръст имам у туй, ама баща ти беше много влюбен, дете…

– Влюбен, глупости… – прекъсна го строгото детско гласче – Сама знам, че няма таквиз работи, всичко е само престорване и прелъгване. Туй си е вашето хорско надиграване… и у него има надмогване, и война, и мъка… Затуй викате все „кат порастеш ще разбереш” щото не знаете к’во да кажете…

– Кой ти ги наговори пък тез? То… че викаме така си е верно, ама то е от друго, не от тез щуротии и пълни глупости… –

– Кой… Баба ми. Тя много неща ми изясни за селото, па и за хората изобщо… А и аз не съм сляпа, дядо Горчиле… Ще отречеш ли, че у ‘сяка къща раздор отваря и раздор затваря вратата? Мъжете се ядосват, па некои и бият, жените се карат, сплетничат и мърморят… На това ли викате влюбване? Обич ли е, робия ли, що?

– Мале, много ти знае верно устата… Ама баба ти май е за бой най-много, много глупости говори верно е…

– Ето, това си е мъжка приказка, нали?

– Стига пък… Ти кат’ сe скараш на некоя кукла, не си ли я обичаш после?

Той въздъхна, после клекна.

– Не е съвсем добре устроен света, дете, ма ‘сички се държат понякога като разсърдени деца, на които им е длъжен, тоя свет пусти… Разбери, ако не се хванем ние да поправим нещата и да се разбираме, нема как да чакаме друг…

– Не ща повече да те слушам… Глупостите са си ваши, вие ги оправяйте… –

– Чакай бе, дете, а ти от кои се мислиш? Сал, че не си човек ли също?

– Не съм – изсъска малката и леко пристъпи напред – Изрод съм за вас, чух я баба ми… Па и сама знам, че не съм.

– Не се лъжи, че си вила… – поклати глава старецът – не знаеш какво треба, за да станеш една от тях…

– Не ща да те слушам, старико! – викна момичето, после се усети и се огледа – Ти пък що знаеш за вилите? Айде върви си… Ако искаш поне малко да ми помогнеш, тръгни си, да знам, че след мене не душиш.

– Знам много за вилите, дете… – промълви тихо старецът и се закашля пак – Не ми дава сърце да те оставя да си тръгнеш… Не мога, ще извикам баща ти, инак сърце ще ме убие, ако нещо ти се случи…

– То вече се е случило, дядо – каза тя и духна към него.

Вятърът стана непоносим, дядото се загърна с ямурлука и го преметна над глава. Когато вдигна отново очи, сенките пред него бяха неподвижни. Той извади от джоба си нещо и бял кръг светлина огря къщата и оградата.

Те го гледаха, пусти и неми.

***

Пукането на съчки топли, дори и да не усещаш огъня. Тихото басово лумтене успокоява и сгрява душата. Напомня на завивки на открито, вкусно печено, песни и прегръдки, дим и мокра шума.

Докато не отвориш очи.

Два мълчаливи женски силуета седят край пламъците – Велина е обхванала колената си, Яна ровичка из канчето закачено над огъня.

Стягане в сърцето, кошмарът вече е при събуждане. Дори и веднага да избягам оттук, вероятно завинаги ще усещам студеният нож в диафрагмата сутрин, преди да отворя очи.

– Ела да хапнеш – чувам равния глас на яперицата. Усетила ме е дори обърната с гръб. Ходи го обяснявай на спасителката. Която подскача като убодена и притичва до мен.

– Добре ли си, Недюша? –

О, това не се издържа. Какво се напъва това момиче? Още не съм отворила очи и вече искам да й плесна едно шамарче…

– Не съм – казах аз – С вас съм.

– Щом се шегуваш, значи ти е помогнала – прошепва тя и отскубва нещо от челото ми. Просъсквам и я сграбчвам за ръката.

Велина изпищява и се мъчи да изтръгне ръката си от пръстите ми.

– Пусни, пусни, о, пусни, моля тееее! – викът й процепва тъмнината и ушите ми, и аз стреснато разтварям пръсти.

– Пробутва ти бабини деветини – подхили се яперицата все още с гръб към нас. – Мисли че съм те натровила. Успокои ли се?

Велина плаче тихо и стиска китката си.

– Какво стана, не съм те стиснала чак така… – продумах и се надигнах. – Уооу – изрекох и легнах отново – Всичко ми се върти, май силничко си ми дала този път.

– Ха-ха – разсмя се сърдечно дивата, сякаш сякаш сме стари приятелки на парти – Не съм те напила, сестро. Просто те пуснах вътре. Отворих преградата.

Ушите ми пищят, главата ми се върти. Светът сякаш се мести със секунда закъснение след очните ми ябълки. На ръба на зрението ми отново пълзят гущери от сребро.

Тръснах глава и почти извиках.

– Какво ми направи, Яно? – изохках, докато се опитвах да се надигна със затворени очи – Какво, мамка ти!

Подхилването е до ухото ми.

– Спокойно, сестро, отвори ги. Трябва да свикваш, по-добре е да проходиш със отворени очи.

Леко повдигнах клепки.  Потръпнах от докосването на нещо горещо до устните ми. Яна държи чаша.

– Дръж и пий – тя ме изчака да хвана чашата с две ръце и се надвеси над Велина.

– Я да видя – чува се сумтене, което преминава в кикот – Вие двете сте люта двойка, миличките. Ожарила те е здраво.

– Гадина, гадина мръсна – извика през сълзи вилата – Неблагодарница мръсна! Заради теб съм тук, заради теб съм на този хал! А сега и ръката ми изгори, гадина такава!

– Сега сме наравно – изрекох аз и предпазливо се обърнах към нея – въпреки че аз поне съм го направила без да искам…

В този миг погледът ми попадна на ръката й.

От китката до предмишницата й грееше червен пръстен от хиляди малки възпалени точици.

Просъсках и се наведох към нея. Светът отново ме последва чак след секунда и някакъв странен шум отекна в ушите ми. Шуртене на чешма, плисък на вълна.

– Леле – казах и преглътнах тежко – ама това изглежда зле. Какво си направила? –

– Аз ли – задъха се тя ядно – Аз ли гадино? Аз исках да ти помогна, дори залепих листо от… – въпреки болката тя се сдържа – билка за усвет…

– Сколасничето няма да помогне, сестро – каза Яна и сложи дланите си върху червеното върху ръката. – Рекох ти вече, тя е една из нас. Не съм я тровила, не съм я опивала… просто я отворих…

Тя се обърна и ръката й пипна челото ми.

– Вече съм убедена, че си заклета лезбийка – изплюх аз – Малко си закъсняла с отварянето ми, само че… –

Изправих се рязко, ядосана на безсилието. Веднъж съм чупила крак в шести клас и полудях от съклет, опитвах се дори да тичам с гипса.

Поех дълбоко дъх и размахах ръце. Имах ужасното чувство, че се люлея и падам, а всъщност стоях на място. Шумът се усили, сякаш бях насред течението на буен поток, и в същото време ясно чувах дори пращенето на огъня.

– Не се движи толкова рязко – предупредително изрече яперицата и пусна ръката на Велина.

– По-добре ли е? – попита я тя.

Момичето се дръпна и почти незабележимо кимна, стиснала устни.

– Е, това е повече от твоюто, ти си билкарката – тя се изправи и снагата й закри огъня, висока и внушителна с дългите бели шлейфове, които падаха по ръцете и гърба й.

– Слушайте ме харно сега – отсече тя като командир пред войска – След няколко часа е злъд. Може да спите дотогаз ако щете, но в мига, в който дода да ви ‘зема, да сте готови. Не ща да ви влача кат’ кукли разбридани. Ти, Недо – тя ми подаде чашата дето държеше – наливай си и пий от лудянката. Ще ти помогне да не зреш всичко толкова ярко. Малко по-малко трябваше, но то и без твойто бунене нямахме време…

Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

– Яно – извиках и тя спря като спъната. – Какво ми направи?

– По-полека, сестро – тръсна се тя и отупа с ръка нещо от рамото си – Казах ти вече. Отворих те. Сега си една от нас. – обърна се и впи очи в моите – Не виждаш ли Реката, сестрице?

Блестящи сребърни гребени се рееха край очите ми. Всичко се размазваше, щом мръднех глава, като картина с разтечени цветове.

Тя се ухили.

– Не виждаш ли водата, потока? –

Гласът й отекна в главата ми и аз се огледах инстинктивно – дворът, небето, луната, шумът на листата. В шуртенето сякаш имаше вплетени думи, в сенките звънтяха звуци, ситни гласчета, като шепот на мравки между песъчинките, като удари с минатюрни чукчета по камбанките-капки от дъжд.

Вдигнах ръце към очите си, усетих странен сърбеж в дланите. После сведох очи към самовилата.

Моето докосване я беше изгорило.

Нещо някъде вътре в мен затрепери.

15.

 

– Ставай, ставай бързо!  Тръгнаха без нас, хайде Нийски, тръгваш ли?

Малкото момиче, увито като гигантски дюнер в одеалата, леко отвори очи. Дървения таван танцуваше над клепачите й, стените се хлъзгаха покрай погледа й, а две тъмни, огнени очи висяха над лицето й.

Неда,  надвесена над дървеното легло.

– Ходи – шепне Ния. – Аз не знам…

– Няма не знам… ставай –

Откъслечни спомени от предишната вечер, разговори, танци, погледи и чаши с вино.

О, да и виното.

– Главата ли? – пита Неда, седнала е на ръба на леглото, като на свиждане в болницата.

Истината беше че главата й не беше чак толкова зле. Като изключим лекото виене на свят, и тежестта в тила, нямаше болка.

Това което я стягаше беше сърцето.

Тя се привдигна и седна.

– Нещо май сбърках много снощи – прегракнало изрече луничавото момиче и затърка очи и слепоочия.

– Мда, личеше ти. В един момент потъна и трябваше да те носим… Ще можеш ли да станеш наистина?

– Ще опитам… Кафе?

Високата й приятелка наля от термоса на масата черна течност в чашка и я подаде на Ния.

– Обичам те – прегърна малката с две ръце топлото канче и отпи със затворени очи.

– Потеглиха вече, но ще се движат бавно.

– Къде… Искаш да ходим с тях?

– Искам. Ще се качат до Калено, а Алеко е навил Виден да го влачи и до горе.

– До… ?-

– Яперино – довърши Неда.

Остра, горчива мъка прониза сърцето на луничавото момиче, сякаш се бе събудила внезапно от отвратителен кошмар, без да помни нищо друго освен мъката и безграничната тъга.

– Ния, какво става?

– Нищо… май ми е било наистина много това вино.

– Ух… Ако искаш да останем, ако мислиш че си зле…

– Хайде сега… – малката поклати глава – Дай да се разходим до… – мъката отново загря гърдите й, тя пое дълбоко дъх и издиша като притреперваше. – Поне до Калено…

Навън блестеше ярко слънце. От белите къщи, които блестяха в очите, и грамадните могъщи склонове, забити в небето, ти се завиваше свят. Ния се олюля и се подпря на грубото дървено перило на терасата. Поседяха така малко, докато Неда нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

– С кого се качиха? –

– Онзи Кальо ги взе. Трябвало да вози и танцьорчетата от вчера. Взеха старците и тръгнаха, преди минути.

Малката изгледа приятелката си.

– Старците?

– Горчил и оня другия. – сви рамене Неда после се ухили иронично – Дето те черпеше цяла вечер.

Като полъх на вятъра, независимо от яркото слънце и светлия ден, необяснимата мъка отново повя в душата й. Спомни си очите на дядото. Разказваше интересно… Стига й да помнеше какво.

– Кой знае какво ми е сипал в чашата тоя… – измрънка тя после изведнъж погледна Неда   – Стан с тях ли е?

Високата сви рамене.

– О, ясно – кимна приятелката й и отпи отново от чашата с кафе – Ясно защо си толкова бърза.

– О, да на теб всичко все ти е ясно – разфуча се джаста-прастата – Готова ли си, щото аз смятам да потеглям?

– Само да си взема някои неща – кимна Ния.

– Какво има да взимаш, ние сме за час до Калено… до най-горе може и да не ходим. –

– Може…Ама може и да замръкнем там, ако се качим, нали? –

Дългата вдигна рамене отново, закопча суитчера си и се обърна.

– Чакам те при колата, Николетке –

– Пак си дръпната, Недялке…

Ния се подпря на дървения парапет. Докато гледаше как високата фигура на Неда се отдалечава и строго маха с опашка, си спомни танците от вечерта. Усмихна се сама, после застина.

Старецът й бе говорил за Яперино. Не е добре да се качвате,  беше й казал. Не е за вас там.

Тя тръсна глава и като допи скъпоценната си течност се пъхна в къщата.

***

Пърпореше автомобилчето с усилие на втора, а момичетата му помагаха като се мъчеха да го надвикат. Обедното слънце обливаше върхове и поляни край тях, и ваеше чудна торта от белите къщи и улички на Възбог, който се показваше между два завоя, дребен като кукленска къща.

Пееха. Онова настроение, което ги обхващаше от деца, когато се видеха и започваха да се правят на „идиотки“, както казваше майката на Ния, отново ги бе полазило. Като бяха в него можеха да правят всичко безда им мигне окото. Играеха си с шапката на някой съученик, разливаха вода по подовете вкъщи и се поливаха така с дрехите, веднъж дори се правиха на просяци, само дето Неда прекали с бастуна и един старец им се разкрещя. От тази им лудост страдаха най-вече съучениците им, но те бяха свикнали с постоянния Хелоуин, който двете въртяха, и им го връщаха при всеки удобен момнент. Викаха им вещиците. Което бе високо ценено  от момичетата, и дори експлоатирано често когато трябваше да правят номер на някого – казани, шапки, отвари, гледане и баене…

– Друга за слънце знаем ли? – попита жизнерадостно Неда, когато гласовете им завършиха едно дълго народно отпяване.

– Ало, ало, Слънчице… – изтъни гласа си луничавата й приятелка и  Неда се разхили.

– А може и Слънцеееее недосегаемоооо-оуууу! – измуча тя едно от любимите парчета на Алеко и двете се разкикотиха.

– Може тая на Роксет – Хей, нау – предложи Ния и запя June на шведската банда. Неда се включи веднага и известно време в колата отново кънтеше слънчева атмосфера.

След почти час пътуване Възбог вече не се виждаше. Слънчевите песни позаглъхнаха и някак съвсем естествено двете се умълчаха.

– Кое беше онова слънчице, дето седеше до Стани снощи? – намери дипломатичен начин да завърже разговор Ния.

– Онази дългата ли? – каза дългата и вдигна рамене. После изпуфтя – Не ме интересува. Той е свободен, голямо момче е, няма да ходя да му държа…

– Ох, извинявай – заоправдава се Ния – просто не мога да свикна, толкова време се държахте…

– Николетке, ще те изпусна някъде – усмихна се, макар и малко криво Неда – Държахме се… като полуидиоти, особено последната година. Така е по-добре. Извади си дългия нос от живота ми.

– Не мога, държиш ми го –

– Държа те само от съжаление… Иначе ще умреш от скука с твоя бурен любовен живот… Откога не си държала друго освен носа си?

– Неда! – изчерви се малката, понякога прямият език на приятелката й – Я си дръж езика зад зъбите!

– Няма пък – изплези се високата ин додаде – Ето първи урок по целуване – плезиш се в устата му.

– И се целиш в гърлото му – допълни Ния.

– Ако ще го давиш – съгласи се Неда – Или ако ще го караш да…

– Млък! Стоп мерси. –  прекъсна я малката.

Двете се спогледаха и се разхилиха.

Помълчаха малко.

– Гадняр е.

– Да.

– Има нещо. Иначе защо я довлачи тук? Знаеше че ще ходим, говорили сме го хиляди пъти.

– Да.

– Тъпо е.

– Да.

– Но не му е чиста работата.

– Да.

– Мисля, че той още…

– Млъкни! – извика дългата – Млък! Заключ – завъртя тя ръка пред устата на Ния.

Превалиха поредния хълм за да се закатерят по следващия. На билото му бяха накацали малки къщички, като заспали птици.

– Хайде да се забавляваме – каза Неда – Животът си е негов, нашият си е наш. Не бих се бъркала повече там… Дори да не издържам. – опита се да се пошегува тя.

Ния се усмихна. После впери поглед нагоре към Калено, което постепенно се спускаше към тях по гърбицата на хълма.

***

– Ето за такова изкарване си мечтаех… да се катерим където си щем, да се качим ако трябва и на Игленика, за да пием кафе, и да хукваме веднага накъдето ни щукне… Май не трябваше да взимаме Алеко… Да, какво ме гледаш… Знам, че си падаш по него… Не ме щипи, много си зле… Искаш ли да седнем тук някъде? Това е село на занаятчии, нали така каза дебелия… Не може да няма някое въртяно кафенце, или някоя зографска работилничка, дето да го сервират с бяло сладко, м? –

Неда дърдореше и се въртеше наляво-надясно разперила ръце из тесните гърбави улички, покрити със стари изтрити до стъкло камъни. Къщите се редяха и оглеждаха двете момичета с големите си, високо градени прозорци. Повечето бяха на по един-два етажа, в сиво бяло и кафяво, рядко някоя се кипреше в по-различен цвят.

– Ако искаме да си пеем… ако искаме и да ревем… Те и без това напоследък са свързани. На теб какво ти се прави, Нийски?

„Ами реве ми се, ама убий ме, не знам защо” отговори й наум малката.

Ния се радваше тихомълком на приятелката си, не я беше виждала такава грейнала откакто бяха тръгнали. Колкото повече Неда се разпалваше обаче, толкова повече тъга изпълваше сърцето на луничавото момиче. Необяснима тъга.

Навсякъде беше пусто. В центъра имаше само едно кафе, на което нямаше никой, и то беше някакво типично модерно с шезлонги, пластмасови столчета и маси като регулярното кафе край стъргалото на всеки град.

Неда разочаровано го изгледа, после вдигна рамене.

– Ще седнем ли?

– Недски аз… – сви рамене момичето. – Както кажеш.

Беше се смрачило, разкъсани облаци се пречкаха пред хубавото слънце и правеха следобеда леко кисел. Неда се пльосна усмихнато до една маса. Ния приседна на съседния стол сгушила глава в раменете си, с пъхнати в джобовете ръце.

– Гледай к’во е яко! – махна отново с ръце дългата и дори пусна косата си и я тръсна няколко пъти. – Свободата, Санчо…

Ния изгледа сивите столчета и пустото площадче. Едно куче ги изгледа зад оградата на съсената къща, после се сви на кравайче, явно твърде отегчено, за да ги лае.

Тя хвърли подозрителен поглед на Неда. Много говореше. Свободата.

– После ще се върнем ли на панаира? – попита сънено малката.

– След като се качим до върха – изгледа я строго приятелката й, после се разхили бурно.

– Да си видиш само изражението… Ще се върнем разбира се, и аз искам да видя закриването. Обичам кметове които говорят дълго и напоително и безсмислено… – тя продължи да се кикоти.

Ръмжене на двигател заглуши гласа й.

– Я някой ентусиаст се е качил чак дотук. – повдигна вежди Неда.

Пътят се виеше покрай селцето и между къщите се виждаше когато някоя кола, кон или пешеходец преминеше по него.

Малко сребристо джипоподобно возило премина скоростно, като накъсан кадър между сградите. Секунди след като се шмугна зад последната се чу изпукване. После двигателят изхърка и угасна.

Момичетата скочиха и се втурнаха по уличката. Малко пред да завият зад ъгъла и да изскочат на пътя, Неда спря рязко и сграбчи Ния за рамото.

Чуваха се гласове. Женски глас викаше и се разправяше. Мъжкият му отговаряше нервно.

Колкото и тих да беше, малката го позна.

Говореше Стан.

– Боряна, стига глупости, остави ме да погледна какво става… –

– Аз да те оставя? Водиш ме тук и ме правиш на глупачка, все едно не ми е ясно защо си дошъл… Както видях на всички им стана ясно, то и селяните не са толкова тъпи…

– Дощли сме на събора просто…

– Лъжец! Спри защото ще ти плесна един! Искам да ме закараш до долу за да си хвана някакъв автобус, и да се махам, разбра ли… Искам да се махна, не ми се стои с мижитурка като тебе…

– Сега почна и да обиждаш! Какво искаш? Въобразяваш си някакви глупости, и си ги вярваш! Ако исках някакви други неща, щях да си дойда сам, защо мислиш те взех?

– Не ме залъгвай, копеле! Личи си от километри… непрекъснато се влачиш след нея! Защо не отидохме някъде другаде? Защо дойдохме след приятелчетата ти и твойта…

– Първо ако искаш да знаеш те дойдоха след нас. Второ, аз ти предложих, ти се съгласи – ако бе искала да ходим другаде, защо не каза?

Отдавна бе станало неудобно, и Ния дърпаше Неда за ръкава. След малко дългата бавно отлепи и двете тръгнаха крадешком към площадчето. Зад тях се чу хлопване на капак и няколко мъчителни изцвилвания на стартер.

– Наслаждаваш се май? –бодна я малката и я изгледа с бялото на очите.

– Да бе… Да не съм го карала… – Неда сви рамене и изведнъж забави крачка. – Нийски! – тупна тя приятелката си по рамото. – Стой тук, ще отида за колата.

– Моля? – втрещено я погледна момичето – Какво ти скимна сега?

– Може да имат нужда от помощ, а в колата имам инструменти –

– А той може би няма? Или май има нужда от друг вид помощ? – контрира я Ния.

– Сега идвам, стои тук! – момичето вече подтичваше надолу и след малко се изгуби под баирестите улички.

– Защо сме такива идиотки?- промърмори Ния, и великодушно включи и себе си в множеството. – Няма толкова нелогични същества… Първо го гони, после го… гони… – засмя се тя сама на игрословицата.

Продължи да върви надолу по инерция.

Най-успешната й връзка беше изтъкана от срещи и раздели. Беше дарена с чудната способност да си пада все по пътешественици. С изключение на първото й гадже в университета, всички останали се втурваха да пътуват – в командировки из страната, в постоянно водене на екскурзии или на дълги периоди работа в чужбина. Какъвто бе случая с Миле, или Мило, както бяха почнали му викат всички покрай нея. Той беше музикант – македонче, неспокойна душа, какво да го правиш – и пътуваше непрекъснато, за да концертира. Понякога я взимаше със себе си, но рядко успяваха да нагласят графиците си и по-често прекарваха връзката си в чата или по телефона. Някак си бяха различни – тя имаше нужда да свиква с него всеки път катокотка с нова къща, атой се връщаше прегладнял и самотен от дългите турове, и я награбваше още от вратата. Това беше уж дребна подробност според нея, но лека-полека се уголеми и се оказа всъшност белег на различията. Във всичките им отношения. Въпреки това, тя можеше да си кара така още доста… което бе мръсният капан на дистанционните връзки, но момчето не издържа първи и реши да се дръпне. С което й се издигна още повече в очите, и разбира се я хвърли в угризения и съмнения.

Тя се огледа.

Май беше слезнала доста надолу. Не чуваше нито гласове, нито двигатели, а Неда вече трябваше да е стигнала колата.

„Ох, тя ще тръгне по пътя, не по уличките!“ плесна се по челото Ния, и тръгна обратно нагоре. На уличката имаше разширение, и няколко кокошки кълвяха трохи из тревичките.

Тя продължи още малко.

Някак си улицата й изглеждаше различна. Убедена бе, че върви по правилното разклонение, но къщите бяха доста по-разноцветни тук – много тераси бяха в охра, имаше и една ярко синя, и патешко жълта… Или ги бе подминала унесена в мисли?

Тръсна глава и решително тръгна. Знаците могат да те упътят, а могат и да те залутат. Съмненията обаче със сигурност.

Докато вървеше нагоре тя се оглеждаше объркано.

Улиците ставаха все по-тясни и връзваха възли с местата, на които вече беше минала, поне според нея.

Тогава, докато изкачваше един баир, осеян с павета и тук-там поникнали тревички, тя видя онзи човек.

Човекът с тебеширеното лице, човекът с млечно-бяла безлична физиономия. Човекът без лице, както би отсякла Неда. Вървеше в средата на улицата, точно в улея, който бе оставен, по стар мюсюлмански обичай, през сърцевината на пътя.

Ния се мръдна, за да му направи място. Той се премести послушно в лявата част на улицата, точно срещу нея.

– Добро утро! – изкряска той  в мрачния следобед – Добро, но що значи ако си нощна птица?

Ния повторно се опита да се премести от пътя му, но той се мърдаше с нея. Застанал почти в упор, запя някаква странна песен, а после, след като рязко замлъкна, се втренчи в очите й. Девойката се притесни.

– Тато, що там мъжете плачат? – изкряка мъжът внезапно почти в лицето на момичето  – Плачат си за булките… – продължи да напява странният му момчешки глас. – А защо булките плачат? Плачат те напук на тях…

Той се приближи още една стъпка към Ния.

– Какво искате?- поизплашената девойка се дръпна няколко стъпки назад.

– Да си одите дома… ше знайш… – измуча мъжът и очите му се търкулиха в орбитите си. – Не е добре за вас да се катерите, не ви ли казаха… Тук се люлеем за да заспим, и без мама ни е трудно… Плачат те напук на тях…

Той се надвеси над момичето, което вече бе готово да побегне и като прошепна:

– Бягай! – се втурна в бесен спринт надолу по склона.

 

***

Възлите улични ставаха все по-гъсти. Трудно й беше дори да спазва посоката нагоре – сякаш всяка пряка водеше към по-високо, като стотици възможни изходи от дъното.

„Няма да се дам. Толкова ми се е насъбрало, че или ще се ориентирам, или ще ревна.“

Тя си затананика. Има различни песни, чедо, бе казала баба Райна. Има такива дори дето помагат и за болести.

– Стани, стани, ой девойко…

Гласът й отразен от околните самотни къщи, я стресна. Чувстваше се все по-странно, като в сън, който по-нищо не можеш да отличиш от будността.

Някой я гледаше.

Сепна се и спря.

– Хубаво пееш, дѐте. каза бабата която седеше на пейчицата пред една схлупена къща в охра и оранжево и пушеше сладко от една продълговата лула. – Нъл знайш, има песни за всичко, ко си провесила нос – Пожълтялата й усмивка беше заразителна и пряма. Тя  тупна мястото до себе си. – Ела седни малко тука, дѐте.

Ние се поколеба, после пристъпи и се намести леко до възрастната жена, на застланата с черга пейка.

– Стой спокойно, има време, няма тръгнат без тебе! – тупна я тя, ръката й беше корава и силна. – За песните да знайш… Има такива дето лекуват и дето разболяват… за хоро и за сън, за път и за дом…

– Знам – отсече Ния, изненадващо и за самата себе си. – Вече съм го слушала това.

Бабата я погледна изненадано.

– Кой те прати момиче?

– Никой… закъсахме го и срещнахме баба Райна.

Тя се прокашля и изгледа възрастната жена.

– Ти си Калуна, нали така, бабичко?

Веждите на жената се привдигнаха, и тя захапа мундщука отново. Дръпна дълга глътка тютюн, после издиша безформена маса дим.

– А ти пък сигур си Ния? – изрече тя с дрезгав глас.

Малката застина. После втренчено изгледа старата жена до себе си.

– Ти… – тя се поколеба и после, като зарови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари – Дали имаш огънче?

Драсване на кибрит, мирис на сяра. Дълбоко дръпване и издишване.

Момичето и жената запушиха мълчаливо.

– Защо всичко трябва да е толкова сложно?

– Щот тъй ни харесва –

– Хм… Ти женена ли си?

– Па не… мъж имам.

– Да де… – малката дръпна от цигарата нервно.

– От отдавна ли?

– Догодина ше станат педесе.

– Леле… Как го постигаш… – измърмори момичето под нос, но бабката я чу.
– Па как – с магия – смигна възрастната жена. На него му варя любовно биле, на мен си чай за нерви и търпенье… – тя изгледа момичето косо и едва сподави  смеха си като видя опуленото й лице.

– Сега ми се подиграваш… – разпуфтя се малката.

Бабката се усмихна и кимна.

– Какво да ти кажа дете… Така съм приела, че съм с него, че при всеки раздор съм мислила и за двамата… Като се тръшне, да не мислиш че ми е било лесно… Ама то е като върха, дет сте хукнали да качвате… Тръгнал си натам… как да се върнеш, нъл си си дал дума… Понекогаш ти се реве, понекогаш ти се иска да го утрепеш с бела… Ама поемеш дъх, па стиснеш зъби, като за дете, дето едвам се сдържаш да го не плеснеш… После, като отмине го прегръщаш и стискаш, кат че от война се е върнал. – тя въздъхна.

– Да знаеш от мене, че хората можем сичко на война да обърнем. Лесно става –  просто кат светът ти е само от тебе, не можеш да отсъдиш в полза другиму… Даже да не си прав. Но добре, че съм търпелива, инак моя кат’ се тръшне – повтори тя и поклати глава.

– Само треба да се пази човек да го не тръшне тя, че там прошка няма… – обади се дрезгав мъжки глас и един едър беловлас мъжага се подаде иззад ъгъла.

– Ти си не ври носа у женски работи – скастри го бабката.

– О, опазил ме бог!  – изръмжа широкоплещестият дядо и махна с ръка. – Ма то вие за друго говорите…  Дека ската кофите?

– Ето видиш ли – пак ме ядосва – посочи го с ръка баба Калуна – Нали ти рекох, че са до вратника, бе пенсийо!

– Ето за туй говоря мойто момиче – циганка стара пуши лула… – кимна възрастният мъж на Ния и вдигна ръце – Тука нема мъжко, нема женско… като те почне и мира нямаш – и като й смигна, той се запъти към към вратата на дворчето.

Бабката го изпрати с почти невидима усмивка. После се обърна и като дръпна от лулата, изтананика някаква песничка. Думите „циганка” и „лула” се чуха ясно, останалото беше измърморено по-скоро на нея си, отколкото на света.

– Какво се случи моме… – хвърли тя пак един кос поглед към момичето до себе си.

Ния дръпна още веднъж от почти догорялата цигара и я залепи на един камък на земята.

– Топли следи оставяш като те гледам… май не сте били трудни за следване.

Малката се извъртя и изгледа жената.

– Какво?

– Лесно може да ви открият, рекох… Поне Райна се е справила добре… ама ми рече, че и други са се справили почти…

Нещо полази в гърдите на луничавото момиче и сграбчи  сърцето й. Споменът за онази нощ, търкалянето и тичането из гъсталака се върна отново и сякаш затъмни слънчевия заник в тихото селце и гаргите, които кряскаха любопитно наоколо.

– Кои други, бабо?

– Ами ти не си ли видяла никой? Сами ли бяхте с твойта дружка?

– Ами да… Не – изведнъж каза тя. – Май имаше още някой… Ама на мен ми се струваше че си въобразявам, знаеш – от страх всякакви неща може да му хрумнат на човек… Сякаш някой стоеше наблизо – и преди да паднем, и след това… – докато думите излизаха от устата й, й стана още по-страшно. – Но… никой нямаше всъщност наоколо.

– Съюзникът може да стигне далеч и без теб… – промърмори жената – Следа да дири, стръв да пуска, крака ти да плете. Имаше ли нещо странно наоколо ви?

– Ами… беше тъмно. – объркано каза момичето – Не съм забелязала. Какво или кой е съюзника?

– Ех, дете, като говоря така на алтава ме правят… Призраци посред бял ден съм виждала, змейове и тенци на всеки праг… – старата се изкикоти и дръпна дълбоко от лулата.

Ния се прокашля, после нерешително каза:

– Не знам дали е някой… но това, което ухапа… ужили Неда по крака, беше растение. Беше си най-обикновен клон, сигурна съм, поне дотолкова се виждаше… Освен буболечка да е имало там, ама пък такава отровна…

– Що ще дирите горе ми кажи? – дали от лулата или от друго, но гласът на бабата прозвуча сурово.

– Нищо – сви рамене малката и изгледа старата отстрани – Просто искаме да го видим този прословут Хвърчил… дето толкова трудно се стига до него.

– Верно е… знайш ли, че само ти му казваш така… Тука иначе му викаме. Чувала ли си?

– Да, Яперичино… Не съм само аз обаче… и дядовците така го нарекоха… Все тая, защо сте го прекръстили? –

– Яперино е, момиче! – бабата втренчи поглед на свой ред в момичето – Кои са тия дядовци дето му викат така? Тукашни не ще да са.

– Ами, точно тукашни. От самото Яперино, отгоре. Дядо Горчил се казваше единия, другият… не помня как беше. Бяха слезли да докарат вино. – Ния зарея поглед към билото – И той като теб цяла вечер се мръщи, че ще се качваме… Не било за нас там… – тя сбърчи чело. Имаше още смесени чувства към онази вечер.

– Вино казваш? – замислено я изгледа старата жена – Долу на събора го докараха? Само двамата ли бяха?

– Нямам представа… – вдигна рамене малката – Само двамата са били сигурно, днес са потеглили със русалиите нагоре, малко преди нас…

– Що думаш момиче? –

Баба Калуна вече не пушеше – лулата бе до нея, погледът й бе вперен право в лицето на Ния. Лицето й бе помрачняло, като че облак бе закрил приветливите й, светли очи.

– Горчил русалии е викнал горе? Луд ли е? – каза тя и поклати глава – Какво мисли той, как ще стане лечители да изправи срещу злъдната усойница…

После стисна зъби и замълча.

Ния объркано я гледаше. Бабата бе скръстила ръце и смръщеният й поглед бе забит в подстъпите към върха.

Малката пое въздух и отвори уста.

Не успя да попита нищо.

От много далече се чу силно изтрещяване, после писък. Малко след това пискливо ръмжене на автомобилен двигател процепи въздуха и се изгуби по пътя към билото.

Момичето и бабата се изправиха; беловласият мъжага изскочи от вратата на двора.

– Неда! – извика луничавото момиче и хукна нагоре.

– Оттам е по-далеч до пътя, дете! – викна високо бабата след нея. После се обърна към мъжа си и като му тикна лулата в ръката, каза – Ване, ела с каруцата. Може да потреба…

После тя подръпна полите си и се завтече пъргаво по паважа към по-долната улица.

***

Свистене на гуми, ярост в очите, стиснати устни, яд и крясъци, махай се, не съм ти искал помощта, животът ми, свобода?, люти думи, разменени обиди и рани, раздяла, ръмжене на двигател, присвити очи зад волана, трясък на ламарини, писъци, ударената кола изревава на свой ред и побягва по склона нагоре, другата остава на място, стартерът върти напразно, блъскане по таблото, яд и сълзи, вратата заяжда, диво крещене и плач…

Потокът от кадри се изсипва пред очите на изплашеното момиче, силен като халюцинация и обезсилващ като кошмар. Тя забави ход, олюля се, и за миг сякаш не знаеше накъде да поеме. После тръсна глава и закрачи по малката уличка към пътя.

***

– И сега? – попита Ния.

Неда сви рамене. Ръката, с която пое горещата чаша чай, още трепереше. Баба Калуна приседна на едно столче в малката кухничка и ги загледа.

– Сега… сме без кола.

– Остави колата, въпросът е ти как си?

Тъмнокосата пак сви рамене.

– Не знам вече. Знам само, че искам да го убия…

– Добре, а не можеше ли… да не се занимаваш с него?

– Можеше. – тя тръсна чашата на масата, горещият чай я опари и ядоса още повече – Извинявам се… Всичко можеше! Можеше да не се влачи след нас например, нали? Можеше да се държи нормално… или пък да си избере някаква свястна, а не кифла дето му дърпа конците като се нацупи…

– Теб какво те интересува? – заяде я отново Ния и млъкна стреснато. Баба Калуна я бе хванала за ръката и я стискаше леко.

– Стига, остави й душа, виж че не я е събрала още…

– Ами и аз се изплаших – измърмори момичето – Представих си всичко цветно… още като тичах натам…

Неда опря чело в дланите си.

Ния я гледаше. На няколко пъти й идваше да каже нещо, но се сдържаше.

– Пийте, пийте чайчето, много е хубаво, от билки… Ние сме си ги брали – с топъл глас ги подкани бабата, докато бършеше бавно масичката.

– Дайте на мен – изправи се Ния и посегна към кърпата – Дайте да помогна…

– Шът – дръпна се старата жена – Сега сте ми на гости, остава да ми шетате… Я сядай! Вий двечките стойте тука, аз ей сега ще дойда да ви донеса нещичко. Няма се стеснявате! Ако трябва при мен ще спите, има къде да ви сместим.

Момичетата запротестираха бурно.

През прозорчето се виждаше слънцето, което огряваше с последните си лъчи за деня спретнатото дворче и малката, скътана градинка. Топлината, която струеше през прозореца, чая и уюта в къщата постепенно ги сгря и отпусна.

– Много вкусен, наистина – измънка Ния.

Неда кимна.

– Така си е. Как я намери, тази чудна бабка?

– Ами по-скоро тя ме намери…

– Така е, напоследък ти върви на баби…

– Моля? Май на теб повече ти върви! Добре че са те да те спасяват, че…

– Не спасяват само мен, Николетке –

– Пак почваш, а? Недодялка си си и това е…

Двете се спогледаха.

– Какво ме гледаш лудо? – предизвикателно надигна нос Ния – Не ме плашиш, аз кола нямам…

Неда се усмихна.

– Кажи ми Недски – как можа да му цапнеш багажника така?

– С пълна газ…

Двете се разкикотиха.

– Да знаеш само как отпраши след това… остави черта… като по анимационните…

Хиленето продължи известно време с подмятане на лиготии.

Когато баба Калуна влезе момичетата се превиваха до пода, в най-силната фаза на лиготията, когато се смееш буквално и на вдигнат пръст.

Невъзмутима, бабката наслага на масата разни нещица за ядене – голям самун хляб, сирене и разни зеленчуци, шарен като плетено одеало буркан, най-вероятно пълен с туршия, нарязани на ситно месца и други вкусотии.

Двете спряха и започнаха отново да протестират по онзи обречен начин, когато гладните очи на човек са пълни с храна и устните му едва се извъртат да кажат „не”…

Нахвърлиха се върху блюдата и се хванаха да се тъпчат като бездомни ноемврийски кутрета.

В този сюблимен и животозначим момент, някъде между третата и петата хапка, между бялото карфиолче и препечената пържолка, между хрупкавия залък от коричката и едва гребнатата ухаеща на чушки лютеничка, се чу издрънчаване. Отначало тихо и сподавено сякаш звънеше в съседите, постепенно то се усили и завибрира от джоба на Ния. Макар звукът да беше от старите телефони с вилка, беше ясно, че звъни мобилен телефон.

– Алеко – изломоти с пълна уста малката като гледаше екрана –

– Обича те, видя ли – закима на свой ред Неда, докато дъвчеше.

– Казвай, Ал –

Неда й направи физиономия на „влюбено гълъбче” – докато Ния говореше, тя беззвучно повтаряше думите й и я имитираше, като пърхаше с клепки, преплела пръстите на ръцете си.

След няколко секунди луничавото момиче спря да дъвче. После лицето и потъмня.

– Ти добре ли си? – беше следващото й изречение.

Тъмнокосата замръзна. Баба Калуна влезе в кухничката с едно голямо стъклено шише и две малки чашки. Като видя окаменелите девойки тя спря и голяма бръчка преряза челото й.

Няколко мига по-късно Ния пусна телефона на масата.

Приятелката й я изпиваше с поглед.

– Камионът се е обърнал… Всички са живи… само Виден е в несвяст… Той бил карал…

Неда остави парчето хляб на масата.

Бабката седна на пейчицата до вратата, както си беше с шишето в ръка.

***

Старата жена и момичетата стоят пред къщата, слънцето потъва зад баира, дядото е застанал на вратичката. Мълчат. Тя сяда на пейката и отново припалва лулата си.

– Хайде, да тидем да съберем багажа. Ще вземем колкото можем…

– Хич не ми харесва тая – отсече бабката и изпусна дим от мундщука – Хич не ми харесва да се качвате вие двечките горе.

– А какво да ги оставим ли? –

– Приятелчета са, не можете, знам. Но ей тук нещо ме бучи – тя ръгна с ръка корема си – А аз на тези бучкания им имам вяра.

– Не можем нищо друго да направим – сухо каза Неда – Благодаря за посрещането но… И друг път сме се катерили, пък поне час още имаме докато изгасне светлината.

Ния кимна.

– Искам да внимавате, деца…

– Добре, добре, знаем – нервно я прекъсна високото момиче.

– Що щеш девойко? Не ти говоря за пътя до там… Убаво, като си такава овца въртоглава, качвайте се! Няма’а ви спирам! Но баба ви Калуна да ви остави да вървите пешком до тая вълча пустош – моля, моля, не сте познали! Тя се обърна и извика: – Начо! Я изкарай Юра! Да се порасодите малко тука с момите.

Момите бурно заотказваха. Пеш щяло да е по-бързо, нямало смисъл да ги товарят, те били катерили много и по-тежки маршрути… Нищо не мина пред дребната, пълничка бабка. Неумолима като февруарски вятър, тя накара своя старец да изведе и впрегне малкото магаренце и да натовари девойките. Животното клатеше уши и гледаше с блестящите си големи очи наоколо, сякаш учудено, че го извеждат толкова късно.

– Не спирай, стопане, топче да гърми до тебе, чуиш  ли? – заръча му тя и като извади една манерка, я връчи на Ния.

– Ако някъде нещо пак ви стигне, да пиете от туй, чу ли момиче? Една глътка стига, чисти всичко, по-силно е и от живовлек!

Тя плесна магарето по задника и известно време гледа след набързо спретнатия керван, който пъргаво се отдалечаваше. Очуканата каручка се затъркаля по кълдъръма и бавно закатери стръмното.

Баба Калуна седна отново на пейката и запуши от лулата. Когато съвсем ги изгуби от поглед тя се привдигна, и се пъхна в къщата.

Откъм малката кухничка се чу потропване, а после дълго чегъртане, като от въртене на стар телефон. Бабката измърмори няколко пъти, а след това утихна.

– Ало? – изведнъж се гласът й – Аз съм, Райне, аз. Знаеш какво ще ти кажа…

Дълбока въздишка прекъсна думите й. След това тя се прокашля и каза.

– Стана баш туй, мила. Туй дето не трябваше.

Тя помълча малко после изхъмка няколко пъти.

– Не е време за молитви вече, мила. Той е добре, ше го свалят с някоя кола. Ма тез двечките ги упущихме, ми се чини.

Гласът й затихна.

– Пред луна не трябваше да се качват.  Надумала съм Стою, дано да ги върне, да ги замотаем… Думата ми е за друго.

Тя сниши глас съвсем и почти зашепна в слушалката:

– Ти душо, коя от тях усети жадна?

 

16.

Водите са най-бавни при дъното, но влачат най-мощно. Колкото и да махаш с ръце връщане назад няма, а когато изплуваш над водата, за да поемеш дъх, виждаш как брега на света стремглаво се втурва назад и дори звездите по нощното небе се движат и ти махат за сбогом. Когато потъваш виждаш всичко, като през стъклата на аквариум. Най-високо са днешните болки – поляната, притисната между гората и църквата, угриженото лице на вилата, която току мокри устните ми с бльоджата, дето ми е сготвило чудовището в женска форма. Малко по-долу са спомените от някакви случки, срещи със съученици, приятели, любовници, неща които са се случили… или има да се случват?

Най-гнусно и неприятно е в дълбокото – там ме чакат знаете кои. В най-стилните си дрехи, обградени от други мои роднини, забързани в случки, чийто кадри са въртяни до протриване на мозъчната кора в съзнанието ми.

Това е моята част от Реката, драга брегова охрана. Знам че има и друго, но аз съм пленник в блатото на собствените си безкрайни въпроси и недоволства, и никаква сила на този свят не би помогнала, ако не си отговоря.

Още по-малко дарена в ръцете ми.

Отварям очи, Велина е надвесена над мен.

Блъскам манерката и част от течността се разлива по земята.

– Искам да умра – споделям й аз съкровеното си желание, като халюцинации на махмурлия с треска, търкаляне на свят и температура. Бих повърнала върху нея ако можех.

– Защо дойде? За какво ти беше да… – зъбите ми тракат,но аз се изправям, горещият студ пронизва костите ми. Седнала съм, а виждам небето. Може би лежа по гръб?

– Исках да те освободя…Мислех че си й слугиня, че се мъчи да те обърне на съюзник…

– Е, права си – чатка ченето ми, поемам дъх и хълцам – И? Сега?

– Не съм права, Недя – клати тя глава, а аз се нервирам от обръщението и блъскам отново манерката, която се опитва да ми напъха в устата. – Тя те въздига… Даже вече го стори.

– Кое? Какво ме… – хълацането ми иска вода, но тя продължава да ми пробутва лепкавата гадост на яперицата.

– Въздигна те. Вече си дива.  – кротко обяснява девойчето и ме слага да полегна пак.

– Не й ща вдигането… Да го вдига на който трябва – изкрещявам, а гласът ми излиза като съскане.

Изправям се пак,  поемам дъх.

– Виж, искам да стана. Не знам какво мислиш че е направила, но аз съм отровена. – бавно се опитвам да редя думите, но вълните в периферното ми зрение ме карат да преплитам език.

– Виждаш Реката нали? – каза тя, гласът й сякаш изпуска някакъв копнеж – Виждаш целия свят? Истинския?

– Ти да не би… – хлъцвам ужасно болезнено, сякаш прехапвам нещо в трахеята си.

– Аз не съм стигнала толкова напред… И нямаше и да стигна скоро при вилите… Имаше много да уча, а и те са затворени, не пускат лесно външни…

Вече кашлям и се опитвам да се изправя отново. Тя ме държи като непроходило дете.

– Да не би да искаш… – хриптя едва и най-накрая стъпвам на краката си – Да не би…

– Тя е брутална и безчувствена – натиска ме Велина надолу и  аз едвам пазя равновесие – Но знае всичко… Могъща дива е… Ако ме вземе…

Светът се завърта край мен и аз не издържам. Ръката ми сграбчва първото, което успява да докопа и се подпира на него.

– Стига! – изкрещявам някъде далеч. Чувам ехо, което се приближава. Чувам стон и бумтене, а после звукът ме връхлита. Може би са вълни?

След миг всичко отминава и аз отварям очи, дори леко се олюлявам.

Светът е спрял и всяка дребна подробност е неподвижна и вледенена, като от току окървавеното вретено на Аврора.

Живи са само ужасените очи на кандидат-вилата, която се държи за главата, гледа ме и премигва коленичила.

Всъщност вече май бившата кандидат-вила.

***

– Знаете вече що ще сторим – тихо редеше думи Яна, надвесена над жарта от нощния огън. Бръкна в пазвата си и хвърли в него шепа топчести, космати неща, а после бързо гребна от въглените и ги зари. По-впечатляващото бе, че ровеше с голи ръце.

– Що? – запита Велина, гласът й потрепваше леко, може би от студ, може би от вълнение.

– Приставане как се прави, вило?

– Не съм вила, не ми викай така… Откъсна цвета дето гледах, сега ме подигравай…

– Слепи думи не дрънкай, без да си провидяла що значат… Мигар наученото си забравила?

– Само знание не стига… Трябва и да го изиграеш, и сила да имаш. – сухо изрече русата девойка. Де да можеше да я чуят някои от моите преподаватели…

Яна се изсмя.

– Как се пристава, принцесо? Щом знаеш, а не смееш, си принцеса префърцунена…

Велина я изгледа ядно, но замълча. После неуверено изрече:

– Изгора на хоро, изгора на вода и изгора на гора… а накрая изгора на… –

– Сърца – каза силно Яна – най-усветното от самовилските умения. Таз вечер ще почнем отзад напред.

Велина се вторачи в нея.

– Ще почнем? И мен ли ще ‘земете?

Яперицата се изкикоти.

– Ще ли ти се, вило?

Момичето се смути.

– Аз… не съм вече нищо. Не зная що да искам.

Толкова беше прозрачна, че чак ме дразнеше.

– Ха, като се втурна да спасяваш Неда, не беше като да не искаш… – тя я изгледа сурово – Взимам те, но…

Изправих се. Главата ми още трептеше, но вече знаех да не гледам в една точка. Така замайването преминаваше най-бързо.

– Значи ли, че мен ще пуснеш, Яно?

Бялата фигура отпусна коленете си, които прегръщаше и похлупи лицето си. Сподавен смях се процеди между дланите й, а после очите й изведнъж се впиха в моите.

– Нима още искаш да си тръгнеш… Недо, сестро моя? Още не вдяваш, нали…Вече не можеш да си идеш, мила моя… Дори да отидеш при тях, част от теб няма нивга да ме напусне. Нивга няма да се върне.

Тя се изправи рязко и вдигна ръце.

– Ала няма да слагам веч прът в ничии колеса… Ако така е писано, така да бъде.

Тя изгледа и двете ни с Велина с блестящи очи. Дива радост и сурова решителност горяха в тях, и онази нейна неуловима усмивка.

– Една дружка и сестра ми стига… Една още кат‘ мен и ще изпълним обета, дет съм дала… Ще скършим изедното семе навек…

Лудост струеше от погледа й. Огънят почти бе угаснал, звездите и луната се бяха покрили и мракът нахлуваше в гърдите. Белите й ръкави се рееха като призрачни мантии пред нас, и само очите й отразяваха кой знае откъде някаква бяла, далечна светлина.

След миг беше пред нас и като замахна с двете си ръце, разсече въздуха помежду ни.

– Надигране сега почва – занарежда гласът й, и една дълбока, стаена мелодия започна да се надига в главата ми. – Коя пристъпи първа, коя ухапе най-напред, коя надмогне мъжко, коя сгърчи и звяр напет, коя захване песен, коя начене вир води, коя надмогне сърце… с нея ще пристанем сестри.

Мрак, студ и злъд. Ревеше ми се, исках да се махна, да забравя, да спя…

Насядахме отново край жарта, Яна я разбута и леки пламъчета близнаха въгленчетата.

– Сега искам да ме чуеш като за последно, Неда… преди да тръгнем. Едно нещо има да свърша, и ти ще решиш дали ще си ми помощ. После, ако щеш още, ще те пусна да си идеш…

Ръката й на рамото ми, главата й опряна в моята, усещам как Велина е вплела длан в дланта ми и едвам се сдържам да не я дръпна.

Яперицата започва отново да разказва.

Велина ме гледа. Страх и надежда се гонят в очите й. Защо иска да е толкова близка? Особено сега, уж като съперница… Има нещо, което не разбирам…

След минути или часове над билото се появява една издайническа светлосиня линия.

***

Мижава свещица свети на прозореца, силует приведен над нея прозира навън, не мърда надвесен, само сянка на ръце минава зад мътното перденце.

Почукване на вратата, нито много силно, за да събуди всички в мразовитата нощ, нито достатъчно слабо, за да не бъде забелязано.

Силуетът изчезва и след минута отвътре чегърта дървено резе.

– Що? – казва глуповато възрастният мъж, като подава лице и зърва забрадената жена отпред. – Коя си? Кой дириш?

– Аз съм – казва глухо стърчащата сянка пред прага. – Татко.

Сепване, мъжът отстъпва назад  и вдига лампата що носи, високо. Загърната в дълъг сив ямурлук, жената стои отпред, лицето й скрито в тъмата.

– Мари… – отеква шепотът му  – Ти ли си ма…

Тя леко дърпа забрадката и на трепкащата светлина се очертават нежни черти с чудна хубост.

– Радо, невесто… – кръсти се мъжът и отстъпва още крачка назад. – Как… какво дириш тука?

– Яна съм, Момчиле. От гроба да стане мама и да ти дойде на крак ли чакаш… татенце?

Той потреперва и се хваща за пантата на вратата. Кашлицата започва бавно, откъм гърлото, после стиска по здраво и пълзи надолу, сграбчва гърдите и стига корема, разтърсва го и го превива на две.

Пристъпът минава трудно, той мъчително се изправя.

– Що щеш, дъще? – хъхри гласът му

– И в роден дом ли да влазям не мога?

Той се суети, после се дръпва и й прави път.

– Влизай, чедо… Аз – подсмърча силно и се закашля отново. Ръката му сграбчва част от дрехата й, докато трае поредният гърч, но тя стои без да помръдне, без дори да се обърне към него.

– За малко съм – студено изрича девойката, когато кашлицата го отпуска – После те оставям на тебе си.

Той махва с ръка да я покани. Дългите й поли потъват навътре в мрака и вратата хлопва зад гърба й.

***

Говори. Гласът му шушне между стените и отскача като сенките от свещта.

Баба й се е споминала преди време. От къщите наоколо обитаема е останала само тази на ковача Гьоре. Най-жилаво семе извадил – и трите му сина се задомили, но в града. Често идват при баща си, пък и корав се оказал сам старият.

Бърбори дълго и все за чуждите. Отвреме-навреме се сепва и й предлага чай, а когато му отказва, я гледа дълго и напоително сякаш иска да я запомни… или  сякаш да си я припомни.

После аха да посегне да я погали… но ръката му увисва във въздуха всеки път щом го погледне.

– Как я лекуваш? – пита тя направо,той отново кашля, после се мъчи да смени темата но не може да избегне очите й.

– Де ходи, чедо? – шепне, и все пак успява, за неин яд. – Изплакахме си очите… После дойде оня дядка, каза че проводяк ти праил… После ни хабер…

– Нямаше ме, Момчиле – повтаря тя очевидното – Не се е поболяла от скърби по мене баба ми…

Мъжът навежда глава и хрипти, сякаш да заплаче.

– Ще умреш от тая – кимва тя, думите й не са упрек или заплаха; думите й са по-скоро диагноза. – Лекува ли те някой? Вземаш ли нещо? Искаш ли да се оправиш?

Зловещи нотки има в гласа й.

(И тук… нещо се променя… сигурно променената съм аз… чувам гласа на Яна, усещам яда й, страстта и обидата, историята вече не е сама, тя е вътре, тя я изкривява около себе си, носи я и я променя с всяка дума, с всеки преразказ… Нещо чуждо има в думите, и сетивата ми са като раздвоени – ушите ми чуват там, а слушат сега, очите ми виждат онова, а съзират тука, сърцето ми бие за другаде, а тупти в мига…)

– Знам що си сторил – прекъсва тя и без това накъсания глас на мъжа – Знам и кой те е научил.

Той я гледа и очите му ридаят, на глас само казва:

– Нищо не знаеш, дъще.

После се мъчи да стане, но столът е залепнал за него, за гърба му, за ръцете му. Той пъшка и се върти, но не успява да се измъкне. Не се оплаква, някогашната юнашка гордост го кара да стиска зъби и да не издаде и стон, само предателската кашлица го разтърсва.

В малката кухничка се стъмва.

Наоколо е широко, макар и посивяло, като обрасла в безцветни треви поляна, като изсъхнало поле. Светлината е оскъдна, слънцето тъкмо се е скрило, студения въздух се завива с мъглите, а някъде в далечината се е свила гората, като мътен силует на рехава тълпа.

Голям камък седи в центъра на поляната, прилича на конус, докато не го обиколиш и не видиш, че от едната страна е отсечен право от върха до основата като с нож.

Мъжка снага е застинала с лице втренчено в камъка.

Клонка изпуква зад гърба й, но тя не трепва.

– Вече мислех че ш‘те нема.

Сподавено дишане точно зад гърба му.

– Тя не можа да те найде, Радо – каза глухо мъжът. – Толкова ли сигурно требаше да се криеш? И от нея дори?

Той бавно се обръща и  вижда бяло като кост женско лице.

Обляно в сълзи.

Пристъпва бавно напред и сякаш не забелязва мъжа. Пада по колене в мократа пръст пред камъка, сълзите й струят редом с ръменето на сгърченото небе, което сякаш скърби с нея. Сивият, дълъг ямурлук се смъква от раменете й и разкрива белите дрехи, кв които е увита от глава до пети. Сърцето й сякаш усеща кое е заровено пред нея, и бие като камбана епохи преди умът й да узнае.

Мъжът коленичи и я прегръща.

– Стигнал я е в слънчев ден. Толкова дълго се скита чедото ми…

– Мълчи! – изхриптява тя – Просто мълчи. Виновен си.

Блъска го и той почти пада на земята до нея.

Учестеният й пулс може да се усети от потреперването на ръцете й, може да се види през полупрозрачната кожа на лицето й. Може да го разбереш от почервенелите й клепки които трептят без да мигат.

– Ти… ти си невинна, нъл тъй? Кат всяка жена… Вие сте се моми, ако ви питаш – изрича той злъчно и после плюе – Думай, коя майка си е зарезала детето, думай ми… вило?

– Няма така да ми говориш… Няма на … – тя вперва огромни като луни очи в него, ярост кипи в зениците – Над гроб да ми ги редиш тия…  – сълзите текат а брадичката й трепери, едва изрича думите – Никой не съм зарязала… освен тебе –

Той потръпва като ударен, после се изправя готов да плюе змии и гущери. После сякаш си спомня нещо и преглъща. Гледа я дълго и отново се приближава.

Слага ръка на рамото й. Тя потръпва, но този път не се отърсва от докосването му.

– Не исках да те виня… Исках да ти разкажа. И на мен ми е тежко. – мъжът кляка до вилата и се вглежда в лицето й.

– Не мога сам повече, мила – шепти той – И нея изгубих…

Тя е свела и сякаш не го слуша. Устните й се мърдат в някакви беззвучни думи. Сякаш си пее нещо, сякаш реди някакви рими.

Седят дълго така, докато стане съвсем тъмно. Дъждът е спрял, но хапането по голата кожа извествява за нов натрапник. Нощният студ.

След много време мъжът напалва огън и простира връхните си дрехи, както и дългата наметка на жената върху близките храсти.

Тя продължава да седи прегърнала коленете си. Седи и след многобройните му опити да завърже разговор, след като й предлага храна, която дори не поглежда, след като я завива със суха риза.

Нощта напредва със скоростта на замръзнал мед по лъжица.

Той се увива и ляга до нея, но не успява да заспи. Унася се на пресекулки, и в миговете които е замаян сънува или бленува кратки кошмари. Последният от тях го кара да скочи в треска и го оставя да хълца и плаче коленичил до нея.

Тя го поглежда и го прегръща с една ръка. Привлича го към себе си и полага главата му в скута си.

– Какво направихме, либе… – шепне той.

Тя не говори, само прокарва пръсти през косата му. Очите й продължават да са вперени в камъка пред нея.

– Има ли… – дума той и очите му се присвиват, душата му се престрашава, и в този миг сърцето му е готово за прошка, готово, стига дори една дума, буква, стон или мезмълвен жест му подскажат че тя е съгласна, че всъщност е с него, че винаги е била…

Но мигът минава. Тя леко поклаща глава в отрицание, онова ужасно отрицание… Болни илюзии, бедни надежди.

Нещо се скършва в него окончателно. Той се издърпва изпод ръцете й, хич и не мисли какво чудовище трябва да си, та да взимаш решения на смъртно ложе, дето не и твоито…

Докато тя се сгушва вризата му, а после в ямурлука си,  и продължава да седи втренчена в тази последна точка, той отива до другия край на поляната и вади отдисагите си една торба от брезент, после една кофа.

След това се приближава от другата страна на камъка и изсипва всичко на земята. Навежда се грабва нещо остро и широко и го размахва във въздуха.

Вилата не откъсва поглед от камъка, очите й са полупритворени, сърцето й някак по-спокойно. Не забелязва приготовленията на мъжа срещу си, не забелязва и гаснещият огън, нито предутринното притъмняване.

Мъжът бърка в джоба си и вади нещо, което гледа, примижал с едно око на светлината от огъня. После го пуска в кофата и започва да гребе от купчината на земята с острата лопатка в ръка. Отвреме-навреме се навежда и слага разни големи парчета върху камъка. След това отнова гребе.

Тишината плъзва навсякъде, само хрущенето от инструмента и пукането на гаснещата жар нарушават пълното мълчание.

Злъд настъпва, миг остава до слънчевия изгрев.

***

Баща й трепери свел глава в кухничката.

– Прости дъще… бех безумец… конец нема мойта мъка.

– Мъка? Ти ли за мъка думаш, дето всинца ни си обрекъл на тоз затвор? Тлеем ние, не живеем… Ни убийци, ни човеци… ни вещици дрипави.

/Ръката на Яна ме пуска, чувам дишането й, учестено и тежко, виждам очите на Велина, залепени в лицето на яперицата, сполуотворена уста. Всеки път когато бялата споменава баща си, нещо в нея потръпва и тя не търси допира ми./

– Не знаеш ‚сичко дъще… – вдига той глава, очите му плуват в сълзи – Да я върна исках, да си стане как си беше ‚сичко…

– Мълчи, несретнико! С таз лъжа мръсна я овъртя, мен също ли ще мамиш? –

Тя се изправя и сянката й плъзва върху му, грамадна и хищна, като есенен облак, дето стъмва слънцето.

– Онзи дрипав дядо я подучи нали? Онзи вещер негоден…

Възрастният мъж вече само я гледа. Очите му плуват в сълзи, но лицето му е изопнато и безизразно, стегнато в последен опит да се опази.

Тя се надвесва през масичката над него. Думите й се отразяват като удари, при всяка по-силно изречена, той потръпва като зашлевен.

/Велина също е пуснала ръката ми, сега виждам по-ясно и разказът на дивата вече не ме залива като приливна вълна през глава, както преди. Има нещо чуждо в гласа й, или по-скоро в думите й, като филм дето не е съвсем по книгата… но не можеш да уловиш къде се е отклонил/.

– Взел си й младините… Взел си й силата… Сега що искаше? Да умре за тебе ли? Сичко знам… Сичко, изеднико…

…Шумът от стъргане и шляпане, и някакъв странен, натрапчив и неприятен напев, постепенно стигат съзнанието й, и тя отваря очи. Ярка вълна блести по върховете на дърветата и над хоризонта плисват първите слънчеви струи. Златни листа й помахват тъжно, ясното утро сякаш е затаило дъх в очакване.

Тялото й трепери, а сякаш не чувства студ. Изправя се бавно и сяда, после безсилно отпуска ръце. Обляга се назад и усеща камък под гърба си. Оглежда се и отначало очите й не разбират какво съзират.

– Защо са ми ръце толкоз студени? – изрича тя, а гласът й хрипти. – Момчиле…

Викът й кара ударите и стърженето да спрат, а гласът да млъкне. После те отпочват пак, а напевите се връщат по-силни от преди. Тя се извръща, но камъкът е сякаш пораснал…

– Момчиле, що стори… – изпищява тя и се опитва да се изправи като малко, току родено коте, но се оплита в коси и ръце, в дрехи и възли.

И тогаз вижда. В краката й е струпана купчина камъни. Камъкът зад нея се издига над главата й, вече не камък, а стена изградена.

Тя изрича дума, с всичката сила дето има, и див вятър се вдига от края на гората. Той люто удря струпаните камънаци, но силата на земята ги държи и въздухът свисти през тях. До всяка тухла дупка е оставена – въздух да мине – ще излезе, вода да се излее – ще изтече, огън да пламне – ще изтлее.

Горко реве Рада и с всички сили се мъчи да измъкне краката си. А напевът продължава… и натиска нежните й стъпала… докато се бори, чувства, че държи камъни… че в пазвата си носи камъни… че станата й е опора, дружка и единствен сродник.

Накрая спира, нали, Момчиле? Спира и те вика, нали? А ти мънкаше дюлгерския оброк нали, юнако?

– Що ти сторих, та ме наказа тъй? Любов ли не ти дадох? Обичах те макар и пленница… Чедо ли не ти родих? Грижих се за нея и тебе, макар и като черен враг да ме гледахте… Кажи зло сторих ли, Момчиле? –

Пресипнал и изморен гласът й гасне, но очите й се стремят да уловят погледа му.

За миг само се сепна и прошепна тогава:

– Моя те исках, бела Радо… – и после пак напяваш прокълнати думи.

Но знам що ти е казала. Помниш, нали, юнако?

– Любов си дар тебе сторвам… Деца и път с тебе разделям… Мъка ти – с тебе вдигам… Но свобода си, Момчиле, не давам… – снагата й ляга на камъка, дето детето й уж държи под земята и очите й се затварят.

Един Момчил плаче на поляната, като напява през сълзи. Друг Момчил плаче в кухничката, сграбил главата си в ръце и през същите тези сълзи се мъчи думи да каже.

/Една дива плаче до мен. Друга стои права, загледана някъде далеч. Бузите ми щипят, и аз бързо се почесвам. Мокри са./.

17.

Докато дядото успее да извика и двете девойки бяха скочили от каруцата в движение. Пътят нагоре вече бе преминал в онези остри завои, на които може всеки момент да си видиш задния номер, и магаренцето едва креташе. На много места асфалтът сякаш бе разтворен и погълнат от черния път, който се появяваше все по-често.

На ръба на завоя те видяха скупчена група хора и светлини, а миг по-късно се появи и раненото, полегнало леко накриво туловище на камиона. Опряло чело в няколко едри дървета, то сякаш безмълвно молеше да го оставят да отдъхне.

Вик се чу откъм хората.

– Ния! Момичета! – и един добре познат едър силует се затича към тях. Лъчът от челника му заподскача като заблуден миньор в дискотека.

– Але! – промълви малката и се втурна към него. Той я сграбчи в ръце и я прегърна, после я отдръпна от себе си и заби ярката струя светлина в лицето й.

– Добре изглеждаш! Как поддържаш тази фигура?

Момичето го тупна с ръка по рамото.

– Пусни ме!

– Недски? Къде си, гадино? –

– Тук съм за твое съжаление – съобщи джаста-прастата зад гърба му.

Той се извъртя кръгом и след като заслепи и нея, я сграбчи в прегръдките си. Тук не му се размина толкова леко – получи шут, който за негово щастие улучи коляното му.

– Пусни ме, лигоч! Казвай как сте, какво се случи?

Зад тях бавно се приближи каруцата с дядото и големия фенер освети тримата – Алеко, прегърнал през раменете двете девойки, които намръщено присвиваха очи.

– Що стана деца? – попита и възрастният мъж.

– Всичко е наред, наред е… – избъбри Алеко – Видко се свести, взеха го преди малко с една друга каручка да го откарат на Яперино. Виждам че и вие един път превоз сте намерили… Пестим гориво ли?

– „На градо”, а? – измърмори Неда – Половин ден и вече си селянин…

– Ти как си? – попита го Ния.

– Бе като по-чудо всички сме добре – изхили се налудничаво викингът.

 

Моторът изпърпори и спря рязко, вперил обвинителното око на фара си в тайфата.
Мъжът, който караше си свали каската. На светлината на челника на Ал, Ния с изненада разпозна дядото, чието вино бе опитала на няколко пъти снощната вечер.

– Готови ли сте? – запита той сухо.

Алеко кимна

-Да, само да…

– Кой ще върне женорята? – прекъсна го грубо мъжът.

– Ами то… ние искахме…

– Нема искахме… – сурово каза дядото и си сложи каската. – – Не могат се качат и толкоз – отсече той през нахлупения шлем като някакъв сбръчкан Вейдър. – Свалете ги долу. Да не стане после не искахме…

 

***

 

Тъмни сенки вият площадчето, къщите сякаш са се сгушили отстрани и гледат с половин око полубудни, полунощни, полумесечни, нерешително бледнеещи в здрача. Димни облаци се носят на талази из въздуха, тежат и стъпват по земята, носят аромат на лежана трева, на дивен венец теменуги, на приглушен смях и бели китки.

Сред облаците-мъгли коси се ветреят, блясват усмивки, в кръг се редят и с девичи глас тихо пеят. Китките се сплитат, ръката ръка търси, пръстите се откриват и силно стискат, а краката, това и чакали се понасят по ритъма на музата, дето е всички обзела. После в миг спират, ослушват се и отново в такт изсипват ситния си смях.

Нощ е.

Село Яперино спи.

 

***

 

Каруцата се движи като в сън, всичко наоколо е призрачно, осветено само от звездната светлина, която се отразява от листа, клони и камъни, и превръща всичко в матово светло сребро, сред което се гушат лилави сенки.

Омърлушените момичета седят на седалката зад високия мъж, който току прошепва нещо на магарето, дето крета едва отпред. На дъното на каруцата, сред няколко раници и якета се е пльоснал викингът зареял поглед из гората.

Някой си тананика. След известно време втори глас се присъединява към него.

– Стига, девойчета! – изшътква изведнъж възрастният дядо. Магарето се стряска и подскача, той дръпва повода му. – Па и ти момко… Знам ко ви се върти из главата – ей сегинка ще омаем тоз старик, па после ще търтим обратно.

– Сега пък и да пеем ли не може? – отяжда се момичешки глас.

Каручката спря. Песента бе секнала и наоколо бе тихо.

– Каза ми Калуна да внимавам. Ама с шила кат вас как да внимава човек, без да се убоде. –мъжът се извъртя към тях. – Лъже тая гора. Мислиш си, че знаеш пътя, пък се на едно тъпчеш. Не мойте, бяга за нищо на света! Ще слезем долу, ще оправим колата. Ще се качите по светло, па и при по-арно време.

– За пръв път ми се случва да ме гонят от някъде! Това е най-негостоприемното село което някога съм била.

– Пък дори не си стигнала до него.. – обади се Алеко насмешливо.

– Не се бъзикай, гадняр! Тези за какви са се помислили – за Атонски монаси? Мъжете – ОК, минават, жени – анатема!

– Не ви гонят бе чедо…

– Да бе, то това вярно не беше просто гонене – беше си ритуално обявяване на по-низшия вид за нежелан.

– Зарад вас го правят, диване! – изведнъж отсече сурово старецът – Пука им на тях, че ще им видиш кирливите ергенски ризи… По нощите горе не е безопасно, ич!  Колко булки… – той млъкна рязко.

– Заради нас?

– Какво има горе? – пресече я с по-кротък тон Ния – Какво е, което да е опасно за жени, а за мъже не?

Старецът шибна магарето с повода и послушната, макар вече и доста поизплашена Юра дръпва отново каруцата.

– За сички е опасно… она пущината върти. – измърмори водачът

– Ами те защо се качват? Защо само нас спират? Че и ти бързо си предложи услугите да ни свалиш.

– Не ми дава и мен сърце да ви оста’а горе.

– Но защо? Какви са тези тинтири-минтири, от които всички са така настръхнали?

Стою се обърна и аха да избухне отново, но после се овладя.

– Не съм аз тоз чиляк дето мож‘ да ти каже кое как е, дете. Само знай, че жени у горното почти не са останали. Колко и Горчил да бди… змей не е, да огрее насекъде.

Настъпи мълчание. И в този миг Юра спря.

– Хайде, мила, хайде! Знаеш го тоз път, не сме одили еднаж… – запляска я старецът притеснено. – Хайде да си одим дома.

Той опита още няколко пъти, но силата не помогна. Тогава въздъхна, слезе от каруцата и започна да я гали отстрани по шията, и да й говори тихо.

Малко по малко магаренцето сякаш се отпусна и започна да прави ситни, бавни крачки напред, докато Стою го дърпаше за оглавника.

Точно в този миг някъде високо горе, сякаш почти от върха се чу мощно бумтене. Тътенът се разнесе, и вятърът довя човешки викове и глъч.

Някой пищеше.

И този някой изглежда беше жена.

Тайфата наскача от каруцата.

– Почти не са останали ли каза? – заяде се Неда, но приятелката й я смъмри:

– Стига… човекът заради нас се качи!

Тя се обърна към мъжът на каруцата:

– Чичо Стояне, не се сърди, ама… няма да слезем с теб… Нещо става, Видко и… – „Стан“ насмалко не изтърва тя – …другите са там, не можем да ги оставим…

Старецът се почуди какво да прави. Той слезе от каруцата много притеснен и като стисна шапката си в ръце, каза:

– Не мойте, бе деца… Недейте се качва, много опасно е горе… Айде светло да беше иди-доди… А и как ще погледна мойта баба в очите…

– Ти кажи че сме избягали и готово – потупа го по рамото Алеко – скокнали са като сърнички и не си можел да ги стигнеш.

Дядото продължаваше да стои пред тях като мачкаше шапката си. Лунната светлина посребряваше косите му, издишаният въздух и юздите на Юра. Тя помахваше нетърпеливо с уши, сякаш нямаше търпение да си тръгне към къщи.

– Хайде – каза Ния първа и помаха настареца, като че ли се бе качила навлак. – Много поздрави, и като слизаме ще минем през вас.

Те се обърнаха и поеха с бързи крачки нагоре. Студът стягаше по-добре от юзда и ги караше да катерят бързо.

– Спалните чували и шалтетата сте взели нали? Слагайте шапките и си заврете косите в тях. Отдалеч поне няма да личите… В случай че на някой по-луд му хрумне нещо, и аз не съм съвсем наблизо.

Момичетата крачеха мълчаливо. След известно време Ния метна поглед назад.

– Вижте! – изохка тя.

Долу, подобно на излята метална фигурка, дребна светла чертичка в околния мрак, дядото продължаваше да стърчи и да гледа след тях.

Алеко сви рамене.

– И на мен ми е криво за човека, ама няма какво да направим. Освен ако не искаш да се спуснете с него? – той плю ядосано встрани и измърмори – Откъде се взеха тия с техните тъпи правила…

Тримата следваха сребърните облаци на дъха си нагоре. Скоро извивките на пътя станаха по-стръмни, а дърветата взеха да оредяват. Наближаваха завоя на който бе станала катастрофата.

Алеко забави ход и се заоглежда.

– Чудно, имам чувството че беше по-надолу… все едно сме го подминали.

Момичетата оглеждаха тъмната гора, но непрогледните предели криеха ревниво нощните си тайни.

– Какви ги надроби Виден? – попита Неда

– А… не е виновно момчето… Всичко беше пълна тъпотия. Казвам ви, тези старци са луди за връзване.

– Ами какво не беше в ред?

– Той караше добре, изобщо не става дума, че нещо не му е било в ред… Не беше дръпнат и припрян като някои хора… Кальо имам предвид, не ме гледай кръвнишки. Много бързо се придвижихме, и беше яко настроение… докато Горчил и онзи тежкар, шефа на кратунковците… Делко, не почнаха да си говорят.

Тогава нещо му стана. Май ги слушаше повечко. То и аз де, без да искам.

Дядката зачекна русалията за ритуала. После го попита как ще го направят без болен…

А той каза…

Алеко изведнъж млъкна. Ния го бе стиснала силно за ръкава.

– Какво… – понечи да запита той, но тя сложи ръка на устата му.

Неда я гледаше недоумяващо.

После изведнъж звукът, който бе стреснал малката долетя отново.

Виене.

Сякаш виеше вълк… или куче, не бяха сигурни. Беше отнякъде далеч и все пак тръпки побиха малкото момиче. Неда стисна устни, викингът – юмруци.

– Вълци ли са? – попита Ния и инстинктивно се притисна до Ал.

– Балига… – изрече той и сви рамене. – Мацки… сигурни ли сте че продължаваме?

Неда изхъмка утвърдително, Ния просто продължи да стиска ръката на викинга.

– Нищо като оръжие нямам освен швейцарския ми нож, но с него бих могъл да плаша само пиле…

– Аз нося моя – Неда бръкна отстрани в раницата си, така както беше на гърба й и  заровчи. След малко  измъкна един продълговат предмет. Алеко освети ръцете й – стискаше кания с затъкнат в нея добър ловджийски нож.

– Уха – хвана го момчето и го заоглежда с интерес.

– Стига, хора, вие сериозно ли? Ще се изправим срещу… глутница с нож? Нощем?

– Това е за всеки случай… Ти пък – да измяука нещо и веднага пълниш гащите… Малко по-нагоре е селото, там вълк няма да влезе.

Ния го изгледа изпитателно. Той затъкна ножа на Неда в колана си и с не особено убеден тон каза:

– Всеки момент ще минем покрай камиона. Малко по-внимателно, че може да са оставили пазач, или да висят още там…

Високото момиче се обърна и тръгна напред.

Без да пуска ръката на Ния, викингът потегли след нея.

 

***

 

Пътят се вие нагоре под стъпките им и с всяка крачка става все по-светъл, дали от праха който блести на бялата светлина, дали от очите им които се нагаждат към нощта… Наоколо е тихо, като в похлупака на коледен сняг, който току-що се е кротнал. Дърветата са неподвижни, ни полъх на вятър, ни стон от живинка не пресича тишината.

Отваря уста да каже нещо, не може да се върви само в подтискащо мълчание. Въздиша и я затваря. Всичко, което й хрумва, е също не по-малко подтискащо.

Някъде напред нещо проблясва, парче метал, бутилка? Тя се вглежда и изведнъж усеща някаква промяна до себе си.

Двамата й спътници вървят все по-бавно, и постепенно изостават, забили глави в земята. Какво са се замотали? Опитва се да им каже да се забързат, но преди да отвори уста, нещо отпред блясва ярко в очите й, като изпратено с огледало слънчево зайче.

„Лунно зайче“, мисли тя и присвива очи. Вече не може да гледа светлинката на земята. Тя бавно и неумолимо приближава, сякаш пълзи по земята, и едва сега девойката схваща че приятелите й може би не искат да ходят дотам… Може би се чудят? Но защо не говорят?

„Лунните зайчета не говорят“.

Тя обръща поглед, после поглежда земята, която е осеяна с хиляди блестящи капиляри, като сребърни жилки, прорязали тънката кожа на почвата.

Трябва да спрат. Странните събития започват отново. Може би дядото не е преувеличил много. Страхът леко изстудява ръцете и гърдите й и бавно се протяга към сърцето.

„Лунните зайчета винаги зъзнат“

Какви бяха тези редове от натрапчива песен? Тя спира и вдига ръце, за да спре приятелите си. Пред тях, по средата на пътя лежи дебел, сив корен, който изглежда изсъхнал.

Никой не се опира в ръцете й.

Преди да се огледа вече знае.

Няма ги.

Усмихва се. Това вече е поносимо.

„Лунни зайчета в сънища вярват.“

Това не бяха нейни мисли.

Това бяха нечии думи, изречени без звук, без шум, без глас дори.

Тя се озърна.

„Зайчета. Скачат от място на място“.

Тя закова поглед в коренището, което лежеше отпред.

Помисли бавно:

„Виждам те, и не ме плашиш. Каквото и да си, когато се събудя няма да те има.“

Видя как докато говореше наум, едно коренче помръдна нетърпеливо.

„Тръгвам си“.“Събуждам се“.

„Лунните зайчета никога не спят“ довя вятърът сякаш новия отговор.

Тя сви рамене. „Значи не става дума за мен“.

Вече мърдаха няколко корена-пръсти.

„Не ме интересуваш“ отсече мислено момичето, и понечи да се завърти.

Див вятър я блъсна, остър писък прониза мозъка й като рязко скъсана ламарина и корените се хвърлиха нагоре към лицето й.

Тя отскочи назад. Огромно бяло лице закриваше небето, висеше над очите й, а коренищата го обрамчваха. Тя изведнъж разбра че те всъщност са коси… сякаш досега тази, която й говореше, бе седяла потънала в земята…

Сред ужаса някъде дълбоко един глас припяваше нещо за слънце.

Устните й се мърдат и дробовете й се мъчат да изстръгнат звук от гърлото. Само безшумна струя въздух излиза от устата й, и лицето пред нея се разтяга в ехидна усмивка. „Лунните… в сънна нощ не пеят.“

Разбира се. Няма звук в съня.

„Лунните зайчета първи гаснат.“

Тя пищи, това е нейният глас, но без звук, лицето под коренището надвисва все повече върху й, тя полита назад…

 

…Ако има по-страшно нещо от кошмара, то е да установиш че си буден, а той продължава.
Някой я сграбчи отзад, увил ръце през гърба й, тя скочи като ужилена, и се задърпа отчаяно.
– Стига – каза един познат мъжки глас.

Тя отвори очи. Посипаното със звезди небе, като претрупана коледна елха, висеше съвсем близо, почти над челото й, сякаш да протегне ръка и ще го пипне… Лежеше в ръцете на Алеко, Неда я стискаше за ръката.

– Ни, добре ли си? Как си?

Викингът изръмжа и я скастри.

– Нийо-змийо, спри! Ще те изпусна, докато се мяташ като усойница…

Тя се дръпна още веднъж, колкото да покаже инат.

– Пусни ме – тихо каза и се олюля като стъпи – Какво стана? Аз… –

– И ние това се питаме. – Неда сложи ръка на челото й. Китката й беше ледена. Ния потръпна.

– Не знам… Вървях си с вас и… после вървях без вас. – тя се хвана за главата. Алеко я прегърна. – Напоследък все по-често ми идват някакви… стават такива… – тя махна с ръка, за да покаже някаквите, после вдигна рамене. – Като световъртеж, халюцинации… И аз не знам…

– Я пийни от това – джастата извади шишето, което баба Калуна им бе дала.

– Откога са ти тези неща? – попита тревожно Ал.

– Ми… от вчера. – изсмя се тя невесело – Не знам бе, може и преди да ги е имало… От онази вечер с виното ми е малко…

Тя помириса шишето и направи физиономия. Мракът я скри от Алеко, но не и от пеленгаторите на Неда.

– Пий! – заповяда сурово тя.

– Да, лесно ти е – измърмори малката – Ако трябваше ти да пиеш, щеше да се бориш като кобра…

– Давайте по-бързо с магийките, момичета-змийчета – изръмжа викингът, след което изохка. – Гадно ме клъвна, Недодялке!

– Млъквай. Няма да закъснеем за никъде…

– Не искам да стоим тук разбираш ли…

– Гадно е и на вкус дори… Типична билкова бълвоч… – Ния се изкашля и после върна шишето на високата си приятелка.

– Можеш ли да вървиш, Нийски? –

– А, добре съм – каза малката и като стисна Алеко за рамото добави: – Особено с такова добро возило…

Дългокосият момък тръсна кичури с пренебрежение, но не се отмести.

Тримата поеха отново. Алеко бе изключил челника си, отново бяха посребрени от звездната светлина и луната, която скланяше сърп към билото.

Всяка стъпка отекваше като изпуснат чувал с пясък. Дори вятърът бе затаил дъх и сякаш чакаше да види какво ще се случи.

Вървяха дълго. След известно време викингът се заоглежда нервно.

– Никакъв не се вижда – измърмори той – Не може да сме го подминали…

Дърветата съвсем оредяха, само малки храсти мятаха ниски сенки по завоите, и пътят сякаш стана по-широк.

– Отдавна сме го подминали според мен. – отсече Неда – Просто не си спомняш хубаво мястото… Нощем си е различно.

– Не може да бъде… – поклати глава Ал.

– Хайде сега, нали не търсим него? Важното е да стигнем до селото…

– И да стигнем – какво? – подразни се здравенякът –  Къде ще отидеш?

– Ще потропаме на първата къща. Няма начин да не ни подслонят. Познавам тази планина от години… –

– Много си сигурна пък. Тук от село до село има разлика…

Ния мълчеше. Беше й студено, и някакво неясно притеснение беше свило юмрук в гърдите й. Ако сега трябваше да избира сигурно щеше да си тръгне с дядо Стою. Стъпваше все по-бавно, а вероятно тежеше и на Алеко..

Уханието на горски мраз се промъкваше и подлютяваше обонянието. Всяко вдишване беше като през сдъвкан бонбон лукче – изстудяваше устата до безчувствие. Но не това дразнеше.

Миришеше й на дим. Наоколо не се виждаше никакъв пламък или светлик, но димът дразнеше ноздрите й и я караше да се взира. Напред. Към звездите, които гаснеха малко по малко с изкачването на върха, към билото, което се катереше като театрална завеса към тях…

…към пътя който свършваше в оградата на стара порутена сграда, увита в трънаци и храсталаци като естествена тъмна преграда. Вътре в двора те пееха и огънят лумтеше скрит от очите, котлето кипеше, танцуваха и не обръщаха внимание на надвесеното било на планината, сбърчило гористи склонове над тях и скрило небето…

Ния спря рязко.

– Те не са в селото –

– Ох – изохка отново настъпеният Алеко – Какво ти стана бе момиче?

– Моля?

– Това не е пътят… Твойте хора са там… Объркали сме… Движим се след тях, но… – тя се уплете в опитите си да обясни. Поколеба се докато търсеше още думи. После се обърна рязко.

– Бързо… Русалиите ви са там… Трябва да ги предупредим… Бързо, да вървим –

– Ни, добре ли си? – дори джаста-прастата я гледаше слисано.

– Неда, хайде, няма време – малката се обърна и очите й пробляснаха кръгли и тревожни на лунните лъчи. – Мисля, че нещата не вървят на добре. Хайде – повтори тя за пореден път и хукна, сякаш току й бяха сменили батериите.

Недоумяващи и притеснени, Неда и Алеко се спогледаха. После, без да знаят какво да мислят, забързаха след приятелката си.

Сърцето й блъскаше като заключена чучулига в гърдите й. Какво стана, какво правеше? Думите сякаш сами изскочиха… Тя си беше от предпазливите. Често се случваше да пропусне да каже мнението си, защото губеше ценно време да обмисля и претегля всяка дума. Имаше вечери, в които колебанието и несигурността търкулваха снежната топка на мълчанието по склона на все по-завихрящия се разговор. В един момент той вече течеше без нея, и нямаше начин тя да се включи без да го прекъсне или дори развали. Тогава просто гледаше и се усмихваше, кимаше, вдигаше наздравици и се затваряше в себе си и в разочарованието. Утешението й беше още по-голям мотиватор и от мълчанието – „По-добре да съм разочарована аз, като мълча, отколкото всички, ако много говоря“…

„Мери си приказките“ неведнъж бе казвал татко й. Той изобилстваше от поговорки за умереността. „Три пъти мери…“ „Умният винаги има мярка“… Любима й бе тениската му с надпис „Пия с мярка“, под който имаше нарисуван ухилен клоун със стограмова метална мярка в ръка. Понякога имаше чувството че меренето и премислянето са по-важни за него от изживяването…

Е, изпускала бе спонтанни неща и преди, но за първи път се случваше думите й да си се леят. Направо от главата й, още с хрумването. Веднага се зачовърка – не трябваше ли да помисли, какви са тия неща, откъде се взеха? Картината с русалиите, пълния с огън двор и дебнещите сенки отвън, обаче бяха по-силни, пареха под слънчевия сплит и я дърпаха напред, отпуснали изненадващи нови сили.

Вече подтичваха, бяха излезли в началото на нещо като плато – далеч зад тях оставаха смесените гори и храсталаци, полянките и тесния лъкатушещ път, а отпред постепенно се надигаше озъбеният връх, завил поли от иглолистни дървета.

– Мацка, искаш ли малко да спрем? – изравни се Неда с нея. Гледаше я доста странно – Направо ме притесняваш вече…

– Не – кратко каза Ния и продължи да препуска в тръс.

– Николетке – започна високата – първо припадаш, после говориш несвързано и искаш да си ходим, след това уж си уморена, а пък хукваш като разгонена коза нагоре…

Малката мълчеше.

– Ния! – Неда спря рязко – Няма да вървя с теб така! Какво става?

Момичето се обърна, отвори уста да отговори и в този миг се чу тътен. Много подобен на онзи, който бяха чули преди малко, той затресе земята и отекна като ехо в гората зад тях.

Алеко вдигна ръка  и посочи напред.

Далеч, сякаш почти под върха, лумтяха едрите пламъци на огън.

– Видя ли, не лъжа, там са, видях ги.. – изрече като в скоропоговорка малката.

Тримата впериха очи в новата звезда, която бе изгряла пред тях.

После хукнаха напред.

 

 

 

***

 

Пусто огнище, тленни останки от буен огън, обгорели пръти в оградата, разпилени съдове, счупени дайрета, разхвърляни вещи, пищене на вятър през пролуките, надвесени клони като сгърчени пръсти, облаци върху звездите, мрак и мълчание.

Бялата светлина на Алековия челник освети батална сцена. Беше като полицейски оглед след убийство, като разследване на следите на местопрестъпление под студени медицински лампи.

Дворът беше разтурено хоро, разбутано огнище, посуда и пепел. Раници, одеяла и дрехи бяха изсипани и разпилени, казани и чинии се въргаляха доволно и мързеливо като след блудство, дъските от оградата бяха нацепени и обгорели. Най-странното, от което те полазваха тръпки бе, че всичко беше покрито с пръст – върху плат, дърво и метал имаше цели буци, сякаш някакъв полудял гробар бе размахвал звучно лопатата си във всички посоки, и бе посипал чернозем по целия двор.

Неда пристъпи през дупката на която някога сигурно бе имало врата.

– Това… – тя се наведе над едно смачкано парче плат, когато Алеко го освети то проблясна в сребристобяло. – Това е…

– Не пипай нищо! – остро каза Ал.

– Няма ги… – каза Ния – може би все пак са се измъкнали навреме…

Неда подвигна парцала набучен напръчката която държеше.

– Някой не е успял дарлинг – каза сухо тя.

– Това е… –

– Кръв? – изръмжа Алеко като осветяваше кафяво-червените петна по платненото парче.

Неда кимна.

– Нещо се е случило тук. Не знам какви игрички си играят онези врачове, но…

– Трябва да се върнем… да отидем в селото – каза Алеко и прехапа устни – Представа си нямам…

В този момент някъде дълбоко вътре в порутената къща някой извика.

 

***

 

(Те в кръг застават до оградата строшена и буен огън палят пред стената, пред тях немее сляпа църква разрушена, без думи всява смут и студ в душата. Песента надига се в гърлата, и удрят спечената пръст с ботуши, с прътите от знамената дупките пробиват и забиват, и развяват, и думите от песен стара си припяват.)

„Тъмна доба кладенчово дъно, в мътна коба бяла мома с було.

Мома Дивна града заградила, Русалия хоро е извила.

Дири юнак оро да й води, левент за жених да й проводи

Ела излез Русанта моме дива, годежари тебе песен свиват.”

(Вятър сгъва клоните или сами те свиват пръсти и леко се надвесват през оградата, поглеждат тъмни корени танцьорите – чевръсти са и песен леят, но по-далеч от нямата стена и сградата. Мъже ли са момчета ли, те бавно обръча си стягат, и глас надигат, тежки думи, вино, мъка, плен и грях. Унесени не виждат как зад тях корени и клони се обтягат, пълзят и по земята бягат)

„Годежари теб хоро играят, калушари тебе знаят.

Люта дива Коледила, неколнати души обвила.

Тебе сторваме

Бяла моме, дигни мътна коба, пуста града да не иде гроба”

(Едрият мъжага рязко знамето си вдига и върху паницата пред огъня стоваря краят му, метален, остър. Бликва струя сякаш кървища разлива, черните води разплискват, и измокрят ги до кости. Гняв и пулс бумтят в гърлата, виждат как болникът не издава гък и звук, но и тънък стон боязън, приютена във сърцата, стяга ги до пълен смут. Те подхващат нова песен, гласовете им трептят, знаят, в къщата на бесен… трудно тръгват но ръмжат.)

„Пусни моме град делия,

Късни си гердан от гръд,

Сопри хорската кушия

Лютo болни с теб лежат.”

(Ала съхне стар казанът и отдолу пепелта, край болника гъсто свити мърдат клони и листа, пущинакът здраво тътне, шибват люти ветрове и дърветата се смеят, студът пари и боде, пръстта потръпва под краката и несигурност кълве, хладни пръсти по сърцата, някак трудно чуват гласове.)

„Сурнала се с гола снага

Нощ от слънце да избяга;

Слънце слезе й до прага,

Бял жених на волна стяга“

Звукът изчезва; болникът се надига, краката им застиват, зеници разширени, въжета под земята, дърветата кикотят, корени изригват, вдън земи ги дърпат, телата струполяват, мигли замразяват, отсечени до корен, ватафът вик надава, врата навътре зейва, пръсти от пръстта, кости от коса, преследват, хапят, стигат, късат, вият и увиват, вятър вие вътре, в главите пее кикот, същи смях повтаря, (залаяли овцете, заблеяли мъжете), додето всички дружно вратата с трясък хлопват.
„Залаяли овцете.

Заблеяли мъжете.“

Писъкът ги стига, запушени ушите пак чуват думи скрити.

„Залаяли овцете.

Каракачанка дива.

Заблеяли мъжете.

Мома горделива.“

Те паднаха където стояха. Последен коленичи Делко ватафът. Горчил натискаше вратата… докато мъжът на земята пририта и спря.

С последното му движение спряха и натискът на вратата, и пищенето на вятъра, и блъскането на клоните… Навън всичко утихна и се уталожи.

Само дълбоко вътре в изоставената постройка някой хлипаше.

 

***

Разговорът в камиона с русалиите:

 

– Настанила се е кат смия съща у момина пазва… Суче от млекото и кръв точи, сили лочи… тежка града е задигнала… Немощни са сите, не само ний старчугите остана’аме.
Ще знаиш чедо – кога си най-добър най-внимавай. Щото ако лесно даваш начи лесно си го получил, си викат… Щом си ларж начи не ти е много ценно… као деца дет си немат мерка за живота, пред тех сичко е равно… па иди им набивай у главата що ти е на сърце. Не си ли се чудил, що ората мерат с един аршин за тоз дет се държи као кърджалия, и с друг за тоя дето им прави мили очи… По лесно се доверяват на първия… Мислил ли си що?

Алеко:

„Не можеш да поместиш и сламка, ако я смяташ за скала.”

Стара лапландска поговорка.

 

 

***

 

Алеко повдигна треперещото момче от земята.

– Какво стана? Къде са другите? –

Младежът се опита да стане, но краката му не го държаха. Той приседна и като насичаше думите и потракваше със зъби, изрече:

– Бати, лошо ми е, бати…

– Чакай…
Викингът измъкна манерката, за която толкова го бяха подкачали и като отвинти капачката я поднесе към устните на малкия. Кожата му, поне там където докосна с ръката си, беше студена и твърда.

– Благодарско, бати… – закашля се момчето и го хвана за ръката.

– Кажи какво стана? Къде са другите? Делко, Кальо…

– Ти ми кажи, бати… Ти беше Алекси нали? Ние играхме… и после влязохме да изгоним усойницата…

Той потрепери и се огледа сякаш чакаше някой да изскочи от тъмното.
– И какво? Какво направихте?

– Нещо… някой ме удари, бати Алекси… първо през краката, като с коприва… ух как жареше… после болестта ме ламна и аз батисах… – той махна с ръка и се закашля отново – погълна ме, ма нивгаж не е било толкоз силно…

Алеко огледа помещението. Беше нещо като малко коридорче, макар на светлината от челника да не се виждаше много ясно.

– Всичко наред ли е, Ал? – долетя колеблив глас отвън.

Алеко прехапа устни нервно.

– Казах им да не бучат… – изръмжа той и освети входа. Любопитно момичешко лице се мярно под лъча и после изчезна.
– Не си видял какво стана с другите? – попита Ал малкия, който бе прегърнал коленете си и зъзнеше.

Момчето поклати глава.
– Благодаря, бати… – изтрака той със зъби.
– За какво, няма нищо – изправи се викингът и засмъква якето си.
– За че ме събуди… не ме остави да умра, бати… – черните му маслинови зеници лъщяха под лъча.
– Не е чак такъв студ, че да умреш – зави го Алеко с якето си.
– Не е от студ, бате Алекси… не студа ме тресе… От съня умираш, бати… ако не се събудиш… Затуй ватафинът е последен, щот най-опитен…ако някой падне другите го будат… ако паднат сички – ватаф ги буди…
– Значи той трябва да е на крак? – запита едрият момък и освети коридора, който се губеше навътре в сумрака след края на лъча.
Момчето изхълца. Алеко усети как две ръце сграбчват краката му.
– Не ме оставяй, моля ти се, бати! –
Гласът му премодулира в пищене. Беше като рев на изоставено малко дете – подлудява от мъка и къса сърцето.
Алеко се наведе и освети момчето.
– Спокойно момче, тука съм.
Той се опита да помръдне, но малкия бе приковал краката му като с верига.
Викингът приклекна.
– Добре… Хайде да излезем навън…
И той сграбчи момчето през кръста и краката и го повдигна. Беше леко като перце и продължаваше да трепери.
– Бати Алекси… – прошепна то.
Ал го изгледа.
– Нали сме будни? Тя няма да дойде докато сме будни нали? –
Ал се поколеба, после кимна неуверено.
– Ела, сега ще ти покажа две страшни самовили, дето никаква друга няма да смее да ги приближи…
Той усети че младежът се изпъна в ръцете му и бързо добави:
– Пък и са ми приятелки, та няма да ни изядат… много.

 

Навън студът сякаш не хапеше толкова.

Алеко сложи момчето да приседне на земята. Неда прибута зад гърба му една раница. Ния се надвеси над него, но то сложи ръце на лицето си.

– Другите? – попита високата.

Момъкът вдигна рамене.

– Не знам… и той не знае. Някой ги е нападнал и им е сторил това. – той посочи към малкия.

– Ранен ли е? –

– Той май че не е… Обаче тук имаше кръв. Някой им е хвърлил око. Ще трябва да звъним на органите…

– Трябва да намерим другите… Какво да кажем иначе на полицаите? – Неда извади от джоба си кутия и измъкна ожесточено цигарата, като че ли я изтръгваше от ножница. Викингът я изгледа.

– Влизам –

– Идвам с теб –

– Не –

– А аз? – изправи се Ния. – Сама да ви чакам тук ли?

– Нийски нищо ти няма… малкият нали е тук, някой трябва да остане при него. –

– Недялке, какъв е смисълът? Имаме един челник. Искам да проверя да няма някой друг вътре, после се измъквам и тръгваме. За какво си ми?

– Защото не знаем какво е станало. Искам да разбера. –

– Как да не знаиш бе бати? – изведнъж се обади момчето и вдигна глава към едрия момък – Нали ти казах? Усойна вила е тая… сбъркахме ние… Русалия гонехме, калушарска песен пяхме… Голяма напаст е обвила туй село, бати…

Ния се наведе към малкия.

– Какво се случи, момче? Как беше…

 

Вървяха бавно след светлинния лъч, а под краката им хрущяха камъни и пясък… а може би кости и зъби?

 

– По-добре загаси тоя прожектор – избърбори бързо Неда зад гърба на момъка.

– За да си разкървавиш нослето в някой колец ли?

– Въобще няма да ми пречи тъмнината… Ако мислиш че зад гърба ти е ярко слънце…

Алеко щракна челника, и мракът нахлу и запълни всички празнини наоколо.

– Плюс това не знаем кой търсим, нали… или какво.

Той спря внезапно. Стените някак си се бяха раздалечили. Напред и настрани беше широко, сякаш бяха влезли в голямо помещение. Стана му леко хладно под лъжичката.
Дъхът на джастата опари ухото му.

– Чуваш ли го? – прошепнаха устните й.

Някъде в стаята сякаш шуртеше чешма.

 

По-скоро беше скимтене.
– Има ли някой?
Подвикването отекна и накара настръхналия Алеко да подскочи. Неда, разбира се. И разбира се секунди след като го бе предупредила да внимава.
Викът й имаше резултат.
Шушненето, шуртенето или какъвто там беше шумът, изчезна.
– Луда ли си? – просъска викингът – Нали не знаем какво… кой ги е нападнал.
– Ако това, което ги е разпиляло е тук, шепотът или тъмнината няма да ни помогнат, господин по-зелена барета.
Тя вдигна ръка и с рязко щракване освети стаята.
Панически писък връхлетя върху двамата, и сякаш някакъв огромен прилеп се стовари върху запалката и я угаси.
Алеко първосигнално светна челника.
– Не, не мой, не смей! – изврещя дребният дядка пред него и се метна към момъка.
Колкото и да бе смутен, Алеко го сграбчи за ръката и го избута напред. Макар и дребен, старецът бе жилав и момъкът с труд го удържа да не грабне светлината от челото му.
– Чакай бе, дядо Горчиле! – извика му момчето, като се мъчеше да си свали челника с другата ръка. – Ние сме… Аз съм… Але съм…
Дядото продължи да се мъчи да го стигне. С рязко движение викингът откачи прожектора от главата си и като го вдигна високо, освети себе си и Неда.
– Виж ние сме! – почти изкрещя той на стареца, който продължаваше да се бори.
– Що щете тука, бе – изхриптя дядото. – Мащайте са, веднага!
Той спря да се мъчи и известно време стоя неподвижен като дишаше тежко. После се замоли:
– Деца идете си… Але, изведи я бре, излезте и ни оставете… трябва да ги освестя бре…
– Аз ли преча? – запита Неда малко дръпнато.
– Не е до пречене… не бива да те гледат… не бива да си тук…
Неда си припомни как малкият навън извръщаше погледа си, да не срещне очите й.
– Защо нея точно? – попита смръщено момъкът.
– Не, Ал, не е лично – сложи ръка тя на рамото му. – Виж… Май не трябва да има жена край тях… Поне докато не се събудят.
С леко кимване тя посочи надолу. Алеко мръдна лъча.
Пред тях, един до друг, натъркаляни до далечната стена лежаха калушарите. Най-близко, почти в средата на стаята, с лице обърнато към тавана, се бе проснал Делко. Водачът.
Ватафинът.
С лъвски скок дядо Горчил сграби челника от ръката на викинга и падна с него на земята. Отново настъпи пълна тъмница.
– Чакай, стой дядо… – извика Ал като махаше безпомощно с ръце из плътния мрак.
– Излизам, няма да преча! – каза Неда на висок глас. – Само не ни съсипвай светлика… Чу ли дядо? Махам се. – гласът й издайнически потрепери, но те не усетиха.
Тя се обърна и опипом откри входа към коридора.
– Ама, Недски… – нерешително промълви Ал.
– Какво, шубе ли те е без мен? Ти ще си им по-полезен и без това… Чакаме те вън… Но не се мотай.
– Ако щеш въри с нея – чу се хрипливия глас на стареца в тъмното.
– А ти? Нямаш ли нужда от помощ?
– Аз… не знам.
Дядото замълча. Алеко почака малко. Сърцето му бумтеше.
– Живи са… нали? – продума той и веднага съжали за тъпия въпрос.
Дядо Горчил не отвърна. След няколко мига момъкът усети как някой пъха нещо метално в ръката му.
– Берат душа… – изрече старецът прегракнало. – Но Деля е най-закъсал… Удари го през сите право него усойницата… Той у края е да ги издърпа… Но не удържа, изтръгна му ги…
Ал приклекна и леко светна върху пода.
– Да ги извадим ли навън? Може би ако подишат студен чист въздух…
– Да ни сгащи пак проклетницата? А нема нужда. Тука поне мога да я спирам, да не й давам сила да влезе…
– Тогава помощ да повикаме? Някой от селото…
Дядото цъкна с език.
– Няма кой да доде… Никой не мож извика.
Алеко наклони лъча, така че да освети лицето на водача, без да му
блести в очите.
Нещо в него трепна, когато забеляза че те са отворени.

 

***

 

Нещо прошумоля зад тях. Двамата се завъртяха рязко по посока на звука.
Неда вдигна ръце:
– Само за момент… Няма да ви развалям мъжката сбирка –
Шегата й звучеше някак малко пресилена. Дядото скокна и застана прав пред проснатите русалии, сякаш да ги скрие.
– Ей моме нагло… – задавено изрече той.
– Само за малко… Нося нещо… Мисля, че ще помогне. Але! – Тя привика с ръка дългокосия момък.
Алеко пристъпи към нея.
– Ела- натърти тя и протегна ръка.
– Недялке… – процеди едрото момче и се приближи до нея.
Тя бутна в ръката му това, което държеше.
– Дай им да пият. – продума тя тихо – от бабата е…
– Какво… –
– Не знам… – прекъсна го тя – Тя каза, че е противоотрова. Ако момчето е право…
– Ама ти вече си се вързала на тези измишльотини! Кой знае кой ги е ступал…
– Алексей! Не съм се вързала на нищо.
Тя доближи лицето си до неговото.
– Не се шегувай с това… Ти видя ли някой да е бит? Момчето поне изглежда здраво отвън…
– Денко!- изхриптя един глас зад гърба на Алеко. – Ето кой го нема… Що му сторихте… при вас ли е, пусто да опустее, изпуснахме момчето, горкото…
– Вън е, при Ния. Спокойно добре е.
Той ни каза за… – Ал се прокашля – За това дето е станало…
– Той казал… той се е освестил? – старецът се прекръсти – Говори, и е добре?
Двамата натрапници кимнаха едновременно.
– Голема сила има у туй момче ше знаиш… – продума дядото като дишаше тежко.
Алеко постоя няколко секунди, после сграбчи манерката и решително тръгна към проснатите тела.
Бяха зловеща картинка, нахвърляни така че ръцете им се опираха, сякаш и в безсъзнание играеха хоро.
– Дека рипна? – застана пъргавия дядка пред младежа.
Ал вдигна манерката.
– Ще им дам малко лекарство. Нали черна вила-мотовила ги е отровила… увила…
– Не викай излишно и не се пунгяви с туй що не разбираш… Нищо няма да им даваш.
– Това е отвара… мойте девойки са я пили… Бабата долу в Калено им я е дала.
– Помогна ни… Калуна каза…
– Шшшт! – сложи пръст на устата си дядо Горчил. – Калуна ли рече?
Той примига няколко пъти.
– И язе съм у пусто лозе и нигде да не тръгна ми е…
– Помогна, деде –
Тънкият, почти детски гласец, стресна дядото. Неда и Ал се извърнаха.
На прохода бе застанал най-малкият от юнаците. Зад него се виждаше тревожното лице на Ния.
– Денко! Ела момчето ми! – разбута ги дядото и сграбчи хлапето в жилестите си ръце.
– Навън нещо става – каза Ния. – Изви се адски вятър и не знам как ще се придвижим… Чак клоните на дърветата се тресат…
– Един се откина върху покрива – добави момчето.
– Да се връща ли веке пущината… – пребледня старецът…
– До злъд има още. – рече малкия. – Но кат е разбрала от слугинчетата… – той погледна косо момичетата и после рече – Помогнаха ми, деде. Нека да освестим и другите… Вуйчо де е?
Старецът се обърна.
Алеко освети пода.
Малкият изхълца и се втурна към ватафина, който лежеше по-средата на помещението.
Алеко се приближи и приклекна.
Манерката сякаш сама намери устните на брадясалия, посивял мъжага. Беше потискащо да гледаш такъв здравеняк да лежи безпомощно. Малкият повдигна главата му и калпакът се изхлузи назад.
Тънки струйки потекоха по устните, брадата и шията на ватафа.
– Не можем ли да го събудим някак… Ако го плесна леко? – попита Ал и усети смръщените погледи на малкия и дядото.
– Какво? Ти само с молитви ли пробва? – сопна се викингът – Трябва да опитаме всичко.
Почакаха известно време в мълчание. Нищо не се случи.
– Дай му пак! – подкани го Денко, гласът му трепереше.
Алеко поля още веднъж устните на мъжа.
– Така най-много да го удавим… – измърмори той.
Трясък от покрива накара всички да настръхнат.
– Дърветата… кат играехме беше корента… сега са клонаците… – каза малкия. Всички бяха впили очи към тавана. Някъде високо нещо скърцаше.
Алеко сведе глава, после докато всички се бяха вторачили нагоре той плесна леко по-бузата едрия мъжага.
– Ей, не пипай вуйча… – извика малкия.
– А според мен това е начина… Виж че помръдна… как ще го освестим иначе?
И той вдигна ръка, за да лепне нова, по-мощна плесница по бузата му.
Изведнъж нещо го сграбчи за ръката.
Той изненадано погледна надолу.
– Еднаж стига, момко – изхъхри глас под него и ватафинът се впусна в тежка кашлица. – Еднаж е за лек… – добави той на пресекулки докато бухаше. – втори… е за кютек…
Подадоха му ръце и го поставиха да седне.
– Нещо да разквася гърло дайте…
Алеко му подаде манерката с билковата настойка.
Жилавият ватаф изпи малко, изграчи и изплю течността на пода.
– Какво е туй, бе? На вещер ли ви замязах та чайове да ми варите… Де са ми дисагите?
Дядото поклати глава.
– Сичко е попиляно… не мож разберем кое къде е. Като стигнем при Гъчо, тогаз.
– Неговото го не ща… Връзване е праил, намирисвам го… Я помогнете да се дигна, да си найда дисагите…
Алеко бръкна във вътрешния джоб на якето си.
– Това ако помогне… – каза той и подаде едно малко патронче на мъжа.
Ватафът отвинти, отпи и облещи очи.
– Брех ма лютеницо! – после добави още два дълги гълтока и се усмихна. – Добра е момче. .. и мъртвак ше дигне.
И като се изправи на крак, той пъргаво заприкляка с патрончето до натръшканите калушари.

 

 

***

Зайчар зел зеле за зима,

Зор заман залък зян до злина,

заболяло зъб зърно забито

зазимил зер зеле зарито.

 

Защо просто не тръгнем всички към селото?

Защо не се обадим да дойдат да ни вземат?

Защо не останем тук поне докато се съмне?

Защо не изпратим някой от мъжете да доведе помощ?

Защо не пускате жени в селото, а сега само те могат да отидат да повикат помощ?

Защо извикахте русалиите, тук горе без болен да лекуват? Защо далеч от петдесетница да танцуват са излезли…

Дядото притежаваше явно уникална нервна система що се отнася до безкрайни въпроси.
Усмихваше се…

 

***

 

– Те не са в силата си момиче… Тяхното време е баш след Петдесетницата – тогава лекуват песни, тогава играят танци, тогава одят по селата… Другото време е неколнатата събота след Коледа… Ама какво ли да ти разправям…

– Ами защо ги викна? Коледари… калушари ли бяха, защо? Кой трябваше да лекуват?

– А… тя е дълга и широка тая…

– Виж какво, господин тайнствения дядо, ако искаш да ти помогнем, ще трябва да разкажеш всичко…

Високото момиче завъртя гневно опашката си и седна на струпаните на пирамида раници. После скръсти ръце и впери святкащи очи в дребничкият старец.

 

***

 

Вървяха забързано, скупчени един до друг, като самотно римско каре, оцеляло от тежка битка с вестготите. Неда и Алеко почти бяха опрели рамене, след тях подтичваше малкия калушар, а най-отзад задъхано се влачеше Ния.

Гората ги обграждаше и притискаше в пътя, сякаш дърветата бяха плътна, зидана стена. Хрупането и трополенето от стъпките им само подчертаваше напрегнатата тишина, като фалшиво тананикане, с което се опитваш да се ободриш.

Студ и звезди.

Ния отново измрънка жално:

– Моля ви, малко по-бавно, наистина!

– Ами то ние направо пълзим заради теб – скастри я високата й приятелка.

Алеко забави ход и се обърна.

– Искаш ли да се хванеш за мен? Помага ако си се изморила.

– Иска да я подпреш направо – измърмори Неда и продължи да препуска напред. Малкият я следваше неотлъчно.

Измореното момиче се хвана за викинга и двамата забързаха крачка.

– Искам вече да си легна – мърмореше малката.
– Още малко, како – подхвърли момчето без да се обръща.  – Сал да превалим хълма и сме почти на селото…
Зъзнеше. Беше се увила с шала си като забрадка, и отгоре беше нахлузила качулката си. Гушеше се в Алеко, „горкичкият“, който едва вървеше, и почти я носеше.
– Мумията 5 пристига – подкачи я той, но тя не се засмя. – Не поспа ли одеве, докато те носех?
Тя изръмжа.
– Ооо, мумията се събужда…-
– Престани… – пресече го тя и леко треперещият й глас го накара да я погледне. – Студено ми е и вече ще припадна…
– Мрънка ли пак кифлата, Алексеевич?
– Не дразни мумията, ще ти извърти една пясъчна буря. – той се наведе и вдигна Ния на ръце. – Прегърни ме през врата – избуча докато докато се опитваше да изплюе якето й.
– Ама…
– Няма ама. Тъкмо ще можеш и да дремнеш пак…
Той закрачи мощно и скоро почти настигна Неда и момчето.
– Ще се измориш много…
– Я вземи да разкажеш какво сънува, вместо да ми се обясняваш. Заспа одеве права, не ми обяснявай кой е изморен… – той я подметна леко за да се намести по-добре. – Пък може и на „конче“ да те сложа…
Ния отвори уста да му възрази. Сънят й все още бе свил телце и пареше някъде под сърцето й. Не й се говореше.
В този миг докато препускаха по тъмния, тесен път, сгушен сред черния гъсталак, тя чу отчетлив и протяжен звук.
Долетя отдалеч и сякаш никой не го забеляза освен нея.
– Неда… – подвикна немощно малката – Ал… Има ли вълци в тази планина?

Никой не й отговори.

Малкия бе захванал да разказва някаква история, но тя не го чуваше добре. Не се и опитваше; вниманието й непрекъснато се отклоняваше от притесненията – нещо не прошумоля ли в храстите? Пред тях на пътя? Зад нея?

– Стига се въртя, ще те изпусна! – изръмжа Ал и я подхвърли отново.

– Пусни ме, стига толкова – каза тя и се помъчи да слезе.

– Няма как, дал съм дума да те мъкна –

Още докато го казваше, той се препъна и се олюля.

– Але? – извика Ния – Добре ли си?

Едрият момък редеше сочни хули под нос.

Ния се измъкна от прегръдката му и скочи на земята. Той приклекна и изпъшка.

– Какво става? – чу се гласът на джаста-прастата отпред.

Алеко изпсува, този път на висок глас. Поток светлина ги заля – Неда се бе обърнала и светеше с фенерчето на малкия право във викинга. Той се държеше за левия крак и дишаше тежко.

– Спънах се в нещо, мамка му! Как ме закачи… щях да се претърколя… –

– Дай челника – каза Ния с леко треперещ глас.

Тя светна и огря земята, и започна да се взира, сякаш търсеше нещо.

– Боли, мамммм… – измуча момчето.

– Я да видя. – Неда се надвеси над него и заопипва крака му.

Малката продължи да върви назад и да свети в земята. Вкоравената от студа пръст зееше на места като корички от рани по земята. Освен камъни и прах, нямаше нищо.  Тя стигна мястото, където пътят правеше завой и се обърна.

От това място приятелите й изглеждаха много далеч. Оскъдната светлина от фенерчето прозираше като през палатка нощем, ограждаше лицата и ръцете с ярки контури, и хвърляше своя театър на сенките върху околните дървета. Поколеба се дали да продължи. Тъмнината свиваше сърцето й. Не й се щеше да остава сама.

Тогава то се появи пак. Онова замайване, след което едва се държеше на краката си. Онова чувство сякаш някой кламбучка главата ти като шейк, и светът се размества… за да се покажат неща, които не са се случили.

Тя се опита да се отърси, обърна се и тръгна към скупчените си приятели. После се хвана за главата и се сви на кълбо.

Трябваше да се зарови, да изчезне, да се скрие от тях. Тъмните им мокри и студени тела обикаляха и препускаха наоколо й, и челюстите им тракаха, подплашени от огъня в средата, подразнени от миризмата на месо, подгонени от глада и стръвта. Не издаваха нито звук. Безкрай кръжаха наоколо, очите им горяха и святкаха щом срещнеха нейните, и стягаха обръча. Все по близо. Все повече. Ппо-озъбени. По-хищни и нетърпеливи.

Тя се ощипа силно и изпищя. Телата наоколо й сякаш избледняха, или поне се сляха с ръцете и разтревожените очи на двамата й спътници.

– Трябва да се махнем – простена тя в отговор на притеснението им. – Пак стана така като одеве… с колата…

– Да не видя пак Сгънимир? – попита сухо Неда.

– Недски не се шегувай… – светът се въртеше пред очите й, тя дишаше дълбоко. – Чухте ги одеве…

Ал я повдигна като накуцваше.

– Явно си плачеш за носене…

– Не, не – запротестира бурно момичето –

– Хайде, де!

– Никой ли не чува какво казвам? – извика Ния с всички сили, които й бяха останали.   – Наоколо има вълци. Чух ги. Ако не дрънкахте простотии, щяхте и вие да ги чуете…

– Трябва… – тя се задъха – Трябва да се махнем.

Неда вдигна рамене с досада, Алеко отвори уста да възрази.

Но протяжният, тъжен звук, като яростен вой от прегладняло бебе, ги прекъсна.

– Те и нас ни следваха – продума малкият калушар. – Ама бе’ме много… Нямаше да посмеят. Инак тука е пълно…

Всички го гледаха вцепенено.

 

***

 

Две момичешки въздишки, две момчешки бойни стойки. Два свити юмрука в джобовете на малкия калушар, две сплетени ръце около тоягата на викинга. Два чифта черни женски очи, впити едни в други.
Два горящи въглена сред тъмносивата мъгла пред тайфата.
– Трябваше… – мълви Ния, устните й треперят, погледът й шари сред мрака.
Още чифтове очи изгряват в тъмното, втренчват се в скупчените хора и застиват.
– Късно е – изръмжава Алеко и хваща по-здраво тоягата си.- Опрете гърбове! Хванете пръчките и не се пускайте! Виковете помагат, особено докато скачат…
– Стига – задавено казва Неда – Мислиш че дълго ще издържим?
– Изгревът е след малко… Викаме ли ще ни чуят!
– Изгрев е след време… но сега е злъд, бате Алекси…
– Але… – гласът на Ния е почти стон. –
Той пуска с една ръка дървото, и хваща пръстите й. Стиска здраво.
После от гърдите му се откъсва вик и тоягата халосва с всички сили тялото на животното, което скача срещу него.

Advertisements

One Response to Песента на Хадар

  1. […] Ще публикува в неговия блог, а тук ще го държим под око : )))) […]

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: