Демонът…

… на Сърцето живее у всеки човек.

Името му е  Садерон и той носи онази тежест на битието, без която много хора чувстват, че живеят напразно, сграбчва ни за мечтите ни, които са нашите слаби места, и раздира плътта на стремежите ни със собствената им непостижимост. Неговата каишка на врата ни са желанията, а железните й шипове са нашата гордост и непростимост. Той има четири ръце – Тъга, Мъка, Скръб и Горест, всяка с различен цвят и различна форма.

Тъга преминава сърдечната стена най-лесно, защото е най-незабележима, сива, тънка и фина като мъглица на летен хълм, затова и успява да бръкне най-малко. Неуловимо ни обладава в моментите на умора, когато сравняваме минали моменти със сегашни, когато мерим щастия със състояния, когато не вярваме в младостта си, когато отхвърляме нуждата от покой, когато смятаме търсенето на почивка за безсилие, а треперещите си ръце – за предвестник на смъртта. Тя може лесно да бъде разбулена, защото гъстотата й е не по-голяма от пролетен облак, когато имаме силата да махнем с ръка, да починем и съберем сили за утрешния ден.

Мъка е мазната тежка жълтеникава потна длан, която се стоварва върху ни със срутването на желанията, чиято големина е съответна на очакванията ни, а хватката й – на цената която сме платили за неполученото. Мъка дава самооценка в устата ни – кара ни да се съизмерим не с това което сме, а с това което сме постигнали, като разбира се на първо място поставя провала, който току що сме допуснали. Така оценката за една постъпка се свързва с други неуспехи, и оценяваме живота си не по начина, по който го живеем, а според липсата на щастие. Мъка, разбира се, не допуска да мислим дори за моментна липса на щастие, а за наличие на нещастие – не давайки ни да прозрем още от думата нейната несъстоятелност. Така, вместо да мислим че щастието, към което сме се стремили се е отдалечило, докато сме на път към него, в покой или в преоценка на нужните действия, ние смятаме че ни се е „случило нещастие”, приемайки за дадена поредицата от опити, при които сме падали. Така определяме живота си като лишен от всякакви радости, когато единствено постигнатите цели са краткотраен източник на щастие, а останалото е редовно и мрачно състояние на безизходица подсилвано от провалите-нещастия.

Скръб идва често с истински поражения върху живота ни, въпреки че спокойно може да обладае и душа без никакви удари от реалността. Най-удобно й е да се хване за хубавите, добре издълбани хватки от Мъка и да обгърне изтънената от Тъга стена на сърцето. Тя леко се приплъзва и намества и доближаването и може да бъде усетено по настръхването на гърба и разширяването на зениците, защото ударът след това е наистина много тежък. Добрала се до най-удобната позиция, тя поема мътен въздух и разтърсва с всичките сили на млечнокафеникавата си, като смес от пепел и кал от немит под, костелива кобалтова длан. Сърцетресението последвало това раздрусване е наистина поразяващо – малко хора успяват да издържат мощта на изпепеляващите пръсти, и по-емоционалните рухват в дълбоката й пазва. Скръб удря най-вече това, което смятаме за опора в живота си, това което ни крепи да бъдем на крака и да вървим, особено когато то не е основния и най-силен стълб в нашето битие – волята ни. Уповаващите се на нещо външно – на други хора, нужди и неща от света извън нас, или на нещо зависещо отвън, дори на любовта, когато тя означава задължителното наличие на някой друг, от когото да черпим увереност, са почти обречени да паднат дълбоко в дланта й. Хватката й е здрава и мачка всичко що е с по-ниска цена от загубеното. Скръб шепне на сърцето отчайващи слова, повтарящи и убеждаващи ни в единствеността и неповторимостта на именно най-важното нещо в живота ни, на смисъла и причината за съществуването ни – това, което сме изгубили… и често може да бъде разкрита и отхвърлена именно тук, ако склонността към самосъжаление у нападнатия от нея не е развита в необходима храна за поддържане на самочувствието /самосъжалението замества уважението, като оставя детето в проявяващия го в едно неуверено, несигурно в себе си състояние – така, когато падне и се удари, то избягва в прегръдките на съжалението, които заместват тези на мама, и не успява да научи урока, че паданията са част от пътя, част от живота, и най-важното – как да се предпазва от тях/. Когато ни кара да забравим всичко друго, като го обезценява и принизява, тя има шанс да засегне друго важно за нас нещо, и така да осъзнаем абсурдността на думите й. Но често заслеплението, което Мъка носи, помага на Скръб да извърши долното си дело, и скоро акциите на всичко друго ценно падат на сърдечната борса… и тя става монополист в сърцето ни, като ни кара да вложим всичките си надежди във вече изгубеното, да купим фалита. Попаднем ли в този кръг, единствено физическите нужди на тялото ни могат временно да ни изкарат от цикличността му, като дървен сал закачен с оловна топка, която натежава все повече.

Но никоя от горните три ръце на Садерон не е така неотхвърлима и унищожителна, както ръката на оброка – Горест. Като черно гумено платно с множество пръсти с ципи помежду им, тя отделя Отчаяние – сълзлива течност, извираща от порите на дланта й, която образува лепкаво, мътно-белезникаво езеро на дъното. Прилична на прилеп със стотици крила, тя не може дори да доближи сърцето, ако не е повикана от самото него. Човешкото съществуване я отхвърля, тя е вампир хранещ се от Артеата – чувствата и емоциите излъчвани от нас, чийто знак определя щастието и нещастието, чието наличие без критерии съществува само в детството, преди да започнем да искаме все повече, когато просто получаваме и всичко е ново и невероятно. Горест се нуждае от живот, който да бъде изживян за нея, от Енергия и Артеа, които да получава и с които да храни течното си дете – Отчаяние. В изтънената сърдечна тъкан от Тъга и Мъка, от разбитите от Скръб устои на причините за живота на човек, ръката на оброка се впива и затваря пръсти, хващайки в тъмната си торба сърцето, което само я е повикало, и го стиска в отговор. Така човек усеща тежестта на живота и негов единствен мотив става безсмислието и липсата на причина да е тук. Той цикли в безкрайния кръг на четирите сестри и тогава сърцето му става плоско. Те го карат да не задава въпроси, да не мисли, само да чувства, защото зарови ли се в причините, четирите му причиняват убийствена болка… която се отпуска само със забравата. Те внимават да не прекършат тази му зависимост от тежестта на живота, защото тя е и единствената нишка, която го спира да не прекрати същия този живот. Сърцето му става все по-плоско, колкото повече се отдалечава от причините за ръцете на Садерон в него. Колкото повече ги забравя и отхвърля, толкова по-подвластен им е. И тогава, обтегнал добре сърдечното платнище с четирите си ръце, Садерон си ляга и се увива хубаво с още една кожа.

Кожата от Сърце е плътта на демона.

Стигнал до тук, на обгърнатия от демона му остава само един начин да се отърве от него и да спаси сърцето си и себе си – да потърси Сариче. В последните стенания на обхванатото ни от четирите пиявици сърце се чува един глас, една дума, илюзия или фантазия, която ни оставя символ. Той е нарисуван с единствената ни останала неизползваема от Садерон емоция – Копнежът. Копнежът е онова странно желание, което не се нуждае от цена или сбъдване, не се оценява по нас, или живота ни – по постигането на копняното. То е просто състояние, което не налага задължително да бъде осъществено. С всички сили ръцете на демона стискат и се мъчат да заглушат копнежа. Ала гласовете на чувствата, с които се хранят са коренно различни от тихата, спокойна утеха на копнежа. Като парче росна трева сред пустинята, той приканва към спокойствие и измива драматизациите от главата. Самите крясъци на четириръкия подтикват човека все повече да се усамотява в тихия уют на нищо друго неискащия, освен да бъде изпитван копнеж. Тогава Садерон усеща, че така ще изгуби битката и прилага друга хватка – отваря рязко хватката на Горест. От притока на естествения въздух на сърцето – Живота, то излъчва мощен поток Артеа. Тя издига човека на крилата на Вдъхновението и онзи нежен копнеж изведнъж се превръща в могъщо желание – в Сариче. От дъното на душата си човекът се зарича с всички сили да намери или осъществи онзи символ, за който е копнял и който му е дал освобождение. Хитрият демон знае – това мощно Желание докарва Страстта – а падането от нейното несбъдване, колкото по-недостижима е, ще бъде толкова силно, че хватката на Горест и смучещите Мъка, Скръб и Тъга, ще се затворят завинаги, а копнежите ще бъдат завинаги забранени и прокудени от обетованото за щастие сърце. И човекът тръгва на път за да търси Сариче. То става име на освобождението му или проклятие за неговото вечно робство.

Това е историята на човека Самин и неговото Сърце, на Садерон Четириръкия и на Сариче Бленуваната.  

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: