Да изиграеш февруари

 Да изиграеш февруари

пиеса в две действия/пердета от

 

Мирослав Моравски

 

 

 

 

 

 

Яшо – режисьор, художник,

Я.

Максим Семов, Макса –  ПР, журналист, писател

М.

Калдеров – сега търговец, някога е бил поет

К.

Кръчмаря /нещо като бог по тия земи/,

Кр.

и

 

Лора.

Л.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Първо перде:

/Влиза Макса – едър, набит, с леко зачервено от студа, усмихнато лице. Кръчмарят бърше плота./

 

М. – Добра вечер!
Кр. – За кой добра, за кой – вечер…
М. – Е – щом има хора в кръчмата…
Кр. – А – то хора има по целия свят.
М. – Е, ама тук на топло си е друго.

Кр. – За кой – друго, за кой едно и също…
М. – Хм – /оглежда се и сяда на по-отдалечена маса/ – За едно малко коняче ще се намери ли чашка?
Кр. – А –  и за голямо даже… ама дали за нея ще се намери някой…
/Пауза./
М. – Как върви?
Кр. – Кое, господине?
М. – Ами… работата, животът тука в градчето… Аз съм тукашен, на Христо Семов съм син.
Кр. – А.
Пауза.
М. – Знаете го сигурно… Той държеше едно магазинче тука на центъра доскоро.
Кр. – Знам много хора. Тука май знам всички. Той не клъвна ли дюшемето?
М. – Моля? – /нервно вади цигара от джоба си и пали/ – Отиде си преди три години…
Кр. – Анджък.
М. – Значи го знаете…

Кр. – Ммммхххм.
М. – Това не е ли голям коняк?
Кр. – За кой голям, за кой…
М. – Ама аз шофирам! Не карам пил!
Кр. – Тъй ле? Че що дириш тука?
М. – Ами…
Кр. – Нали поръча? Сега нема ли да пиеш?
М. – Ама малък…
Кр. – Е като пиеш малък – не си ли пил пак?
М. – Ама…
Кр. – Нема ама. /след пауза/ – Тоя е малък. Струва лев и пе’есе.
М. – А кола?
Кр. – Имам вода.
М. – А кола няма ли?
Кр. – Има вода.
М. – Добре.

М. – Как мина панаирът?
Кр. – Мина и замина…
М. – Имаше хора? Много ли народ се извървя?
Кр. – На погребението ви имаше повече…
М. – Моля? Господине, не мислите ли че прекалявате? Не ви ли е неудобно – клиент ви е дошъл в заведението, а вие се държите противно… и даже гадно!
Кр. – Как дошъл, така и отишъл…
М. – Що за държане, аз съм влязъл, поръчал съм си… ще си платя, а вие?
Кр. – Аз ще взема парите.
/Макса онемява.
Вратата се отваря. Влиза длъгнест тип със сако и отнесена физиономия./
Я. – Имате ли бира? Моля ви кажете, че имате!
Кр. – Имам.
Я. – А течност за чистачки?
Кр. – Имам.
Я. – Тоалетна?
Кр. – Имам.
Я. – Ако имате и аптечка, ще е страхотно! Трябва ми аспирин.
Кр. – Имам, ама има само ацитизал.
Я. – Става.
/Новодошлият /Яшо/ сяда на масата на Макса./
Я. – Хайде по една ракия първо.
Кр. – Ама ти няма ли да си ходиш?
Я. –  Моля?
Кр. – Не си ли от данъчното?
Я. – Не, откъде накъде?
Кр. – Помислих те, че си от данъчното с тия въпроси! Щото на тях винаги им викам, че имам всичко!
Я. – А имаш ли го?
Кр. – Не, я!
Я. – А ракия?
Кр. – Има.
Я. – Дай поне ракия.
Обръща се, вади цигара и чак тогава забелязва Макса.
Я. – А! Гледай ти съвпадение! Здрасти! /след малка пауза/ – Позна ли ме?
М. – Ами… Да!
Я. – Да, да…
М. – Абе познах те, ма не мога да си спомня името ти…
Я.  – Ей, Максче… Я да се стегнеш!
М. – Много ми е стегнато и без това.
Я. – Аре наздраве! Яшо съм. Мартинов. От „Б“ клас.
М. – А… ааа, да.
Я. – Пак не се сети, нали?
М. – Ами… мисля, че този път е по-добре.
Я. – Как може да е по-добре или по-зле – или се сещаш, или не! Това ми напомня на вица – тя била малко бременна…
М. – Ами то той си е верен…
Я. – Моля? Какъв?
М. – Ми, всеки виц е малко или много истина…
Я. /втренчва се/ – Ти започваш да ме дразниш… или да ме кефиш… Не мога да определя кое точно. Ще пия още една. /махва с ръка към кръчмаря/
М. – Бързичко я глътна.
Я. – Ами няма да се лигавя като ти с тоя малък коняк. Имам да карам цяла нощ. Чакат ме.
М. – Този е голям… Ти шофираш?
Я. – Не, стийрингът шофира, аз само държа волана.
М. – Накъде си се отправил?
Я. /втренчено/ – Хайде да не ми задаваш такива въпроси, а?
М. – Ами… не, аз просто…
Я. – Не, ти просто винаги си си бил несъобразителен и тъп, това е!
М. – Моля? Как си позволяваш…
Я. – А не си ли? Задаваш гадни въпроси, и не си спомняш кой съм? Така ли е?
М. – Ама…
Я. – Аз питам ли те накъде си тръгнал?
М. – Ами, дойдох тук за малко…
Я. – Не ми казвай!!! Не съм те питал! Не искам да знам.
Кр. – И да питаш, и да не питаш – все тая…
Я. – И теб не съм! Я налей още една. А бира имаш ли?
Кр. – Да.
Я. – Нали каза, че нямаш?
Кр. – Нямам за данъчни.
Я. – Значи имаш и аспирин?
Кр. – Не.
Я. – E!
Кр. – Имам само ацитизал.
М. – Господи! Попаднал съм в лудница!
Я. – Добре дошъл вкъщи! Или си забравил как е тука?
М. – Не, но…
Я. – Виж, какво – не лъжи. Излишно е. Казвай си, като не знаеш нещо – много е улесняващо – и за другите, и за теб – те ще знаят, че си тъп, ти ще си начисто.
М. – Я да престанете всички с това отвратително поведение! Човек коняк да не си поръча!
Кр. – Ето го. Ето и бирата.
М. – Какво? Защо ми носите коняк?
Кр. – Нали поръча?
М. – Кога? Втори не съм!
Кр. – Е, току-що каза – коняк!
М. – Говорех в смисъл, че да не си поръчаш коняк…
Кр. – Говоренето е знак на съгласие.
М. – Моля? Мълчанието е знак на съгласие!
Кр. – Значи като мълчиш, да ти нося коняк?
М. – Как… Какво?
Я. – Не му забелязвай, Коста си е такъв.
М. – Исках да кажа, че не искам коняк!
Кр. – Ами като не искаш  – не поръчвай.
М. – Ама аз нищо не съм казал…
Кр. – Именно.
М. – Лудница!
Я. – Добре дошъл вкъщи!
М. – Ти не се подигравай!
Я. – Ти се подиграваш със себе си. Откакто баща ти почина, не си в час.
М. – Какво? Ти… познаваше ли баща ми?
Я. – Е, приятелю, това е нагло! Първо казваш, че си спомняш кой съм, а после се държиш все едно не ти пука къде си!
М. – Аз горе-долу…
Я. – Ти горе-долу си абсолютен склеротик. Може ли да сме на по 35 и да си толкова зле?
М. – Ами… /хваща лице в ръцете си/. Не трябваше да идвам.
Я. – Ама дойде. Значи е трябвало. Човек винаги прави това, което му скимне, а после казва, че не трябвало. На кой не трябвало? Да не би друг да го е накарал?
М. – Горе-долу…
Я. – Е, ами тогава е трябвало… За да изпълниш каквото ти е казал човекът.
М. – Има ли смисъл въобще?
Я. – Ха – ето го любимия ми въпрос! Как очакваш някой друг да го определи! Ако можеш да кажеш дали нещо трябва или не трябва за теб – то ти трябва да знаеш смисъла, нали?
М. – Смисълът е онова, което липсва на този разговор…
Я. – Първата ти свежа реплика за вечерта!
М. – Не знам къде да се дяна… Искам да се махна, да ме няма…
Я. – Виж – да не знаеш къде се намираш е един вид да те няма на картата на белия свят, нали?
/Въздъхва и се навежда към Макса/
Я – Макси, я кажи какво те мъчи, та беснееш и пиеш малки коняци?
М. – Не бяха малки… Нищо. Имах свободен цял уикенд. И после се оказа, че имам свободен цял живот.
Я. – Поразително е колко много може човек да преживее към края на седмицата… Какво ти каза тя?
М. – Просто взе картината от стената и я скъса… Ох, какво… Какви са тези въпроси?
Я. – Това са отговори. Питащият си ти.
М. – Ти си някакъв прорицател.
Я. – Аз съм алкохолик… /към Кръчмаря/ …благодаря. Алкохолът е вид самолюбие, нещо като безкраен уикенд за работните дни на вината … Ох, и ме кара да философствам поради своята пивка недостатъчност… Давай, нататък, какво пишеше отзад на картината?
М. – /към Кр./ Не… ох, защо ми трябваше да се връщам тук?… /Пауза/ Картината беше подарък от нея и… Не, не мога.
Я. – И?
М. – Беше нарисувана върху един лист.
Я. – Да, да – питам те какво беше написано отзад?
М. – Ох, добре, смейте се – но имаше… имаше нещо написано от мен!
Кр. – Смехът е здраве…
Я. – Освен онзи на Джи-Пи-то ти… И какво беше?
М. – Това е лично.
Я. – Не мога да повярвам!
М.- Какво?
Я. – Не мога да повярвам, че си го забравил! Знам, че си тъп, но чак такова нещо…
М. – Моля? Какво каза?
Я. – Забравил си какво пише отзад, нали? Забравил си собственото си умотворение!
М. – ТИ! ДА МЪЛЧИШ! ИЗРОДИ! /става и размахва ръце/ – Откъде накъде ще ти давам обяснения, а? Откъде накъде…
Кр. /слага пълна чаша пред него/ – Никой не мисли какво ще намери, като тръгва…
М. – АМИ ТИ! Нахален наливач – щом влезнах, и започна!
Я. – А сега се успокой и давай по-леко. Малкото коняче ще ти се отрази добре…
М. – НЕ Е МАЛЪК!!! ГОЛЯМ Е!
Я. – Как ще е голям… Кога тука 100 грама са се водели за голямо? Ехо – ти помниш ли къде се намираш?
М. – Никакви спомени не ща…
/Калдеров влиза, мята кожения си шлифер на един далечен стол и сяда без нито една дума. Сякаш никой не го вижда./
М. – Нищо не ща… Исках просто да се разтоваря, да се върна за малко в старото място… Да видя някой познат… Да си побъбря… /съвзема се/ Абе глупавини, ще взема да си ходя, дотегнах ви…
Я. – Аааа, не… Не мислиш ли, че идването ти след толкова години не е случайно?
М. – Искам да си вървя. /изправя се и олюлявайки се се срутва на стола обратно/ Господи, трябва да шофирам!
Кр. – Нали не шофираш пил?
М. – Да, но СЪМ! Заради вас!
Кр. – Не си – нали пи само малки…
М. – /поема си дъх/ – Това – не – бяха –  малки… Тръгвам. Студът ще ме освести.
Я. – Аха, да, февруарският студ по тия места – отличен лек за пиянство. Сядай. Какво ти каза, като си тръгна?
М. – Спри. СПРИ!
Кр. – Този път е голям, явно имаш нужда.
М. – Вие сте едни мерзки типове! /слага пак лице в шепи/
Я. – Мерзостта е поне проява на самосъхранение… а ти се самоунищожаваш, виж – коняк след коняк. Какво ти каза тя?
М. – /почти с шепнешком/ Че ако продължим така, след една година няма да помня и името й…
Я. – Е, това може да ти го каже всеки срещнал те… вземи мен за пример…
М. – Тебе те познавам…
Я. – О да… Я ми кажи откъде?
М. – Ти си съседът на онзи…
Я. – Какво?
М. – /по-високо и твърдо/ Ти си съседът на онзи изверг… Дето беше в „А“ клас…
Я. – Ти… не си чак такъв склеротик, за какъвто те мислех! А защо изверг?
М. – Заради зайците… Онези зайци… Не помниш ли? Или май някой друг е тъп тук?
Я. /махва с ръка/ – Тъпотата е просто моментно състояние на ума, макар и малко по-дълготрайно от паметта… Ти не беше на погребението, нали?
М. – Напротив. Аз ги погребах собственоръчно.
Я. – Не на това погребение…
Кр. – Некви поръчки?
Я. – Ти пък откога взе да питаш?
М. – Един голям коняк.
Кр. – Големите свършиха. Имаме само малки.
М. – Пак ли започваме?
Кр. – Не лозето иска мотика, а пияниците… Ако няма да пиеш – почвай да шофираш, и да те няма.
М. – Ама аз не мога цяла нощ да пия?
Я – Пиенето няма нищо общо с възможностите на човека в обикновения живот. Или пиеш, или правиш нещо друго.
М. – Ти си пиян. Млъкни.
Я. – А ти не беше на погребението на баща си.
М – /поглежда го/ – Аз… Знам. Не бях. Имах много работа, бях зле, и…
Я. – Това е сценка от къс месец, хайде да не я играеш! Трудно е да изиграеш февруари!
М. – Исках да дойда, но…
Я. – Това не е важно.
М. – Кое е важното?
Я. – Смисълът. Той е най-важното.
Кр. – Да си платите ли, що ли?
Я. – Няма да тръгваме още.
М. – Няма да тръгваме вече. Ти… ти още ли живееш там?
Я. – Къде?
М. – Тук, на… ох… до онзи…
Я, – Не.
М. – Искам да не съм идвал, да не съм пил, да не съм преживявал това…
Я, – Да не си го писал, като не го помниш…
М. – Не, не почвай пак… Искам да си спомня, наистина искам да си спомня!
Я. – Я ми кажи как беше името на съседа ми?
М. – Ами…
Я. – Онзи със зайците?
М. – Ка… Каменделев… неееее…
Калдеров /К./ – Здравейте! Случайно да имате огънче?
М. – Калдеров…
К. – Здрасти, Макси! Огън?
Я. – Което ми стана мноооого интересно! Я да видим какво имаме тук – среща на випуска?
М. – Калдеров! / гледа втренчено новодошлия/
/Калдеров взима запалката от масата пред онемелия Макс и пали дебела пура с извити краища./
К. – Какво ви води насам?
Я. – Скуката…
К. – Аха, да, тя е неприятен навик… Какви бледи физиономии! Максиме, браво!
М. – Спомените… Моля?
К. – Наддал си доста, грижиш се за себе си, струва ми се… най-сетне.
Я. – Никога не е късно да се погрижиш, особено за задника си.
К. – Горкият ти баща цял живот се мъчи, но не можа да те види в такова цветущо състояние…
М. – Може ли да не се споменава името на баща ми тук повече?
Я. – Никой не е споменавал името му, приятелю…
К. – Как сте? Яворе, ти си пак в закачливо настроение, както винаги… Как е майка ти? Да й предадеш задължително моите най-горещи поздрави, щом се прибереш…
М. – От вратата още…
Я. – А ти си отново в язвително, както виждаме всички. Тебе какво те води насам?
К. – Къщата, нали знаеш, тези хора понякога живеят така, сякаш са за последно на белия свят, никога не можеш да им имаш доверие… Чуждото е само за еднократна употреба.
М. /мърмори/ – За някои от тях си е истина…
К. – Моля? Макси, каза ли нещо? /Пауза./ Поразително е как хората, колкото и да растат, не могат да се отучат от някои детски привички…
М. – Някои никога не порастват…
Я. и К. /почти в един глас/ –  Напълно вярно! – /споглеждат се…/
Кр. – Некви поръчки? Или всички ще шофирате?
К. – Не всички…
Я. – Ама ти откога почна да питаш, нали все носиш?
К. – Един зелен чай с гинко на Туинингс…
Кр. – Имам само зелен магданоз…
Я. – Бира за мен и коняк за Макси.
М. /става/ – Не, аз приключих, време е да тръгвам…
К. – Хайде, хайде, не бързай, виж колко приятно се изненадахме… Нека да се видим за малко, и утре е ден за… шофиране или… там каквото правите.
М. – Не, трябва да вървя, имам ангажименти, чакат ме…
Я. – Къде? Нали нямаше да тръгваш „вече“?
М. – Няма значение…
К. – Хайде, стига – няма смисъл да караш в това състояние… Остани, така и не те видяхме дори на погребението на баща ти…
М.- /поглежда го с кръвясали очи и се изправя/ – Не… Споменавай… Баща ми! Чу ли?
К. – /вдига вежди/ – Струва ми се, си изгубил желанието си за миротворство… Помня какъв добричък беше… Как разваля човек големият град, цъ-цъ-цъ…
Я. – Развалата е плод на забрава, не на запознанство…
К. – Ох, ти, философе, все с твоите неясни приказки…
М. – Довиждане… Всъщност сбогом, предпочитам да не ви виждам в близките няколко века…
К. – Максиме! Сядай веднага!
Кр. – Некви поръчки, вие гос’ине?
К. – Вече поръчах… /към Макс/ Какво си се разкиснал? Пак ли душевни терзания за някоя нежна смотла?
М. – Какво желаеш ти от мене бе, гад? /Тръгва към Калдеров, Явор го задържа/
Я. – Максиме! Спри се!
М. – А ти одеве спря ли, а? /обръща се към Кр./ А ти спря ли? Не, нали? На ви сега! На! /удря по масата/ Цял живот чакам някой да спре, да се усети навреме! Защо е толкова трудно да почувстваш какво му е на другия, а? Аз как чувствам, а? Как все се опитвам да се съобразя, да ви вляза в положението! Това е някакъв абсурден кръг, господи… Толкова искам да спра да се съобразявам… /хваща се за главата/ Дойдох тук… защото исках да разбера, исках да намеря това… от което всичко започна, това което бях… Защото нищо вече не е същото… Кого очаквах да намеря? Кого?
К. – Баща си? Макси, Макси, почакай, излишно е – ако ме удариш, ще те убия! Спри, седни, човече. Успокой се – бяхме приятели, поне навремето, нека за малко поне да забравим всички проблеми, които сме имали… Нека седнем и да се видим като хора, а? /сяда и придърпва един стол за Макса/ Хайде, какво казваше ти – видели сме се случайно – значи нещо имаме да си кажем. Излишно е да ги разиграваме тези сценки… Февруари е труден месец, не можеш да го изиграеш лесно… помниш – не ме гледай кръвнишки! Навън е студ, а ти си изтощен, пил, натоварен… разтовари малко с приятели, събери се с хора… Излишни емоции, излишни! /Приближава устни към ухото му/ Кажи ми какво се случи? Как ти мина през главата да дойдеш точно тук, точно сега? Определено ме изненада – да се видя с теб точно в същата вечер, в която видях Лора…
М. /бавно вдига глава/ – Кого… си видял… тази вечер?
Я. – Лора? Колко странно – стори ми се, че я зърнах днес, потегляше от Шел, минута след като влязох… Хм, да не би да е акостирала и тя в старото гнездо?
К. – О, да. Прибрала се е точно днес, преди малко я изпратих до техните. МАКС!
/Не успява да хване излитащия през вратата Максим, изправя се, после махва с ръка/
Пауза. Кръчмарят се приближава и носи един чай. Слага го на масата. Навън се чува звук от потеглящ автомобил.
Я. – Чай от зелен магданоз?
К. /леко злобно/- Това момче ще си остане само кълбо нерви и безумни решения…
Я. – И ти не можеш за по-дълго от десет секунди да бъдеш поне любезен с някой, нали?
К. – Любезността при мен е константа, Яворе… Господине, бих ли могъл да попитам какво е съдържанието на тази, хм, чаша? На пръв поглед ми наподобява нещо като ммм… – мътеница? И в нея плуват някакви листа… и моркови може би?
Кр. – Чай, госине.
К. – Моля? Аз супа не съм поръчвал.
Кр. – Не съм и носил. Туй е чай.
К. – Желая моментално да отнесете тази гадна субстанция далеч от масата ни… Черен чай поне имате ли?
Кр. – Той секи е черен, зависи колко време се държи у водата…
К. – Моля? /Явор се засмива/ Вижте нямам никакво желание да слушам плоския ви хумор. Донесете ми някакъв чай, незабавно! И по възможност в чиста чаша, и дъното й да се вижда!

Кр. – Аз мръсно немам.

К. /без да му обръща внимание/ – Толкова ли е трудно да получи човек един чай!… Къде хукна нашият идиот сега?

Я. – Накъдето го упъти.

К. – Моля? Яворе, мисля, че прекаляваш с тенденциозните си изказвания. Парадираш твърде много с умствените си способности…

/Сядат, Кръчмаря отнася чая/

К. – Какво те доведе насам?

Я. – Имах една среща наблизо. Реших ей така просто да отскоча…

К. – Ммм, просто така?

Я. – Тъкмо да нагледам и аз съборетината, дали е успяла да се превърне в някой архитектурен паметник…

К. – А-ха. Разбирам. И е добре да се отбиеш в кръчмата? Тук ли се намерихте с нашия приятел?

Я. – Кръчмата е онова, в което винаги се връщаме, след като разберем, че в мама обратно не може …

К. – Хм, винаги ме е радвал бодрият ти цинизъм! Доста освежаващо действа… ако не дразни.

Я. – Дразни това, което напомня слабостите ни.

К. – Господин философ – бихте ли престанали с вашите мъдри афоризми? Стига, Яворе, ти си като някаква говореща книга с цитати…

Я. – А, не – това последното беше лично творчество.
К. – Странно нещо е съдбата – не мислиш ли? Така изведнъж да ни събере тримата в един и същи момент, в родния ни град… Звучи романтично и някак умишлено, почти колкото онази мъдрост за липсата на случайности, ако беше вярна…

Я. – ТИ какво правиш толкова рано преди сезона тук?

К. – Мисля, че споменах вече…

Я. – Какъв е проблемът – не плащат или не пазят?

К. – Аз проблеми нямам, приятелю… но може и да е изникнало нещо… Знае ли човек?

Я. – Човек като теб винаги знае… Не ме убеждавай, че ходиш лично да наглеждаш всичките си имоти.

Кр. – Чаят и бирата. Коняка да го нося ли, или господинът с малките няма да се връща?

Я. – Ще дойде, остави го.

К. /поглежда в чашата и сбърчва нос /- Да видим… /към Явор/ Така формулирано, „всичките си имоти“ може да остави грешно впечатление у някого… Че съм някакъв едър земевладелец. А това не е така…

Я. – Ха-ха!

К. – Имаш нагъл смях.

Я. – Наздраве!

К. /отпива от чашата с чай/ – Оххххх! /захвърля чашата на масата/ Това е не-по-но-си-мо!

/поглежда към бара, после махва с ръка и взема чашата на Максим/ – Коняк! Е, надявам се поне той да е читав.
Я. – Няма как.
К. – Моля?
Я. – Няма как да е, след като твоето желание е всичко да е ужасно нискокачествено.
К. – Какво… Какво говориш?
Я. – Хайде, Калдеров, познаваме се – няма да оставиш което и да е VSOP без критика, та някакво си мижаво българско бренди… Ти си от хората, които не могат да позволят на нищо да е добро. Така би заплашил собствената си перфектност.
К. – Струва ми се, че си стъпил на килима ми с калните си ботуши…
Я. – Само с джапанки съм.
К. – Не мислиш ли, че рискуваш много, като заставаш направо срещу мен?
Я. – Бих мислел, ако ми пукаше, поне колкото на горкия Макси одеве…
К. – /усмивка/ Хм… Да, изглеждаше объркан. Не ми стана ясно от какво…
Я. – Но ти хареса, защото си мислеше, че е от теб?
К. – /усмивка/ Яворе, понякога си просто глупав.
Я. – Има редица по-изтъкнати тъпаци наоколо ми.
К. – Макси не е толкова глупав, той просто пази онази детска наивност, която може да бъде много зловредна, и дори опасна за човека. Познавам я – навремето и аз бях такъв /Явор се усмихва/, но разбрах, че като се раздавам – другите получават всичко, а аз – само жалки остатъци… Ех, в тези времена обаче имаше някаква лекота в живота, някак можех да изгубя много и да го понеса, а сега… Сега съм станал един отвратително чувствителен.
/Обръща се към Кр. и махва с ръка/ – Това, че срещнах Лора днес, ми напомни за онова време… Колко бяхме волни и без никакви съжаления, предразсъдъци… Помниш ли как нищо не ни спираше? Нищо! Дори и собствените ни излишни морални задръжки! Помниш ли нашите /произнася много странно думата/ експерименти, Яшо?
Я. /отпива без да отговори/
К. – Помниш ги със сигурност. За мен те бяха много целебни, изчистиха всякакви излишни детинщини от главата ми… Иначе щях да съм като Макси…
Я. – А ти не пазиш ли каквато и да било наивност – ето в момента вярваш, че си го прогонил…
К. – А не съм ли?
Я. – Казах ти вече, че си го упътил…
К. – Много нагло се държиш, казвам ти… И накъде съм го упътил според теб?
Я. – Към Лора, разбира се.
/Калдеров оставя чашата рязко./
– Да не искаш да кажеш, че… О, не, този идиот ще отиде да я безпокои! Господи, как не съобразих!
/поглежда часовника си, махва с ръка на Кр. и хвърля едра банкнота на масата/
– Имаше нещо между тях навремето, нали? Ех, нещастник проклет! /става/
– Отивам да отърва момичето. И майка й, и баща й са там, късно е – никое време, той ще вземе да им досажда… Наистина там е отишъл, глупакът му с глупак…
Я. – Остави го. Няма смисъл да контролираш всичко – и без това си личи, че се проваляш…
К. /гледа го втренчено/ – Ти… започваш да ме дразниш… неистово вече… или… После ще си поговорим, само да измъкна онзи кретен безмозъчен за ушите, и идвам да си довършим срещичката… випускна!
/Калдеров излиза решително през вратата./
Пердето пада.

Второ перде:

 / В кръчмата е само Явор. Навън се чува изскърцване на спирачки и после оглушителен трясък.

Максим влита държейки се за челото, по ръката му и дрехите има кръв. /

Я. – Макси! Макси, какво стана?
М. – Какво искаш пък ти? Къде е нашият приятел, да му смачкам мръсната мутра!
Я. – Максиме, седни! Добре ли си? Къде хукна?
М. – Където си ща!
Я. – Какво стана?
М. – Нищо. Абсолютно нищо не стана. Отидох, видях я, и… толкоз. Нищо не се е случило.
Я. – От къде е тази кръв?
М. – Блъснах някаква кола отвън, не успях да завъртя навреме и… се забих.
Кр. – Като не е пил човек, колан му не требе, така е…
М. -Я да млъкваш!
Я. – Ето.  / подава салфетка/ Господин герой.
М. – Моля? Какво желаеш?
Я. – Хукна да я отърваваш от Калдеров, а?
М. – Тя… Тя се е видяла с него днес. Говорили са. Пили са кафе. Имат среща.
Я. – Макс!
М. – ИМАТ СРЕЩА! УТРЕ!
Я. – Съдейки по крясъците, ще е футболна среща.
М. – Какво? Ти… ти подиграваш ли ми се? /посяга към коняка/
Я. – Между впрочем този е на Калдеров.
М. /хвърля чашата на масата, тя не се обръща/ – Гадно копеле!
Я. – Всички сме такива, Макси, но ти си забравил…
М. – Нищо не съм забравил! Нищо не ИСКАМ да помня!
Я. – Аха, последователен както винаги…
/пауза/
Кр. – А, не… Няма вече. Свърши.
М. – Какво искате пък вие?
Кр. – Коняк вече няма.
М. – Нищо не съм казал!
Кр. – Именно. Нали мълчанието било знак… Та зат’ва викам, че е свършил. Нещо друго? Имам ракийка, водка, мастика…
М. – НЕ искам нищо.
Я. – Пийни едно кафе. Може да ти подейства добре.
Кр. /в един глас с Максим / – Кафе няма. /Макс се смее горчиво/
Я. – Я ни донеси по едно уиски тогава. Човек трябва да знае кога да спре. /към Максим/ С компромисите.
М. – Господи!
Я. – Сега искам да седнеш удобно, да се отпуснеш и да ми разкажеш какво се случи.
М. – Казах ти вече – бях…
Я. – Не тази вечер. Преди това. Какво те накара да дойдеш тук?
М. – Не мога…
Я. – Да видим. Ти опитай, а аз ще се проявя като неприятен критик и ще ти кажа дали си успял.
М. – Яворе… Аз съм изверг.
Я. – О, вече започваш да си спомняш…
М. – Аз имах… Имам проблеми. Все още имам. То беше още от преди години… Винаги съм стоял в редакцията по нощите, особено когато завършвахме брой или когато нещо не беше скроено както трябва… А тя всеки път търпеливо ме чакаше. Всеки път ми казваше, че оценява работата ми, че правя прекрасни неща и затова си заслужава. Всъщност – аз не я заслужавах! Дрипльо, смешко – колко е ВАЖНА работата ми… /отпива от чашата, пали цигара/. И от известно време насам стана съвсем зле – нищо не се получаваше, стоях нон стоп в офиса, парите хвърчаха като обезумели, аз – като побъркан ходех полупиян всеки път, когато не бях на работа… И… после дойде онзи път. Когато я видях. Беше щастлива, очите й грееха и мен ме жегна нещо в сърцето. Казах си, че трябва да има причина, че моите постоянни проблеми не може да отгледат такова щастие… И… един ден я видях.
Я. – Смееше ли се, като говореше с него?
М. – Млъкни! Мълчи, остави ме да довърша, знам че съм прозрачен като счупена чаша, искам да говоря сега…
Беше просто някакъв човек, но не го познавах… Нямах никакъв повод, но започнах да ревнувам като черен турчин…
Я. – Белите са по-опасни… Ревността е винаги страх от загуба, страхът на егото – „крадат от мен“… Консуматорско безсмислие… Но ти знаеш – беше там навремето и помниш…
М. – И колкото повече тя беше с мен и се усмихваше, толкова повече аз бях с него и се подтисках… Дяволе – не Господи – дяволе, колко много яд гореше в гърдите ми. И започнах да водя тайна война. Противях се на всичко, което тя искаше, дори неведнъж сменях неща, които съм предложил аз, с други, ако тя ги прегърнеше радостно… Бяха дни на адско дебнене. Бърках й в пощата, в телефона, разкъсвах се, когато чувах, че получава смс-и, слушах и тълкувах разговорите й… И знаеш ли какво? Всичко, което търсех, бяха неща, които аз бих направил, ревнувах я от собствените си грехове…
Я. – Срещал си се с друга?
М. – Не, никога… Не че не ми е хрумвало, но в този галоп на работата, просто…
И един ден тя се промени. Престана да е щастлива, беше една депресирана и подтисната, личеше й, че е нещастна. Започнахме да се караме все повече. Отначало си помислих – край с другия, после осъзнах, че това ме убива… Това, че не е щастлива… Но си казах – има време, нещата ще се оправят… И един ден се прибрах, и я заварих да пие сама водка в хола, а тя почти никога не пиеше. Седеше и гледаше картината, тази картина, която сама бе нарисувала. „Помниш ли, Макси? – каза ми. – Помниш ли какво ми написа?“ „Да – отвърнах аз. – Как да не помня, нали аз съм го писал!“ И студът ме преряза и тя явно го усети, защото викна – „Кажи какво е тогава, кажи!“
/отпива от чашата/ Не знаеш какво имаш, докато не откриеш загубата му, а я откриваш чак след като разбереш какво си имал… И после беше мазало, аз й наговорих всичките си страхове, всичките си подозрения…
Всички илюзии, Яворе, всички глупости, които дори да са верни, не стават част от живота ти, докато ти или другият човек не ги приемете, и не решите да го подчините на тях… Докато пазите топлината на това, което искате, има за какво да се борите.
Иначе е обречено дори да сте само двама на този свят…
Тя се изнесе, а аз избягах тук.
/Пауза. В пълна тишина Кр. носи две пълни чаши и взима празните/.
Я. – И аз избягах… Но от друго.
М. – Ти не живееш ли тук?
Я. – Не. Днес реших да се върна за малко, за да видя как така съм пожелал това, което съм.
М. – Какво?
Я. – Аз съм последователен човек, Макси. Когато има нещо, което да си струва да направиш, го правя. /въздъхва/ Кога реших да се занимавам с режисура? Защо ми хрумна, че в тази страна нещо може да стане? Знаеш ли какво става? Безсмислено надлъгване, че правим нещо. Всеки работи по някакви поръчки, и всеки се държи сякаш е най-големият гений и само да дойдат
големите пари, ще им покаже на тях… И нищо. Скапана гладна интелектуална аристокрация! Никой не подава ръка за нищо. И само ние сме собствената си публика, и то за да завиждаме и да си водим бележки… колко сме зле. Завистта е единственото ни спасение от неудовлетворението. /клати глава/ Не е за разправяне…
М. – А не сме ли и ние такива, Яворе?
Я. – О, вече си спомняш… Ние сме по-лоши… Нима не помниш февруари?
М.- Какво за февруари?
/В този миг вратата се отваря и в кръчмата влиза Калдеров. След него една жена./
М. – Лора!
К. – Ето както ти казах – компанията е в пълен състав.
Л. – Добър вечер.
М. – Лора! Какво правиш тук, нали искаше да спиш?
Л. – Мога ли да спя с такива преследвачи по петите си?
Я. – Лорита, много се радвам, че те виждам… Колко време мина!
М. – Лора, прибери се, тук е ужасно, просто…
Л. – Пак си пил.
Я. – О, тук всички сме пили – нали сме в кръчма!
К. – Уверявам те, скъпа, че съм консумирал само чай.
Я. – С коняк.
М. – Лора, нека…
Л. – Млъкни! Искам и аз един.
Кр. – Коняка го пресушиха тия жадни типове, ако искате нещо друго…
Л. – Яшо, какво пиеш?
Я. – Гъски.
Л. – И аз съм гъска – сипи и на мен.
К. – Позволи ми да те почерпя нещо по-квалитетно…
Я – Което идва от куалити – и ще рече качество, но тъй като  българската дума е твърде обикновена и не притежава онази привлекателност на чуждицата, е по-гъзарско да е „квалитетно“. Мога ли да ти оферирам един сингъл-денс с екстремно секси партнър – хай-фай-а на макс – фул релакс! А навремето ти, Калдеров, пишеше стихове!
К – Яворе, натрапваш се!
Я. – Всички тук се натрапихте на дамата преди мен – мой ред е!
М. – Лора, нека да те заведа до вас, няма да оставам…
Л. – Не искам да чувам нито дума, остави ме на мира! И без това не мога да разбера защо трябваше и ти да идваш тук!
К. – Вие като че ли сте били заедно преди това?
Я. – Естествено, нали са мъж и жена!
К. – Моля?
Л. – По-скоро – доскоро бяхме… Наздраве.
М – Лора!
К. – Макси, стига си викал! Кога… сте се оженили? Вие двамата? Вие… къде сте се намерили?
Я. – На дансинга…
К. – Стига – коя е българската дума за това – танцувална площадка?
Я. – Я какъв идеен тип!
Л. – През девет планини… Какъв ти е проблемът пък на тебе?
К. – Аз нямам проблеми. Само питам. Странно ми е след днешния ден.
М – Какво в днешния ден? Какво се е случило?
К. – Това не е твоя работа…
Я. – А, то и наша не е, но ти ни занимаваш…
К. – Лоричка, хайде да си вървим, всъщност май беше лоша идея, че те доведох тук.
Л. – Не – защо? Забавно е – тримата училищни ултра гларуси, събрани около една жена тази вечер… И това съм аз! Страхотна чест.
М. – Не съм бил ултра гларус никога…
Я. – Е, това не е съвсем така…
Л. – Какво ви събра тук, точно днес?
Я. – Пиенето.
К. – Случайността.
М. – Лора!
Я. – Ха-ха, Макси, твоят отговор е най-верен!
М. – Нямам нищо общо с вас.
Я. – Максиме – сложи ръка на сърцето си и си признай греховете!
К. – О, ти изглежда, приятелю, си забравил нашите веселби…
Я. – Или експерименти, както каза ти одеве.
М. – Престанете!
Я. – Защо не дойде на погребението на баща ти, Макс? Спомените ти май не са толкова изветрели.
К. – Баща ти беше много умен мъж. Изключително неуважително е да не отидеш.
Я. – А днес поне до магазина ходи ли?
К. – Не влезе ли, не ти ли се прииска да видиш онова чудно местенце…
Я. – Нашето местенце…
М. – Стига!
Л. – Охооо, гларуси-романтици! Спомням си онези купони… Бяха други години, бяхме толкова щури…
М. – Не искам да си спомням нищо!
К. – А диванът?
Я. – Диванчето, Макси, не си ли го спомняш?
Л. – Какво е това диванче?
Я. – Ако можеше да говори…
К. – Стига, Макси, ти започна цялата история! Донякъде дори трябва да ти благодаря, защото благодарение на теб и на тези чудни моменти, осъзнах истината за нещата!
М. – Тръгвам си! Лора, ако искаш оставай, аз не мога повече!
Я. – Няма смисъл, ако искаш да си тръгнеш с нея, трябва да издържиш докрай!
К. – Той ли?
М. – Какво да издържам, не мислите ли, че издържах достатъчно?
Я. – Ти казваше навремето, че ако не може повече, е почти като да не можеш вече.
К. – Да, това го бях забравил! Ти си странен човек – да измислиш такова перфектно нещо… Такова изпитание и изграждане за мъже… и после да се държиш така детински като днес! Що за уроци си научил от самия себе си?
М. – Млъкни, ще те убия!
К. – Аха – така вече ми харесваш!
Л. – За какво говорите?
Я. – Не е много за женски уши, може да разкриеш тайните на сърцата ни!
К. – Или на разума ни, бих казал.
Л. – Е, хайде разкажете ми, мисля, че познавам няколко тайни на няколко мъже… Няма да ме учудите много.
М. – Не. Не искам да се връщам назад. Калдеров, ти си мръсен, долен изверг, без капка чувство. Искам да се махнеш.
К. /тихо/ – Ти ми помогна за това, Макси… Затова съм такъв. Ти ми помогна да стана такъв – и аз всъщност съм ти много благодарен…
Я. – Я, Калдеров – благодарен… Какъв ден сме днес?
Л. – Почакайте, какво става? Какви са тези тайнствени приказки? /към Максим/ Какво си направил?
Я. – Нищо, просто бяхме млади и неопитни и се вързахме на нашия приятел с разбитото сърце…
К. – Просто ни осени едновременно вдъхновение, бих казал…
Я. – Хахаха, о да – за един за стихове, за друг за жени!
М. – Не съм измислял нищо. Всичко беше истина. Не се оправдавайте с мен!
Я. – Трудно е да се оправдаем въобще, но щом казваш…
К. – Макси, това беше най-брилянтното ти хрумване… Ако не беше такъв тъпак да изчезнеш след гимназията… Можехме да постигнем много.
Л. /тихо, само към Максим/ – Ще ми кажеш ли за какво става дума?
М. – Нямам представа…
К. – Ха.
Л. – Макси…
М. – Я, ти ми каза Макси… Добра си само като искаш нещо от мен…
Л. – Всъщност, не ме интересува чак толкова… Калдеров, да си вървим?
М. – С него ли ще си тръгнеш?
К. – Ами да.
Л. – Няма с кой друг, Явор е пил прекалено много, съдейки по това, че философства непрекъснато.
М. – Няма ли да ми простиш?
Л. – Няма какво да прощавам, направихме най-лошото, на което бяхме способни…
Я. – Странно е да ви видя в такава светлина… Толкова сте уязвими всички, дори ти, Калдеров.
К. /подсмихва се/ – Илюзии…
Л. – Ще ми разкажеш ли?
М. – Ще се прибереш ли с мен?
Л. – Това някаква сделка ли е?
К. – Аз съм добър в сделките, мога да консултирам някого.
Я. – За тебе знаем. Който е добър в избягването на лични отношения, е добър и в сделките…
К. – Господин Шопенхауер, бихте ли ни спестили проблясъците си?
М. – Няма нищо за разказване… Бяхме хлапетии и харесвахме момичетата… И това е.
Я. – Ооооо, не е това! Хайде сега, искаш да кажеш, че сме били в гей класа на гимназията? И на другите им харесваха момичетата. Но не ги манипулираха така…
Л. – Я ми разкажи ти, господин философе!
Я. – Не съм сигурен, че съм оторизиран да издам такива тайни, госпожо… Упълномощен, на бе-ге.
К. – Мила, мисля, че е време да вървим!
Л. – Я сядайте и тримата и разказвайте, че ми омръзнахте! Затова ли ме довлякохте тук? Дойдох, за да си почина малко… от обвързаности и задължения, от горчилка… А намирам още по-големи проблеми.
К – Аз проблеми нямам…
Я. – Я млъкни, ти си с най-големите…
К. – Яворе, предупреждавам те!
М. – Не мога да говоря повече. Не искам.
К. – Макс, навремето съвсем не бе такъв. Беше много по-самоуверен.
Я. – Е, не и когато онази незнайна хубавица му бе бръкнала в слънчевия сплит…
М. – Млъкнете!
К. – Хайде, от какво да се срамуваш толкова? Ти беше решил да докажеш, че любовта е илюзия, и само тези, които го разбират, могат да се възползват от това! И беше ПРАВ!
Я. – Дали? Не е ясно… Но пък беше факт, че събра ентусиасти да пробват.
Л. – Какво?
К. – Да експериментират.
Я. – Идеята беше, че ако се правиш дълго време на влюбен с подходящите средства – писма, стихове, картички, цветя, срещи, разходки, разговори, – всяка ще се влюби в теб.
К. – А ако ти съзнаваш, че е само игра -за теб няма опасност.
Я. – И така имаш на тепсия всичко – здраво сърце, прескъпоценната ти свобода, и влюбена до ушите девойка.
М. – Това бяха глупости, пълни глупости…
Л. – Кога го измислихте това?
К. – Ами не помня точно…
Я. – След като баща му на Макс ни пусна да ползваме стаята в задната част на магазинчето…
Л. – Значи преди 10-и клас?
Я. – О, да…
К. – Не, не, мисля, че не беше тогава…
Л /към Калдеров, гледа го втренчено/ – Млъкни, мръснико.
К. – Исках да кажа, че беше по-рано.
Л. – Аха… тоест всички тук са мръсници!
Я. – Извинявай, скъпа, но ако трябва да използвам адекватна дума, ще трябва да кажа, че си курва…
/Максим става и забива един шамар на Явор. Калдеров го сграбчва за ръцете и го блъска на земята./
Л. – Всяка жена, която си позволява онова, което си позволяват мъжете, е курва… Във всеки смисъл на тези думи…
Я. – Много… добре казано.
М. – Искаш да кажеш… искаш да кажеш… че си спала с тях?
Я. – Макси, след като ти зачезна така непредвидено, Калдеров ходи дълго време с Лора.
К. – А Явор по-кратко.
М. – Ти… как… как си могла… защо е всичко това… И то след всичко, което преживяхме…
Л. – Както разбирам, то не е било нищо. Клубът на гларусите явно е бил всичко за теб.
М. – Глупости, пълни глупости!
К. – Хайде Макси, спри да се оправдаваш! Това е факт… Ние изиграхме всички!
М. – Не.
К. – Доказахме, че любовта е химера, зависимост, която съществува само в илюзиите на желаещия я!
Я. – Да, така беше – това, което желаеш, те погубва. Затова използвай го, без да му се подчиняваш – взимаш и хвърляш… Ово е стандарт, както казал сърбинът…
К. – Всичко е само в главата ти!
М. – Целият свят е само в главата ти… Това значи ли, че не съществува? Значи ли? Вие сте едни безчувствени гадове! Затова не съществува нищо за вас!
Я. /тихо/ – Съжалявам, но, за мен вече не е вярно… Опитах се, но не става…
К. –  Глупости, чувствата са само подчиняващите вериги на реалността! Трябва да извлечеш удовлетворението, трябва да избегнеш всички други излишни емоции, които те оковават!
М. – Как може да оцениш това, което имаш, без чувства?
Л. – Не! Ти не ми говори за оценяване, за какво си имал или не! Точно ти недей! Мислиш си, че е достатъчно веднъж да си се уговорил с един човек, веднъж да си му казал „обичам те“? Или веднъж да заживееш с него – и край, нещата си циклят като влак по нанадолнище? Да, но не! Защото ако оставиш всичко на гравитацията – откриваш, че пропастта има дъно! Любовта е непрестанен разговор, в който думите никога не трябва да са еднакви, както не са еднакви тези, които ги изричат! Тя е реката, в която не може никога да влезеш два пъти – затова трябва да влизаш непрекъснато!
Я. – Е – би могъл и да стоиш по средата и да се плацикаш на прииждащите води.
К. – Любовта е химера. Тя е перфектната илюзия, няма смисъл да я обсъждаме.
М. – Ти също си илюзия, нали? Искам да изчезнеш, но не може, и това е… Същото е и с връзката, с обичта.
Я. – Господи, кое време е – а ние си говорим за такива прозаични неща като любов…
К. – Няма я – тя не съществува!
Л. – Ами щом я няма – какво правиш тук?
К. – Чакам те, за да си тръгнем.
Л. – Защо, аз мога и сама?
К. – Но… нали ми каза днес, че… Не е удобно да се прибираш сама!
Л. – Ти защо ще идваш с мен – заради секс ли? А утре защо искаш да се видим? Ако е за едното ебане – не, благодаря!
К. – Не е само това, мила, има и друго. Все пак е удоволствие да бъдеш с такава красива жена, да флиртуваш, да я имаш в леглото си, да я водиш където поискаш…
Л. – Значи не си падаш по мен въобще? Само искаш да изживееш някакво удоволствие с някоя жена – ами бягай – красиви колкото щеш!
К. – Виж, мила, всичко това са илюзии… които те оковават, ако им вярваш. Ела с мен да изживеем една красива илюзия, помнейки, че е такава, и нека да не се ограничаваме!
Л. – Не вярата те оковава. Безплодността на всичко, когато се лишиш от нея, те обездвижва. Не искам да живея илюзии. Искам нещо истинско. А всяко нещо е истинско, щом вярваш в него. От дъното на душата ти.
К. – Хайде, хайде, приказки! Нека да тръгваме – ако не си сега в настроение, само ще те изпратя, а утре ще преосмислиш думите ми и ще се срещнем!
М – Свали си ръцете от нея!
Я. – Мила моя, ти ме надмина тази вечер… Всичко е истинско само щом вярваш! Точно така е! Ние се нуждаем от вяра дори само за да пресечем улицата, казваше един приятел, и аз все му се смеех, защото говореше за религия според мен! А всъщност… Като малък се съмнявах в това дали другите страни съществуват – мислех си, че всички наоколо са си ги измислили, за да се подиграват с мен, за да ме изиграят… Да ме изиграят, както февруарският студ, който винаги изиграва полъганите от януарското затопляне… Баща ти все го повтаряше, Макси – „не се мъчете да излъжете февруари, той винаги къта скрита буца лед в джеба“…
Л. – Помните ли кучето? Помните ли февруари?
М. – Помня. Аз бях глупакът.
Я. – Не, Макси. Всички бяхме.
К. – Кое куче? За какво говорите?
Л. – Кучето в двора на къщата преди тази на Лина… Помните ли я? Всеки път, когато минехме оттам, то се скъсваше да лае… Направо щеше да ни изяде… И една вечер, бяхме сами с нея… иначе брат й все го пъдеше… Но в тази вечер бяхме двете, и то изскочи навън, някак странно лаеше… Лина се изплаши и хукна напред, а то хукна след нея… Тогава видях, че не се мъчи да я захапе, а само да я прогони. И после то се случи… къщата изскърца страшно силно, част от покрива се отцепи… /скрива лице в ръцете си/…
Тази година се видях с брат й – беше си дошъл от Германия. И ти – /сочи към Макс/ не намери нито един час, за да го видим…
Никога няма да забравя това куче… Мисля, че такива сме и ние хората, дотолкова сме неадекватни понякога, че не можем да разберем дали някой се опитва да ни ухапе или спаси…
М. – Лора… На Лина брат й ли беше…
Л. – Той беше… Искаше да се видите. На няколко пъти ти казвах, но… Но ти си човекът, който нехае за всичко, което казвам. И сега искам да си вървя.

М. – Аз съм бил по-голям глупак, отколкото мислех…
К. – Чудесно – сега ще те изпратя!
Я. – Калдеров, я вземи си върви… Стига вече, натрапваш се.
К. – А кой, ти ли ще я изпратиш?
М. – Не – аз.
К. – Макси, не ми се пречкай, както виждам, няма нищо между…
М. – Калдеров. Махай се.
Я. – Нали не вярваш в това, друже?
К. – Не сте вие, които ще определите в какво вярвам. Хайде, скъпа, тръгваме!
М. – Махни си ръцете от нея, ти казвам!
К. – Вземи да млъкнеш! Ще глътнеш нещо, дето не трябва! /дръпва Лора, тя изпищява, той вади оръжие/ – Махнете се! МАРШ ОТТУКА!

Л. – Пусни ме, пусни ме, боли!
Я. – И все пак може би илюзиите не са всичко, а, Калдеров?
М. /върви след Калдеров и Лора/ – Пусни жена ми, гад! Махни си гадните лапи! Не ми пука от тъпото ти желязо! Остави я!
Я. /тихо/ – А може би ти вярваш най-силно, а, Калдеров? Защото те е страх… Само дето страх вяра не крепи…
К. – Млъкни! /обръща се към Явор/ Да мълчиш! Няма да спра! Няма да я оставя! НЯМА! ТО Е ПО-СИЛНО ОТ МЕН!
/внезапно едрият мъж се свлича на земята, пистолетът издрънчава. Кр., застанал зад него, отпуска ръката си с тигана/
Кр – Тука по нашио край мометата са на почит и уважение… Не знам как е по-вашио с тая либоф, ама си опичайте акъла. Айде – да ви нема!
Я. – Благодаря.
Л – Аз… искам… да си ходя… ще вървя сама… Никой не искам…
Обръща се.
Я. – Макси! Какво пишеше отзад на картината? Сега  е моментът, бързо!
/Пауза/
Я. – И не забравяй, че тези неща винаги съдържат думата обич или любов…
/Максим гледа известно време как Лора се приближава до вратата. Когато тя я отваря. той се втурва напред./
М. – Лора, искам само да ти кажа… На гърба на картината пишеше – Най-…
/Кръчмарят отново отпуска тигана, след като Макси се е свлякъл в несвяст на пода/
Кр. – Аман от герои! Брей, нахали!
Л. – НЕ! Какво направи, защо го удари, Макси, Макси…
Кр. – Брей, то па и либоф имало… Е, грешки стават, отде да знам кой е истинскиа… Ше се опраи, малко ше го кове главата.
Лора и Явор вдигат Максим и го слагат на един стол./
Я. – Уф, този като удря, не се шегува! Леле каква цицина ще му излезе!
Л. – Макси, Макси! Ох, защо ти трябваше да тичаш, и да не си се сетил дори…
Я. – Естествено, че се е сетил. Отдавна си бе спомнил.
Л. – Откъде знаеш?
Я. – Каза ми го, като се видяхме тази вечер. Като ми разказа как сте се посдърпали.
Л. – Аха. И какво беше?
Я. – Ти си знаеш.
Л. – Но ти – не, както виждам. Само напразно го защитаваш.
Я. – Знам, разбира се.
Л. – И какво е?
Я. – Написал ти е – в порив на любовен подем: /с лека насмешка/
„Най-големият дар за човека, когото обичаш, е да му дадеш свобода.
Мълчание.

Я. – Затова ли беше цялата тази драма? За да стигнете до тези слова?

Л. /тихо, но твърдо/ – Да.

/Кръчмарят забърсва за последно една чаша поглежда я на мижавата лампа и след като я оставя, вдига пистолета и промърморва:/
– Хеле пък и празен… Башка луд!

Advertisements

One Response to Да изиграеш февруари

  1. […] издаване на отличената пиеса “Да изиграеш февруари” в хартиен сборник. (С риск да омажа тежкото […]

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: