Всички илюзии

-Ти осъзнаваш много добре, че всичко това са илюзии нали? –

Двамата стояха един срещу друг под начумереното дъждовно небе, тя – загърната плътно в палтото си, с упорито стиснати устни и втренчен в лицето му поглед, той – зъзнещ, леко присвит, с поглед, който блуждаеше между небето и земята, и едва отвреме-навреме се впиваше в бленуваното лице срещу него.

– Да.. – измънка неопределено мъжът, който напомняше повече момче – Да, но…

– Какво но? – тръсна се тя – Няма но – това в главата ти ли е, или не?

– Ами в твоята? – осмели се да зададе въпрос той и погледът му, леко разфокусиран, като при силна температура залепи гореща целувка върху чертите й. Личеше си, че й се любува при всяка секунда, в която можеше да задържи очите си върху й. – Признай си – премина в атака леко разтреперан – Признай си – не може да е само от едната страна! Ако само аз съм така – тогава това е болест, мания, обсесия! Ако е взаимно обаче? Тогава? Значи има нещо!

– Има неща само в главата ти! – избухна тя и той потръпна и се сви под дълбочината на много тъмните й очи.

– Добре – прошепна едва ли не само с устни.

Толкова й стигаше явно за да съжали, да се разкае за начина, и сърцето й, и без друго вече треперещо до пръсване, да се разтупти още по-силно.

Борбата навън бе нищо, най-трудна е борбата вътре.

– Има нещо – каза почти толкова тихо. – Има естествено. Иначе не бихме стояли тук, в това и без нас глупаво и кисело време, на този и без нас тъжен площад…

Той надигна глава и на почти сгърченото му до този момент лице изведнъж изгря светлина, като слънцето след дълга мъгла. Това я прободе много по-силно отколкото тъгата, отколкото дори сълзите му – не можеше да изтърпи тази усмивка, не я беше заслужила, тя не беше за нея, беше за онази жена в главата му… както и нейните нежни и безкрайни ласки щяха да си останат за онзи мъж в главата й.

Не за него.

Затова отвори уста, когато той пристъпи напред, и погледът й го спря.

– Тогава? – повтори той –

– Тогава – пое си дъх тя и потокът от чувства достигна устните й – Тогава – както преди. Както никога – за секунда пак спря задържайки него, себе си, думите, нещата които щеше да каже, времето и капките дъжд, които нежно пробождаха парещото й чело.

След това впи очи в него и всичко се изля.

– Слушай… Ти не ме познаваш, знаеш ли? Не, замълчи, знам че ще кажеш, че го искаш – но искаш всъщност да ме имаш като жена, а за това не е нужно да ме познаваш, не говоря и само за влечение, или само за леглото… Нужно е да ме опознаваш докато сме заедно, докато го правим, докато сме вкопчени един в друг, докато се срещаме, докато бягаме от вината си, докато ме целуваш, сякаш ще ме загубиш всеки момент, докато ме свършваш безкрай – о, да знам че ще бъде така, дори мога да те усетя в себе си… Но не можем да започнем тази игра – когато се опознаем ще бъде късно… късно за нас да поемем по друг път, а ние страстно ще желаем да споделим света си, приятелите си, дома си, и всички други неща, които обичаме… И на които ще им е забранено да знаят за нас.

Сега съм само една бляскава илюзия в главата ти, обещаваща вълшебни нощи и приказно дълги разговори, в които ще откриваме, че сме се познавали, че сме родени един за друг… Знам, че ще стане така – независимо, че сме открили родените за нас – винаги има място и за нови в сърцата ни.

Очите й се присвиха и го пронизаха с кобалтовия си блясък. Той се олюля от натиска им и стисна устни още по-здраво.

– Затова – продължи тя безмилостно студено – сега трябва да ме опознаеш. Да ме опознаеш такава каквато съм, за да изтрия илюзията от главата ти, да махна онази, която само ти обещава, без да взема нищо насреща и да ти покажа тази, която ще ти вземе всичко, без да ти даде почти нищо…

Слушай…

И тя отметна глава, притвори очи и започна да рисува с думите си.

– Аз съм кестенява всъщност, но съм боядисала косите си, по-скоро от любопитство и скука, отколкото от желание за красота; единият ми крак е незабележимо по-къс от другия и затова имам странна, леко люлееща се походка, за да прикрия този скапан дефект; като дете бутнах един врящ чайник от котлона и ми остана един много дълъг противен белег, слава богу на рамото; когато говоря дълго, постепенно забързвам говора си, така че хората се напрягат, за да ме разберат, гласът ми става писклив и насечен когато се гневя, падам си по брутални вицове и дори си пускам порно, когато няма нищо друго забавно по телевизията; въпреки че ти изглеждам оправна, съм несигурна, когато срещу мен седи несигурен човек, в магазина обикновено или трябва да грабна първото нещо или да не влизам; ако трябва да върна нещо, което не ми харесва, се скарвам и викам, вместо да обясня… Викам и по време на секс, обичам да хапя отвратително силно и да оставям белези, особено ако свършиш преди мен, обичам да увивам краката си около краката ти, и да насочвам движенията ти навътре дълбоко в себе си, за да знаеш, че те искам още повече; излъгах майка си когато за първи път правих секс, че ще спя при най-добрата си приятелка, тя ме издаде, и аз й го върнах като казах на гаджето й, че тя ходи и с един от гимназията… Мразя се за повечето от нещата, които ще ти призная, и се обичам за много други, които, като гледам как трепериш, може би е по-добре да ти спестя… Аз съм болна фантазьорка, когато стане дума да планирам пътуване – мога да седя и да мечтая  с часове наред къде, кога и с кого ще отида, какво ще разгледам; когато ми стане най-скучно и се чудя какво да правя, или когато се мъча да се отърва от някой натрапник, умирам да се пъхна в най-дългия магазин или базар на земята и да водя безсмислени, безкрайно дълги разговори с продавачите… Мога да те слушам така внимателно, както никой друг за най-голямата глупост, а мога и да блея точно когато казваш най-важното нещо за теб… Стомахът ми се подува щом хапна нещо сладко или пийна дори мъничко газирано, става на безформени гънки, които и ти, както и всеки друг мъж досега, ще кажеш че са моя илюзия и че нищо не се вижда; непостоянна съм в диетите, много обичам задушевните разговори, и едновременно с това мога да ги захвърля, колкото и сладки да са само заради някой добре изглеждащ тузар и да го гледам като си представям как ме гледа на свой ред и… Имам малко цветя, които гледам много зле, и ако не е майка ми ще забравя окончателно, но обожавам кучета и котки, и то и двата вида – обичам ги и заедно, и поотделно – плаках като прасе, когато любимият ми боксер почина, а после си взех още един, както и един кокер – това дали не говори за някаква безчувственост?… въпреки огромната чудовищна мъка, която изпитвах тогава; обичам да си пея, когато карам и да показвам среден пръст на някой дришльо през прозореца, обичам да пия вино и тогава ми минават най-много дръзки мисли за някоя авантюра… Скарах се с баща си и почти не се виждахме, дори когато разбрах, че е болен, не отговарях на писмата му, този ужасен човек, който винаги ме разплакваше, и който въпреки всичко толкова много обичах, ето и сега плача, а той е отдавна безразличен, завинаги, окончателно към мен и към моите женски лиготии… Именно, за да му докажа, че не са лиготии, че съм твърда, че съм мъжко момиче, не отивах да го видя, като все си мислех, че ще се оправи… докато не видях майка ми пред дома си, полудяла от скръб и ужас и търсеща ме на всяка цена… Завлече ме до вкъщи, а той почти беше издъхнал, аз сложих ръка непохватно на гърдите му – къде е училището за тези неща – как да поемеш дете за пръв път, как да погалиш умиращ?… И не плаках, докато не видях как усмивката му – може би една от десет през живота му, и последната за мен – усмивката му да изтлява и чертите му да се отпускат в мъртвешко спокойствие… Тогава вече заревах, завряла глава в гърдите му, вече знаех как, сякаш нещо в мен се отприщи… Също както се отприщи по време на голямото земетресение, когато дъщеря ми бе сама вкъщи, а аз закъснявах от работа в отвратителното задръстване – тогава се научих да карам без да гледам, да псувам без да мисля, да крещя… влетях в къщи и я грабнах, може би я изплаших повече, отколкото я успокоих, но я понесох през стълбището, през тресящата се сграда, през тресящото си сърце, успях да я изнеса без да си спомням после как, без да обръщам внимание на плача й, на юмручетата й, с които ме удряше да я пусна… Думите ми стават по-напрегнати, знам че съм все по-емоционална, но няма как, спомените болят…

Тя спря за секунда и погледна мълчаливия мъж пред себе си.

– Как е? – попита.

– Боли – отвърна кратко той и сви рамене.

– Защото продължаваш да мечтаеш. Защото още не ме познаваш, а и дори да ме опознаеш истински, няма да стане от първия път, би трябвало да говоря с дни, за да разбереш, за да мине времето, което неизменно е необходимо на всяко нещо да узрее… и да умре.

Добре.

Представи си, че живеем в една къща, аз със моите, ти със твоите деца и по-някакъв начин сме успели да сглобим дом и да се отървем от пречките за него… Ти се прибираш от работа, а мен още ме няма, децата си идват едно по едно от училище, а аз не съм се върнала, знаеш че съм на среща със някакъв човек, но не знаеш нито с кого, нито къде, търсиш ме по мобилния, но той е изключен… Какво ще си помислиш? Че не съм с някой друг мъж, другаде, намерила това което намирам сега с теб? И след като си изредил телефоните на всичките ми приятелки, приятели и колеги, няма да седнеш омърлушен и неспособен да сипеш дори яденето по чиниите? А след вечеря да измърмориш, че излизаш, и да се скиташ по улиците и кръчмите, докато не ти звънна от домашния си телефон и не те питам как така си зарязал всичко – децата къщата… И след ужасния скандал, който ще отнесем и двамата заради отказа ми да ти кажа каквото и да било относно моята среща – защото доверието не се гради на проверки, каквото и да разправят  това е все едно вярващ да търси доказателства – в теб няма ли да продължи да гризе онази личинка, онази какавида на ревността, и да расте, за да се превърне в това, което щяхме да направим сега…

Или си представи друго – отърсили сме се от всичко и сме заминали някъде, някъде далеч в друга страна… И една сутрин след поредната яростна доза секс, след като си вземеш душ, ще ме завариш в лобито на хотела да говоря с някакъв мъж, и ще те пререже нещо гърдите, защото той явно означава нещо за мен, държи се добре с мен, фамилиарността му не ме дразни, и сякаш желая компанията му. Нима ще можеш да седнш спокойно докато те запознавам с него, или тази любов, задушливата болест, която ни натиска отвътре в сърцата, и чиято сила я прави толкова реална, тази мания ще те накара да станеш и да излезеш демонстративно, и да седнеш до някоя друга жена в салона, която само това и ще чака… След това да вбесиш мен и да започнем игра на котка и мишка, в която както знаеш, няма печеливши, защото любовта е война, в която оцеляват само загубилите…

Знам какво ще ми отговориш сега.

Че не би ме наранил, че би ми дал свобода, че би оставил нещата да се случват… Както и да реагираш няма значение – нали знаеш, че за да стигнеш до всяко момиче има хиляди начини и само един от тях е правилният. Бих искала да е твоят… И не бих. Защото имам вече един, който ме е стигнал, който реагира точно както искам, колкото и налудничаво да изглежда…

Мълчанието беше по-тежко от думите й.

– Тогава? –продума той и впери отново трескавия си поглед в нея –

– Мисля, че е обречено, само ако го започнем,

Тя се засмя.

– Искаш да кажеш… – той се усмихна измъчено.

– Ако никога не постъпим така, има шанс никога да не постъпим така пак… – тя се закикоти. – Извинявай, говоря ти будистки простотии, но вече съм на ръба…

Той сведе поглед.

– Не тъгувай, чуваш ли – това е само временна болест, има лек… – тя с огромно усилие на волята се сдържа да не сграбчи лицето му, мокро, момчешко и посърнало, и да го нацелува…

– Всеки ден ще ти изпращам по едно писмо с една моя лоша черта. Не успях да ги изредя всичките… Виж за хубавите е лесна работа – раз-два и хайде…

– Не искам – каза мъжът упорито – Не ми изпращай нищо по-добре. Ще е по-лесно.

– О, да… Но ти не обичаш лесните неща, нали? – усмихна се и лицето й се стегна – Тогава, както стоим тук на този висок мост, нищо друго не ми остава, освен да изчезна съвсем от живота ти, и от света… –

Той впери поглед в нея.

– Къде, какво?… –  протегна ръка напред но беше късно – младата жена вече бе прекрачила през перилото на моста и стъпила на самия ръб.

– Това е начина да не ме докоснеш никога, но да ме помниш завинаги… Ето ти любов, каквато търсиш…

Преди широкоотворените му очи да мигнат, преди да направи и сантиметър от първата си стъпка напред, тя леко се заклати и бездната я всмука надолу.

Вцепенен и едва дишащ, шокиран от внезапния ужас, той се втурна… крачеше като във вътрешността на калейдоскоп – всяка крачка го хвърляше в нови коридори, в нови посоки, обръщаше гравитацията, мирогледа и съществуването му… когато стигна ръба, не издържа и присви очи, преди да погледне надолу. „Тичай, тичай долу!” викаше далечно дребно гласче в главата му „Може да успееш, тичай, тъпако, тичай!”, но той почти не го чуваше, ушите му бучаха…

Усети лек повей покрай себе си.

Един силует се изправи рязко на няколко метра в страни от мястото, където…

Той отвори уста:

– Ти… Какво направи, какви са тези игри… – замлъкна покорно пред пръста на устните й. Главата му се въртеше. Сърцето му го тръскаше напред-назад като разкъсан стиропор.

– Казах ти, че всичко това са илюзии, нали? – тя се закикоти по нейния си леко идиотски начин – Сега вярваш ли ми?

– Ти… Това беше чудовищно. Това… – той замлъкна, не можеше да намери думи, чувствата бушуваха и се пенеха в гърдите му, слепите очи туптяха.

Тя пристъпи напред.

– Сега искам да останеш тук известно време. Аз ще си тръгна. Искам да се обърнеш с гръб. С гръб към мен.

Тежкото му дишане почти се бе успокоило. Почти. Беше му почти все едно.

– Не – изведнъж изрече – почакай, трябва и аз да ти разкажа за себе си.

– Обърни се – настоя тя.

– Не, трябва… Искам да ме опознаеш и ти. Така е справедливо, иначе ще е само едностранно, всичко което направихме…

– Не. – усмихна се тя лукаво и малко виновно – Аз не искам.  Мога да живея досегашния си живот и с тези илюзии. Искам да ми ги оставиш.

Тя го докосна за първи път – по раменете и го завъртя кръгом. Той неохотно следваше ръцете й. Не се обърна да я погледне.

– В главата ми – прошепна тихичко жената и целият му гръб настръхна под макар мекия пуловер. – В главата ми ще си на сигурно място. Можеш да останеш там. Само там.

Шепотът й се сля с изсвистяването на вятъра.

Когато се обърна, нея я нямаше.

Приближи се до ръба на моста. Сред разплисканите в сърцето му емоции, мъката бе неразличима.

Прескочи перилото. Повдигна крак.

Локвата се разплиска на всички страни. Той извика, когато студената вода опръска лицето му, след това стъпи и с другия си крак.

Огледа се.

После продължи по каменната река на улицата, украсена с малки декоративни мостчета.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: