Рамките на мислите

За песента Navaja, психиката,  Ман Юнайтед и от какво зависят възможностите на човека (или размишления след 2 ч. през нощта).

Преди последният концерт в Яйцето/The Egg Bar, (който избуя в един зверски пещерняшко-арапейски купон, ама няма да дразня тези, които не успяха да го посетят) обещах да пиша за друга песен от онези, които съм намислил да записвам. И, разбира се, имах толкова свободно време, че… не успях изобщо и да си помисля за писане. Затова сядам сега да наваксам с обещанията преди концерта в събота .

Както някой може би ще се досети от заглавието – песента е Navaja.

Текстът не е мой – писан е от една моя приятелка – Адриана Чукалова, и затова бих могъл спокойно да му направя една литературна дисекция тук, тип Анализ Морисет …

Това, което искам да разкажа всъщност, е как за пореден път установих какво значи текстът. За какво разказва, какъв смисъл намирам в него, и какви просветления ми причинява от време – навреме.

Първоначално написана на английски, Навахата е една от онези редки лирики, които съм срещал, дето просто изкрещяват мелодията си още докато ги четеш. Първият аранжимент на парчето беше направен от бившата вече група Гримм, с много по-добрият, български вариант на текста.

Предупреждавам: нататък става малко философско, за хората които искат просто да видят парчето – да прескочат направо най-долу на текста, и да дойдат в събота в мотокръчмата да слушат.

Името на песента идва от испанското Navajo – или острие. Това е, което аз разбирам под него. А именно: начинът, по който човек възприема настоящия миг е като постоянно движещ се бръснач – колкото повече се фокусира върху сегашното, толкова по-кратко става възприетото, толкова по-наточен ножа, който разсича света на отделни моменти.  Ако живееш в спомени, или в бленуване на бъдни моменти, острието ти се притъпява. Когато се съсредоточиш в сегашния миг, ако нещо много интересно сграбчи вниманието ти на къс повод, сякаш потъваш, а когато вдигнеш глава, установяваш колко неусетно е минало времето. В огромни количества.

Напоследък установявам колко много възможности има човек. В огромни количества. Отдавна смятам, че всеки има неограничени способности, и разбира се най-вече в нещата, по които особено много си пада. Когато някой ми каже – ех, ако можех  (това е фразата на възрастните, децата биха казали „как искам“) да пея като Фил Анселмо, или да играя футбол като Ерик Кантона, винаги се опитвам да го убедя, че наистина е въпрос на желание. Желанието е горивото. Знам, че това на много хора звучи като изтъркана фраза, като малко патетична прослава на човешките възможности. На мен също ми се е случвало да се усмихна скептично, когато някой ми обясни, че мога много лесно да се науча да смятам интеграли. Или че бих се интересувал от тях.  Но едно по едно.

Грокнах, че всичко това са технически подробности, когато ми се случи на мен самия.

По принцип винаги съм си падал черноглед за собствените си възможности, а и малко скептичен. Пък и срам има в цялата работа, ама нейсе. Да пея обичах още от малко дете – помнех от четири-петгодишен всички мелодии от филми, и разни песнички – но никога не съм се смятал за човек с кой знае какъв глас. Е, ставам за да изпея това онова, ама за нещо по-така – ами… я си стой вкъщи… Престраших се да пея покрай певицата на Гримм – отначало да й пригласям, а после – понеже ми хареса – да правя и собствени партии, които обаче заплитах или редувах с нейните, за да не вземе да си помисли някой че искам да се изтъкна, че мога да пея.

Това самоподценяване (което откривам все още у себе си, макар и по други теми) приключи в Родопите.

Беше през лятото на 2003 година по време на участието ни с Гримм на фестивала „Слънце-Луна“ в Триград. Беше августовска вечер, Дяволското гърло, родопските песни, хилядите приятели, дивите чукари, планинското ехо, убийствената ракия, безкрайния купон, надвисналите, напращели чепки звезди… Беше от онзи наелектризиран въздух на „ставащото сега“, който ми докарва тропот в гърдите и хоро в коленете всеки път и до днес, щом тръгна да се качвам на сцена.

Няма да се увличам повече. Нашият ред на сцената дойде около девет часа – докато свирехме, постепенно притъмня. Изпълнението беше супер, хората се радваха, после излязоха и други групи… После купонясвахме дълго с една пловдивска банда, до момента до който на китаристът им му се повреди китарата. Тогава вокалът (не помня името му вече, а много ми се ще да се сетя) покани всички от другите групи, които пяхме, да направим акапела, вокален джем сешън с малко бас и барабани.

Пяхме какво ли не – всичко, което може да се сети човек. В един момент дойде моят ред да пея сам – все някой трябваше да води от вокалната скупщина.

До този ден никога не бях мислил да се пробвам с песни като Sweet child o mine, I remember you или Thunderstruck. Те са изключително високи за гласа ми, та и до ден днешен, за да изпея голяма част от тях ми трябва яка загрявка, или сваляне на съпровода с няколко тона. Случи се така обаче, че бандата бе засвирила именно хита на Guns, и аз ща не ща трябваше да се провикна. В първия момент замахах с ръце наоколо в отчаян опит да сменя песента. Да, ама не – единият от музикантите се усмихна и като се наведе ми изкрещя в ухото: – „Гласът ти е много подходящ за тая, майна!“. Погледнах площада – пълен с приятели,  с веселби, с родопски звезди и очи (особено едни специални, ама за тях друг път, да не стане много любовно ) Какво да се прави – отворих си устата и запях.

Ако щете вярвайте – пях страхотно. Аз толкова лесно не съм взимал такива височини никога, мелодиите си се лееха като от някой друг. Пяхме и родопски парчета, и какво ли не още… останахме до безкрай.

Защо тогава се справих така добре? Какво ми пречи сега или преди? Изобщо какво ни спъва да дадем пълен размах на възможностите си? Първото да речем е, че не вярваме в тях. Но когато знаем, че можем определено нещо, когато сме го постигали – какво ни спира тогава?

Това, което ми припомни тази загадка и донякъде ме подсети за възможните отговори, беше един скорошен двубой на двама градски съперника от английската Висша лига, ще ми простите футболния пример. Градът е Манчестър, отборите са Юнайтед и Сити, и  след като последните на последната среща бяха набутали на шампиона 6 гола, тръпнех какво ли ще се случи. Подробностите не са важни, изходът също (който следи – знае). Това, което ме порази беше друго.

В началото играчите на Юнайтед си подаваха лошо, тичаха без особена полза и нервно чистеха топката, щом приближеше  наказателното им поле. Десет минути по-късно те водеха с един гол и този отбор, който беше на терена нямаше нищо общо с другия отпреди попадението.

Всяко подаване и прегрупиране беше точно и смислено, красотата се върна в играта, всеки започна да върши чудеса от храброст, и се случи това, заради което всъщност най-много обичам да гледам футбол: отборът беше един организъм, никой нямаше нужда да гледа никого, за да му подаде топката, и във всеки един момент всеки играч знаеше и с гърба си къде се намират другите.

Каква беше разликата с първите десет минути? Нали са същите професионалисти? Същите хора, със същите екипи, съдия и противник? Какво ги ограничаваше? Какво ги спъваше преди това?

Вечерта, в която си припомних песента Наваха преди седмици, и реших да я свиря отново, отговорът дойде при мен.

Това, което ни ограничава, което ни спъва дори в неща които умеем, са рамките на мислите. Няма да ви разказвам какво е имала предвид авторката – щом прочетете текста, ще видите каква стройна теория е изградила и то с много по-малко думи от моите тук . Това, което разбирам аз под рамки, са всъщност онези изградени вече представи, онези наши заучени понятия, които със силата на суеверия отблъскват всичко, което ги атакува и застрашава. Казано с други думи – всичко чуждо на разбиранията ни е грешно. Всичко, което ни променя. Но точно тук капанът щраква – самите ни познания спират желанието ни за познание.

Ние се спираме сами. Мислите ни са като река – имат мощта да разбиват скали и да отидат навсякъде, но се съобразяват с коритото, което са избрали.

Спирам се. Стига умуване, ето текста и очаквайте скоро да кача записаната песен:

Navaja
Няма единствен учител за всичко,
наръчник няма за този живот…
Уморих се да слушам чуждите мисли,
но избор горчив е да бъдем сами…
Полет във страстта на път към болката,
и все я носим…

Припев:
Гордостта и честта ни крият някакъв страх,
Болни от мечти за волни дни,
Рамките на мислите, които всяко ново знание гради…
Гордостта и честта ни крият нашия страх,
Болни от мечти за волни дни,
В измисления свят от илюзии за нас…

Нима не съзнаваме как мисълта ни,
променя съдбата и силата в нас…
Безмилостно търсим, променяме думи,
най-трудният начин е нашият път…
Животът ни кошмар е наш единствен дар,
и все го носим…

Гордостта и честта ни крият някакъв страх,
Болни от мечти за волни дни,
Рамките на мислите, които всяко ново знание гради…
Гордостта и честта ни крият нашия страх,
Болни от мечти за волни дни,
В измисления свят от илюзии за нас…

Каквото си искал, това е било, но избор горчив е да сме сами…

Стигнахме

Стигнахме и до „Под кривата круша“ ))

Близо до парка на църквата „Св. Троица“, когато продължиш нагоре към техникума „Попов“, между високи блокове и сиви сгради се е сгушила една едноетажна постройка. Ще я познаете по широкото място отпред, което понякога напомня за площада пред „Дяволското гърло“ – толкова голямо в софийската теснотия.
За тези, които не са били – това е яка метълска и моторджийска кръчма, пренесена сякаш от Родопите – затвориш ли вратата и си на километри от градската скука и еднообразие. Чака те един бар зареден с енергия, мощна музика и, разбира се, пиене на корем.
Ще направя един акустичен концерт/джем/купон в това чудно местенце тази събота, от осем ПиЕм ( т.е. не е нужно да идвате от сутринта, може и към 18-19 ч. ).
Вход свободен.
Много ще ви се радвам.
До!

The Egg Bar Rockstar

В четвъртък Яйцето ще пращи от културни събития отново – Бидон филм ще представи филма „Рокстар“ на Олег Константинов, а после две от звездите в тази култова драма – Моро и Пес – по-известни като Миро и Пешо – ще се появят и на живо, за да посвирят някои (не)известни шлагери. Надяваме се и самият режисьор да се възкачи на сцената за няколко паметни сълзи от умиление, пък и да разкаже нещо от кухнята на мащабната продукция.

Ако успея до концерта, ще ви разкажа историята на още една песен. Ако не – ще говорим направо на живо!

Чакаме ви!

За фантастиката, религията и децата

Познавам Григор Гачев от доста време като блогър, и за съжаление едва от скоро като човек. Казвам за съжаление, защото да срещнеш сродна душа е страхотен късмет, но е добре и да споделите повече време заедно.

Един изключително позитивен и отзивчив човек, Григор се отличава с нещо, което е доста кът напоследък при големите мъже – щедро, добро сърце и здрава ръка. Може би някой ще се учуди на думите ми, но помислете – именно тази комбинация не е често срещана в обществото ни. Можеш да видиш или здрави, добре сложени самци, току слезли от клона, или нерешителни, свити добродушковци. Да срещна такъв човек, който е едновременно много сериозен и малко фантазьор, беше изненада за мен.

Оказа се обаче, че това не е всичко. Отново, както се случва през годините с хората, които се радваш да познаваш, не бях видял цялата картина. Не само чудовищата са многопластови като глава лук, ако трябва да цитираме Шрек.

Бях видял човека, блогъра и професионалиста Григор Гачев. Но не бях имал възможността да се срещна с писателя Григор Гачев.

Сблъсках се с този свой пропуск след като попаднах на част от неговата книга „Ортодокс”, публикувана в новия Алманах Фантастика 2010/2011. Заех се да го поправям усърдно (пропуска, не алманаха ), но междувременно реших да напиша някой ред за този „жив, бодлив и бликащ от хумор и остроумни идеи роман”.

Ревюто може да прочетете тук – в сайта за новини в областта на културата „Словеса„. Останалото – в Алманаха Фантастика…

 

История „книжарская“

Този пост трябваше да бъде публикуван в петък преди концерта в The Egg Bar. Но поради липса на време не успях да го кача. Сега го пускам със специални благодарности за страхотната вечер към бара, бармана, публиката и особено към Комата, която ми достави силен сърцетуп, когато запя Моя книжарская с мен (песента, за която ще стане дума тук), така сякаш я репетира от години усърдно всяка сутрин в… гримьорната.

Песните си имат история. Всяка песен си има свой живот, и създаването й е една от най-интересните части, особено, когато е споделено с приятел.

В събота в The Egg Bar свирих доста парчета – някои сериозни, дори драматични, някои – комични, а има и такива, които са си откровена просто… т.е. лиго… абе от „тия“ Една от „тия” е песен, която заедно с няколко приятели написахме със замах за една вечер. Песен, посветена на дните ни, когато работехме като книжари (продавачи на книги т.е.) на площад „Славейков”. Беше преди десетина години, когато сергиите бяха дървени, опашката се виеше като жадна за питон боа, а Пратчет, Кинг и Дъглас Адамс се грабеха по-топли от хляба.

Песента е толкова в „контекста”, че дори и няколко пъти да я чуе човек, ще има нужда от речник, търпение и известна музикално-литературна и обща наливна култура. Много искам да споделя някои от нещата, за които става дума в текста й. Не е възможно да опиша всичко – може би няколко скеча с Джон Клийз биха били от по-голяма полза. Но искам да ви опиша поне няколко случки, за да грокнете в пълнота шеметното приключение да бъдеш книжар – да работиш, купонясваш и спиш дори в близост до книгите, които толкова много обичаш и които понякога толкова ненавиждаш и искаш да забравиш…

По-долу ще намерите и текста. А като дойдете на концерт, ще чуете и музиката. Обещавам, че след тази Нова Година някои от песните ще започнат да се появяват тук и в триизмерния си вариант – текст, звук и картина. Така ще може да ги чуете преди живото изпълнение, и да решите дали идването ви си струва доматите.

А ето и случките:

***

„Пътят на душите” – ако помните имаше такава книга на издателство Аратрон. Беше една от книгите с телевизионна и радиореклама, и често някоя баба или дядо дълго я разлистваха и ме подпитваха за нея. За съжаление аз не можех да им споделя нищо от съдържанието – и до днес не съм я чел (и нямам и намерение). Но особено готин беше един старец, който спря един ден пред сергията и ме попита:

- Охо, да, да – за душата… Те казаха, че у тая книга пишело къде ще ходи душата… Колко струва?

- Четири и осемдесет – (приблизително по спомен J) споделям аз шеметната за онова време цена, при което дядото, след лек подскок, опулване и покашляне, заявява възмутено:

- Ба… къде ще да ходи душата… – и се отдалечава с бърза стъпка.

***

Друга шега със същата книга, беше на един колега – беше я прекръстил на „Пътят наД Ушите”… J

***

Доста често из площада се разхождаха продавачи на найлонови торбички. Имаше една ужасна лелка, чиято хватка за пробутване на пликчета беше „притесни и засрами”. Перхидролената амбулантка те издебваше точно в момент, в който си се увлякъл в сладкодумно книгоописание пред куп клиенти, изскачаше пред всички и с писклив глас изпищяваше „Бички!”. Вцепени, и ти и клиентите отчаяно се опитвате да зацепите какво точно трябва да направите, за да спре да повтаря „М – бички, бе, мм-бички”… В крайна сметка някой (обикновено книжарят, дори да е новобранец) зацепва и бързо купува един пакет, с което стресът приключва. До следващият път. Смей да не я разбереш само…

***

Един класически виц, който взима дейно участие в парчето:

Мечо Пух и Прасчо намерили гърне с мед, обаче нямали лъжици, с които да го изядат. „Почакай тук, Пух” заявил Прасчо великодушно, „Ще отида до вкъщи да донеса две лъжици”. „Благодаря ти, мили Прасчо”, отговорил Пух. „Ще те изчакам тук, за да изядем заедно този чудесен мед”.

Когато се върнал с лъжиците, изненаданият Прасчо видял на земята един подут Мечо Пух и едно празно гърне от мед.

„Мечо, какво направи?” плахо попитал Прасчо.

„Махни се, свиньо” изръмжал Пух, ”Не виждаш ли, че ми е лошо!”

***

Има и много други случки, свързани със самите книжари. Много от тях така и останаха неописани. Всъщност, за да се обхване пъстрото сборище от характери и истории, които изкарваха времето си основно на площада, песента ще трябва да е от поне петдесет куплета.

Ето и самата песен. Понеже има още доста неща, което са неясни (в смисъл на безумни и неадекватни) в текста, та ако ви е интересно – питайте. Има много да разправям…

„Моя книжарская

Времето днес е хубаво, твърде е негорещо.

Пиеш чай чувстваш се глупаво, и гледаш гладно, зловещо.

Гълъбът гука гузно за нещо, където ще да ходи душата,

Един простак ми мига отсреща – с Владе пропиват втора заплата…

 

Припев:

Налей ми славею чудесни, ако ли не махни се свиньо,

Недей грухтя тез’ тъжни песни, а отърчи за още вино.

Налей…

 

Зимата е чудесно време да се прокарва път над ушите,

Ес на сергията дреме ли дреме – Рижики смучат коняк по ъглите.

Ела да видиш ти как застава, като в уестърн на Сержо Леоне,

За чест и слава с оловна глава, с бутилка мляко левент Гароне…

 

Припев:…

 

Ето го Гърчо дрънчи с количка, обед е, идат хиляда балъци,

Някаква дропла предлага им „бички”, пак ли цял ден ще танцуваме с гърци?

Жълъди капят мучат клиенти, бирата свърши – бегай за още.

В два ще захапят нови агенти – абе с тия не пихме ли снощи?

 

Книжарите са славно племе, а фрер е брат на някои езици,

Петима М’же не правят Бже, според теорията с мазните й цици.

Налей ми славею чудесни, ако ли не махни се свиньо,

Недей грухтя тез’ тъжни песни, а отърчи за още вино...“

 

Всяка връзка с лица и събития е НЕслучайна.

The Egg BarD

Ето обещаната покана:

На седемнадесети, тази събота, от осем вечерта ще ударя един акустичен концерт в The Egg Bar.  Ще свиря основно мои парчета, някои от които свирих за първи път на живо в Палачинковата къща през септември, а пък останалите ще дебютират тази вечер. В репертоара ще има и едни много стари песни, още от годините, в който бях книжар на площад Славейков… Ще има и една песен, посветена на издръжливите, увити до ушите, сърбащи коняк по ъглите продавачи. Казва се „Моя книжарская“ и е пълна лиготия… но по-подробно за нея и за други песни, които ще свиря – в следващия ми пост.

The Egg Bar е закътано малко заведение, на гърба на Булбанк срещу църквата „Св. Неделя“ – на ул. Лом. Въпреки размера си, напоследък уютното барче се е превърнало в нещо като пристан за културни отломки. Множество събития – поетични вечери, прожекции на филми (за малко изпуснах премиерата на пълната режисьорска версия на „Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета“), и концерти на различни музиканти направо се прескачат там. Честно казано едва успях да се впиша и аз в натоварения график . Тръпна в очакване.

Да ви видя.

До събота.

Обещания и навици

От години свиря с различни групи, на барабани, китара, a и на глас… Покрай нещата, които сме творили в бандите, винаги са ми хрумвали идеи, които някак не прилягат на нито един от стиловете, които свирехме. Наричам си ги ‘мои’ парчета – не защото имам сертификат за собственост, а защото си останаха само за мен и евентуално за някой и друг приятел, пред който не ме е срам да ги изсвиря. Всичките са направени на акустична китара и глас и стилово са тотален миш-маш.

Някак си нямах смелостта да ги изсвиря пред публика. Докато една вечер нещата се стекоха така, че ми се наложи  да го направя. Установих, че не боли много. Но установих и нещо друго.

Ако трябва да опиша себе си на някой човек – приятел или колега, който смята да разчита на мене, първото което ми идва да му кажа е, че не съм особено сериозен – занимавам се със сто проекта, разсеян съм и забравям, както и че много мразя конфронтациите, поради което съм получил онзи говорен дефект – много трудно казвам „не“ (и после идват проблемите ).

Добре, ама преди известно време в разговор с един приятел си дадох сметка, че това не е вярно. За тези последни десет години свиря едновременно в две групи, допреди месеци работех на пълен ден, пишех и превеждах, завърших право (макар и задочно), вече имам две деца… Да опиша себе си като несериозен е малко… несериозно?…

Защо тогава дръстя такива скромнотии?

Преди почти три месеца един от концертите ни с Кът щеше да пропадне – трябваше да свирим в Палачинковата къща в Драгалевци за „Денят на независимостта“ (за 22 септември става дума ), но някои от бандата бяха възпрепятствани, а ангажимента – поет (фал на мениджмънта на групата ). До датата оставаше почти седмица. Какво да направи мениджмънта – взе в ръце себе си, една китара и отиде да свири… „своите“ парчета. Аз, моя милост и китарата ми (да ме прости Джим Кери) се престрашихме, че не сме сами и направихме много яка вечер. Видяхме приятели, които не бяхме виждали отдавна, свирихме неща, които мислехме, че сме забравили… Изобщо получи се много яко. От тази шизофрения се почувствахме по-сигурни. Май в крайна сметка, имаше полза.

/Стана дългичко може би, но сега идва развръзката. /

След лайфа пийнахме… ъъъ, т.е. повеселихме се , и после аз си поех към къщи. Отвреме-навреме в такива моменти ми хрумват въпроси, които често се чудя откъде се взимат. Е, тазвечершният беше:

Защо когато е за някой друг – се справям, а когато е за мен – не? В превод на общочовешки това означаваше:

Когато дължа някому нещо, когато гоня срок за конкурс или превод, когато трябва да изпълня заповед на шефа, когато трябва да репетирам, да заведа децата някъде, когато гоня концерт или влак – почти винаги успявам да се справя. Пиесата за конкурса на Плевенския драматичен театър я написах за нощ и половина и я пуснах в последния ден по пощата, турнето ни  през септември с Кът го организирах две седмици преди да започне, документите за изпита ми за правоспособност ги събрах за един ден и ги подадох в последния ден от срока в три и половина, а канцеларията затваряше в четири… Има и още примери.

Но това е когато съм в уговорка или на служба при някой друг.

Ако сам си кажа да направя нещо – жална ми майка. Има да чакам много докато се сетя. За себе си.

Защо стоят така нещата? Защото личната ми дисциплина е нула? Защото не се имам за… нещо важно (да не ползвам цинизми)?  Защото съм мързел?

Ами не. (Или поне не само).

Отговорът който ми изникна беше (буквално):

„‘Щот’ така си научен“

Извинете тая ми нелитературност, ама все пак си беше след полунощ и след цяла вечер пи… т.е. пеене.

Явно ставаше дума за възпитанието. Не от родителското тяло – имам предвид нещата, на които човек се научава, общувайки. Социалните придобивки. Обществените привички.

Това, на което съм научен, е да си върша съвестно работата, да изпълнявам обещанията си и да си сгъвам дрехите. Може дори и да ги слагам в коша за пране. Е, да кажем „научил“, защото думата „научен“ предполага да те е научил друг, а пък ние все пак можем и да избираме на какво да се научим.

И така, автоматично, нещата които харесвам, се превръщат в „нещата, които искам да правя някой ден, ако намеря време“.

Въпросите – дали се подценявам, дали съм мързел или не’ам нерви не са от голяма важност и спирам да ви занимавам с тях. Така или иначе всеки ден се борим с нещо от изброените или друго такова.

Целта на поста ми е да си дам обещание (а си е друго пред свидетели ), че няма повече да се класирам на собствената си стена на плача. Толкова пъти съм си мечтал да публикувам книга, да си запиша собствените си парчета, да водя радиошоуто, което съм си написал, да поставя на сцена някоя от пиесите – от написаните една и половина, и от десетте други в главата ми… И все отговорът е бил – някой ден. Някой ден като порасна.

Е, пораснах. Поне до пубертет .

Започвам да отделям време за нещата, които обичам да правя. Мисля, че те са и нещата, с които искам да „остана да правя“. Мога да го разбера само като опитам.

Първото е да започна да пиша редовно тук. Следващото е да свиря и да записвам парчетата си.

Заповядайте на концерт. Сега в събота в The Egg bar.

Подробности – в следващия пост.

И благодаря за търпението.

Отговори

Преди време ме уволниха. Или съкратиха. Както и да го наричаме е все тая.
Бяха започнали да съкращават персонала във фирмата яко, така че не се учудих особено. Но ми се случи много интересно нещо.
В деня, в който се случи паметното събитие, на обяд отидохме с колеги да хапнем, а и пихме по кафе. Към кафето – късметчета. Отваря го единият колега – пишеше нещо като „Ще ви накажат в службата, но леко“. На вторият късметчето му беше „Стоите на сянка под дървото, което друг е посадил“. Моят късмет гласеше: „Един ден на умния е равен на една година на глупака“.
От трима ни съкратен на края на деня беше само един, знаете кой. Оттогава все се мъча да разбера „точно“ какво значи този късмет за мен, след като пихме такова пророческо кафе . Е, много неща – все философски ми минаха през главата, но аз съм си с нещо шопско в мене – искам да знам точно – с имена и адреси на загиналите. И…
Онзи ден си получих отговора. Ето тук в тази статия.
Може да не е съвсем по-вкуса на българския човек – може би е твърде оптимистичен и убеден. Може да му се стори на някой, че е направен за пари и дори захаросан. Но вътре зад тези формулирани по американски думи, се крие идеята да се отървем от страха си да следваме своите собствени, може би непопулярни и не добре платени, идеи за живот. Не казвам мечти, защото тази дума вече почти навсякъде е станала синоним на химери, непостижими неща. Имам предвид идеи за живот – такива каквито искаме да приложим към себе си, каквито всеки има и които доста често се страхуваме да приложим, подхванем, да мислим по тях дори.
Достатъчно е, че Стив Павлина (авторът на статията), ми даде шут да започна да пиша отново в този „килер“.
Време е да извадя нещата от тук и да ги поразпъна на слънце.

Пиесата „Да изиграеш февруари“

Ами… с две думи – спечелих номинация за пиеса на Плевенския драматично-куклен театър „Иван Радоев“, и я публикувам тук.

И толкоз, както се пееше в една песен…

Ура!

Нещо определено ми е станало тези дни… Както си щете схващайте тези ми думи – но за три дни довърших два разказа и успях да преодолея  критичното място на което бях зациклил в едно по-дълго писание. Аз лично се кефя, друг е въпросът какво се е получило … но за това има отзиви, надявам се някой да напише нещо…

За ориентация – новите неща са „Пламъчета“ и „Всички илюзии“.

Приятно четене. И благодаря.

М.

Back to the front

добрееее! След концерта на Металика – какво да е заглавието на тази ми публикация, особено когато не съм писал тук от 100 години… /минават… /

Крайно време е обаче тази ми несериозност да свърши. Затова реших, че ще пиша и публикувам някои от започнатите и недовършени произведения, в процес на създаване.

Понеже обикновено изникват много въпроси и проблеми при писането на едно или друго нещо, затова ще ги задавам и тях тук, и ако някой случайно желае да отговори, или поне да остави мнение ще съм много благодарен.

Та така.

Първото което публикувам е едно „призказче“ – нахвърляното начало на една моя идея – „Animorted“, тотално нередактирано, и дори „непрочетено“ още от мен. И досега се колебая между желанието ми да бъде комикс, или нещо средно между разказ-приказка – много работа ще трябва по комикса, а и рисувачи … Но би било най-изразително, защото в него става въпрос за художници, рисуване, създаване, арт…

Това после обаче.

А сега ако имате време – моля хвърлете един поглед. И един комент може.  Стига да ви се отпуска толкова.

Сътворение

“Художникът и Красотата са като Поетът и Истината,

kато Музикантът и Хармонията –

в непрекъснатото им търсене те ги създават,

както Слънчогледът в своя стремеж към Слънцето

се превръща в бляскаво,

лъчисто и

топло цвете.”

Садерон и Сариче

Демонът на сърцето живее у всеки човек.

Името му е  Садерон и той носи онази тежест на битието, без която много хора чувстват, че живеят напразно, сграбчва ни за мечтите ни, които са нашите слаби места, и раздира плътта на стремежите ни със собствената им непостижимост. Неговата каишка на врата ни са желанията, а железните й шипове са нашата гордост и непростимост. Той има четири ръце – Тъга, Мъка, Скръб и Горест, всяка с различен цвят и различна форма.

Тъга преминава сърдечната стена най-лесно, защото е най-незабележима, сива, тънка и фина като мъглица на летен хълм, затова и успява да бръкне най-малко. Неуловимо ни обладава в моментите на умора, когато сравняваме минали моменти със сегашни, когато мерим щастия със състояния, когато не вярваме в младостта си, когато отхвърляме нуждата от покой, когато смятаме търсенето на почивка за безсилие, а треперещите си ръце – за предвестник на смъртта. Тя може лесно да бъде разбулена, защото гъстотата й е не по-голяма от пролетен облак, когато имаме силата да махнем с ръка, да починем и съберем сили за утрешния ден.

Мъка е мазната тежка жълтеникава потна длан, която се стоварва върху ни със срутването на желанията, чиято големина е съответна на очакванията ни, а хватката й – на цената която сме платили за неполученото. Мъка дава самооценка в устата ни – кара ни да се съизмерим не с това което сме, а с това което сме постигнали, като разбира се на първо място поставя провала, който току що сме допуснали. Така оценката за една постъпка се свързва с други неуспехи, и оценяваме живота си не по начина, по който го живеем, а според липсата на щастие. Мъка, разбира се, не допуска да мислим дори за моментна липса на щастие, а за наличие на нещастие – не давайки ни да прозрем още от думата нейната несъстоятелност. Така, вместо да мислим че щастието, към което сме се стремили се е отдалечило, докато сме на път към него, в покой или в преоценка на нужните действия, ние смятаме че ни се е „случило нещастие”, приемайки за дадена поредицата от опити, при които сме падали. Така определяме живота си като лишен от всякакви радости, когато единствено постигнатите цели са краткотраен източник на щастие, а останалото е редовно и мрачно състояние на безизходица подсилвано от провалите-нещастия.

Скръб идва често с истински поражения върху живота ни, въпреки че спокойно може да обладае и душа без никакви удари от реалността. Най-удобно й е да се хване за хубавите, добре издълбани хватки от Мъка и да обгърне изтънената от Тъга стена на сърцето. Тя леко се приплъзва и намества и доближаването и може да бъде усетено по настръхването на гърба и разширяването на зениците, защото ударът след това е наистина много тежък. Добрала се до най-удобната позиция, тя поема мътен въздух и разтърсва с всичките сили на млечнокафеникавата си, като смес от пепел и кал от немит под, костелива кобалтова длан. Сърцетресението последвало това раздрусване е наистина поразяващо – малко хора успяват да издържат мощта на изпепеляващите пръсти, и по-емоционалните рухват в дълбоката й пазва. Скръб удря най-вече това, което смятаме за опора в живота си, това което ни крепи да бъдем на крака и да вървим, особено когато то не е основния и най-силен стълб в нашето битие – волята ни. Уповаващите се на нещо външно – на други хора, нужди и неща от света извън нас, или на нещо зависещо отвън, дори на любовта, когато тя означава задължителното наличие на някой друг, от когото да черпим увереност, са почти обречени да паднат дълбоко в дланта й. Хватката й е здрава и мачка всичко що е с по-ниска цена от загубеното. Скръб шепне на сърцето отчайващи слова, повтарящи и убеждаващи ни в единствеността и неповторимостта на именно най-важното нещо в живота ни, на смисъла и причината за съществуването ни – това, което сме изгубили… и често може да бъде разкрита и отхвърлена именно тук, ако склонността към самосъжаление у нападнатия от нея не е развита в необходима храна за поддържане на самочувствието /самосъжалението замества уважението, като оставя детето в проявяващия го в едно неуверено, несигурно в себе си състояние – така, когато падне и се удари, то избягва в прегръдките на съжалението, които заместват тези на мама, и не успява да научи урока, че паданията са част от пътя, част от живота, и най-важното – как да се предпазва от тях/. Когато ни кара да забравим всичко друго, като го обезценява и принизява, тя има шанс да засегне друго важно за нас нещо, и така да осъзнаем абсурдността на думите й. Но често заслеплението, което Мъка носи, помага на Скръб да извърши долното си дело, и скоро акциите на всичко друго ценно падат на сърдечната борса… и тя става монополист в сърцето ни, като ни кара да вложим всичките си надежди във вече изгубеното, да купим фалита. Попаднем ли в този кръг, единствено физическите нужди на тялото ни могат временно да ни изкарат от цикличността му, като дървен сал закачен с оловна топка, която натежава все повече.

Но никоя от горните три ръце на Садерон не е така неотхвърлима и унищожителна, както ръката на оброка – Горест. Като черно гумено платно с множество пръсти с ципи помежду им, тя отделя Отчаяние - сълзлива течност, извираща от порите на дланта й, която образува лепкаво, мътно-белезникаво езеро на дъното. Прилична на прилеп със стотици крила, тя не може дори да доближи сърцето, ако не е повикана от самото него. Човешкото съществуване я отхвърля, тя е вампир хранещ се от Артеата – чувствата и емоциите излъчвани от нас, чийто знак определя щастието и нещастието, чието наличие без критерии съществува само в детството, преди да започнем да искаме все повече, когато просто получаваме и всичко е ново и невероятно. Горест се нуждае от живот, който да бъде изживян за нея, от Енергия и Артеа, които да получава и с които да храни течното си дете – Отчаяние. В изтънената сърдечна тъкан от Тъга и Мъка, от разбитите от Скръб устои на причините за живота на човек, ръката на оброка се впива и затваря пръсти, хващайки в тъмната си торба сърцето, което само я е повикало, и го стиска в отговор. Така човек усеща тежестта на живота и негов единствен мотив става безсмислието и липсата на причина да е тук. Той цикли в безкрайния кръг на четирите сестри и тогава сърцето му става плоско. Те го карат да не задава въпроси, да не мисли, само да чувства, защото зарови ли се в причините, четирите му причиняват убийствена болка… която се отпуска само със забравата. Те внимават да не прекършат тази му зависимост от тежестта на живота, защото тя е и единствената нишка, която го спира да не прекрати същия този живот. Сърцето му става все по-плоско, колкото повече се отдалечава от причините за ръцете на Садерон в него. Колкото повече ги забравя и отхвърля, толкова по-подвластен им е. И тогава, обтегнал добре сърдечното платнище с четирите си ръце, Садерон си ляга и се увива хубаво с още една кожа.

Кожата от Сърце е плътта на демона.

Стигнал до тук, на обгърнатия от демона му остава само един начин да се отърве от него и да спаси сърцето си и себе си – да потърси Сариче. В последните стенания на обхванатото ни от четирите пиявици сърце се чува един глас, една дума, илюзия или фантазия, която ни оставя символ. Той е нарисуван с единствената ни останала неизползваема от Садерон емоция – Копнежът. Копнежът е онова странно желание, което не се нуждае от цена или сбъдване, не се оценява по нас, или живота ни - по постигането на копняното. То е просто състояние, което не налага задължително да бъде осъществено. С всички сили ръцете на демона стискат и се мъчат да заглушат копнежа. Ала гласовете на чувствата, с които се хранят са коренно различни от тихата, спокойна утеха на копнежа. Като парче росна трева сред пустинята, той приканва към спокойствие и измива драматизациите от главата. Самите крясъци на четириръкия подтикват човека все повече да се усамотява в тихия уют на нищо друго неискащия, освен да бъде изпитван копнеж. Тогава Садерон усеща, че така ще изгуби битката и прилага друга хватка – отваря рязко хватката на Горест. От притока на естествения въздух на сърцето – Живота, то излъчва мощен поток Артеа. Тя издига човека на крилата на Вдъхновението и онзи нежен копнеж изведнъж се превръща в могъщо желание – в Сариче. От дъното на душата си човекът се зарича с всички сили да намери или осъществи онзи символ, за който е копнял и който му е дал освобождение. Хитрият демон знае – това мощно Желание докарва Страстта – а падането от нейното несбъдване, колкото по-недостижима е, ще бъде толкова силно, че хватката на Горест и смучещите Мъка, Скръб и Тъга, ще се затворят завинаги, а копнежите ще бъдат завинаги забранени и прокудени от обетованото за щастие сърце. И човекът тръгва на път за да търси Сариче. То става име на освобождението му или проклятие за неговото вечно робство.

Това е историята на човека Самин и неговото Сърце, на Садерон Четириръкия и на Сариче Бленуваната.